Емил Димитров – неотлетелият ангел
Спомням си неговото погребение- един семпъл ковчег, в който почиваха събраните ноти на няколко поколения. И пробивайки си път измежду скъпите венци, букети и състрадателни физиономии, калкулирах каква щеше да е полезността им много преди Емил да попадне в ковчега си- най-неудачното място за неизчерпания му все още талант, жизнеспособност и творчески дълг към нацията. Представих си всички тези разноски и как те можеха да помогнат на певеца приживе, като предразположение към творчески и житейски комфорт, като вложение за издаване на песни или концерти из страната. Липсата на всяко едно от това подкрепяше нашествието на смъртта. Емил беше изоставен от държавата но не от сънародниците си. Те внасяха своя данък почтителност с всяка изслушана негова песен, с всеки закупен билет и с всеки добре съхранен негов албум. Те му помагаха с молитвите си и с увереността, че обожествяван и честит, Емили Димитров е вече почти Бог. И когато Бог го прибра, когато напълни очите на милиони българи със сълзи, вятърът довя отнякъде песните му- наниз от спомени и красноречие, всички те, посветени на България и на българите. На 23 декември миналата година, това трябваше да се припомни на нацията, помпозно, почтително и с препратка към поколението, което замени песните на Емил с лекомислени, временни и несъответстващи на наследството, което ни остави творецът песни. Познавах лично Емил Димитров, бях за известно време част от хората около него, чистил съм вилата му, носил съм му водка, веднъж дори откраднах тирбушон от кухнята му, за да го продам в благотворителен търг- един грях, който подпомогна нуждаещи се. На 23 декември миналата година дори аз не се сетих за рождения му ден, за 70 годишнината му, която трябваше да съсредоточи около себе си всички, които са дишали въздуха му, слушали песните му, попили поезията му… И като връх на тази пасивност- всички министри на културата, политици, богаташи и бизнесмени са се женили, раждали, напивали, плакали, помнели и забравяли на неговите песни… Дали в месеците преди този 23 декември, когато трябваше да бъде узаконен, подготвен , поставен и открит паметник на тази най-грандиозна българска звезда, не трябваше като пред тревога да завият сирените а след тях да пуснат познатото „ В мойта хубава страна, майка татко и жена да прегърна…” Затънали в своя грах да го забравим, ние още по-надълбоко се скрихме в себе си, за да потиснем и отдалечим своята немарливост, с оправдания за криза, недостиг на пари, недостиг на време , недостиг на кой знае какво. Моят отговор е- недостиг на отговорност и вяра. Недостиг на памет и отношение- същите липси, които оправдават безделието, бездушието и безпаметността ни по всички поводи. Емил Димитров днес можеше да е една отлично обслужена легенда- отпор на всички допуснати естрадни, попфолк и прочие грешки, насочен към посредствеността пръст, високопоставен и вечен министър на културата на идните поколение. И тогава временните синекурни величия, щяха да бъдат по-малко безумни и видими, в сянката на мащабната фигура на Емил. Яд ме е, че не си ударих шамарите и да поведа хорото, което да се извие пред душевно грипавата тълпа и да посадя в почти яловите лехи на съзнанието ни отново песните Писмо до мама, Моряшко сбогом, Когато отиваш там, при другия, Старчески дом, Арлекино, Моя страна… Но 23 декември предстои и тази година и Емил Димитров благородно ще ни прости, че сме го забравили през миналата . Колко е красиво, че Животът продължава а с него и още една възможност да се реабилитираме пред Емил. Със ставане на крака и с оставане… В паметта.
Eвгени Минчев