« Върни се назад Публикувано на 14.01.2014 / 10:03

Елин Пелин – любимецът на родните властници

 

Въпреки трудното си юношество  и макар да няма завършено средно и висше образование Елин Пелин упорито работи върху себеси, вярва в таланта си и своята щастлива звезда на писател и настойчиво търси възможности за пробив и реализация в официалната ни литература.Ако и да публикува от 1895 г., по собствено признание смята, че вече е реализирал най – съществената част от амбицията си през 1903 г.

Тогава министърът на просветата Иван Шишманов го назначава в Университетската библиотека, три години по – късно го командирова във Франция и спроред признанието му „в Париж видях нов свят, нова култура, нови интересни неща”, а след като става чиновник „можех горе – долу да преживявам”.

През 1904 и 1911 години писателят издава два тома разкази, които са класическия му принос за развитието на българската проза – разказ и повест, онзи фундамент, чрез който с право е наречен „един от бащите на нашия критически реализъм” и „певец на българското село”.От многобройните му изказвания , статии и мемоарни бележки Елин Пелин се разкрива като амбициозен, обигран и прагматично устроен творец, който знае цената си и се бори за своя материален просперитет.

За разказа си „Андрешко” през 1903 г.получава от Марин Пундев хонорар от 100 лева, а това е 1/3 от заплатата на бъдещия артистичен директор на Народния театър Пейо Яворов.

Марин Влайков му плаща по 400 лева хонорар за разказите му, които излизат в неговите читанки, а американски меценати са готови да броят фантастичните 5000 лева за правата върху „Гераците”!

Не е известно по какви причини иначе меркантилният писател не се съсгласява, загубвайки шанса си рано да бъде преведен на английски и наложен на големия американски литературен пазар.

Утвърден като голям писател Елин Пелин щедро осребрява своя талант отърквайки се о силните на деня.

Министър Шишманов го прави чиновник, а просветният министър Михаил Арнаудов на 1 септември 1944 г. го пенсионира като уредник на къщата – музей „Иван Вазов”.

22 годин преди това земеделският министър на просвещението Омарчевски осъществява 25 годишния му творчески юбилей.

По време на войните на национално обединение Елин Пелин работи в редакцията на „Военни известия”, издание, покровителствувано от престолонаследника Борис Търновски.

Ако и да твърди в известната си статия „Писателите и войната”(1921), че през военните години българският писател е „с вързани ръце и запечатан мозък”, Елин Пелин усърдно публикува военно – патриотични поръчкови разкази, издава сборника „Китка за юнака”(1917), а 4 години по – късно с омерзение си спомня, че в редакцията на „Военни известия” сръбският предател майор Лазаревич ”с мръсна рол спрямо отечеството си” е получавал четворно повече от „нещастните редактори на вестника” и въпреки усилията му „да се направи друга ведомост” за останалите редактори Елин Пелин не дочаква увеличение на заплатата си…

След войните утвърденият писател и уредник от 1926 г. на къщата – музей „Иван Вазов” закономерно влиза в приятелската група на монарха Борис III.

Заедно с професора – елинист Александър Балабанов, художника Константин Щъркелов и карикатуриста Александър Божинов, Елин Пелин е сред най – доверените и близки приятели на царя.

Той се е обръщал към владетеля фамилиарно с „Борисе”, получавал е прясно овче мляко, сирене и кашкавал , бил е зачислен на котлова дажба към дворцовата кухня, а цялата компания след бохемски разпивки, редовно по чорапи си е довършвала купоните в царските покои.

Групата е била добре позната на полицаите, но никой от тях не е смеел с пръст да ги докосне.

При една от разпивките приятелите на царя така се увличат, че дори изядат рибките от аквариума му, предизвиквайки неговия справедлив, но краткотраен гняв!

Царят е ходел със съпругата си на гости у Елин Пелин без охрана, двамата са общували свободно и непосредствено по всички актуални въпроси.

Така покрай височайшата протекция, за да стане академик през 1940 г. и председател на Съюза на писателите (1940), Елин Пелин спомага и за спасяването на Младен Исаев през 1942 г., когато се явява като свидетел по неговото дело, след известния провал на БКП, а на следващата година има основна заслуга да формира царското решение за спиране депортацията на българските евреи, особено след демонстрацията от 24 май 1943 г.

Има един прелюбопитен разказ от Елин Пелин, който го няма и в  най – пълното събрание на съчиненията му от 1958 – 1959 г.

Намерих го случайно в читанка за 4 клас, издадена през 1942 г.

Казва се „Цар спасител”.

В него монархът като един подранил Бойко Борисов, озовавайки се внезапно в малко българско селце и без да се представя и да чака нужното внимаие, щом вижда , че е избухнал пожар, грабва кофа с вода и се включва в акцията по потушането му.

Впоследствие селяните го познават,но той скромно обяснява, че е изпълнил своя дълг, след което се качва в автомобила си и потегля за столицата…

Две години след това настъпват тежки времена за класика ни.

Превратът на 9 септември 1944 г. превръща Елин Пелин в потенциална жертва на режима, най – вече защото е от царското обкръжение.

Иначе Пелинко се пази във военните години да заема твърда и открита прогерманска политика, не хвали очите на фюрера като Талев и не ходи в командировка до Берлин, за където поема през октомври 1941 г.Димитър Талев.

Елин Пелин предвидливо се крие от главорезите на новата власт, без да припари в столицата , докато премине кървавата им вендета.

Предвидливо пише статията „Елин Пелин за Отечествения фронт”, която излиза в официоза „Литературен фронт” на 18 август 1945 г., след това добавя и панигерика „Нашата земя”, публикуван в звенарския орган „Изгрев” на 25 ноември 1948 г.

Същевременно чака завръщането на „вожда и учителя на българския народ” Георги Димитров, знаейки добре, че това е шансът му да се наложи и утвърди и пред новата власт.

Ако и да е от село Байлово, той и не помисля да подкрепя БЗНС „Никола Петков”!

С Димитров се оказва, че се познава „от младини”.

Вождът великодушно му прощава сътрудничеството в „Щурец” на Райко Алексиев и монархическите забежки, тъй като се нуждае от таланта и името му, които безкруполно да употреби при налагането на комунистическия строй у нас.

Пелинко приема, тъй като няма избор.

Започва работа във вестник „Септемврийчe( от 1945 г.), пише „шедьовъра на соцреализма” „Врабчетата на стрина Дойна”, излязъл в сп.”Младеж” през февруари 1948 г., а освен това приема с вълнение честването на 70 годишнината си , която официалната отечествено – фронтовска власт провежда  гръмко и помпозно на 18 юли 1947 г., само два месеца преди разгрома на некомунистическата опозиция у нас.

Елин Пелин получава златен медал „За наука и изкуство” от председателя на Великото народно събрание  Минчо Нейчев и е сред привелигированите свидетели на честванията на 65 – годишнината на „вожда и учителя” Георги Димитров един месец по – рано.

За смъртта на героя от Лайпциг класикът се отчита в „Септемврийче” със семплия текст „Велико  име – велик пример”.

По – интересен и любопитен е мемоарния фрагмент „Няколко къси разговора с другаря Георги Димитров”, публикуван в бр.48 на вестник „Литературен фронт” през 1949 г.

С каква неподправена любов разказва за вожда Елин Пелин, с колко обич!

На комплимента на Димитров, че не се е променил от младостта си, отговаря хитроумно  – „Аз съм недоразвит старец”, оплаква се от сърцето си, но отклонява поканата на вожда да го прати на морски курорт или да посети Съветския съюз.

Елин Пелин се измъква с аргумента „Моето болно сърце не ми позволява дълги пътешествия”.

Дали е подозирал нещо и как ли е реагирал на информацията за лечението на приятеля си в санаториума „Барвиха”?

Елин Пелин цени загрижеността на вожда за развитието на детската ни литература и цитира „крилатата” му мисъл, че „В Съветите писането на детски книги е свещенодействие”.

Но не би бил той, ако не занимава и вожда със своите парични проблеми.

Писателят  е изнервен от подогтвяната реформа всяко преиздание на книги у нас да води до процентно намаление на хонорара.

Димитров го атакува с непробиваем аргумент – „Мисля, че подобно нещо се практикува и в Съветите”, на което хитрия шоп намира най – точния отговор –  „Съветският мащаб е голяма мярка за нашите условия”.

Тогава и  самият „вожд и учител „ се съгласява и казва  : „ Е да.Ние трябва да имаме всякога предвид нашите условия.Подобни ограничения при преиздаването на наши книги не би трябвало да има”.

Според Елин Пелин делото на Димитров „ще остане в развитието на нашия нов живот като светло начало и незаменим подтик към напредък”.

Пет месеца по – късно и той умира, на 3 декември 1949 г. в разгара на предстоящите чествания на 70 годишнината на „вожда на цялото прогресивно човечество” Йосиф Сталин и малко преди да бъде обесен Трайчо Костов.

И си мисля, че съдбата е била милостива към него.

Ами ако трябваше да пише хвалебствия  за Сталин и да ругае посмъртно Трайчо Костов,  какво щеше да остане от неговия авторитет и реноме?!

Борислав Гърдев

 

«