Елате в България, където винаги е 1977, а Златни пясъци прилича на центъра на Басра

Лондонският в."Гардиън" публикува статията на Таня Голд с подробно описание как е прекарала времето си като туристка във Варна.
”Прекарвам си отпуската като в 1977 година. Настанена съм в гола квадратна стая в бетонен блок, гледащ покрай гладните чайки към гора от кранове, кораби и сива вода. По улицата всички носят кожени якета и пушат силни цигари. Отнякъде се чува диско парчето Night Fever.
Проучване на "Телетекст" твърди, че това е най-изгодната почивка. Като туристическа дестинация България се изравнява с Испания и размазва Франция. С все по-силното евро българският лев изглежда още по-привлекателен. Пък и вижте цените – половинка бира е 50 пенса, бигмак сандвич – 1 паунд, стая в хотел – 45 паунда, цяла вила – 12 хиляди паунда.
На какво прилича този черноморски рай от бившия източен блок, притиснат между Румъния и Турция?

Пристигнах извън сезона във Варна – най-големият град на българския бряг. Той прилича на нещо като смес между Париж и Кардиф – отчасти курорт, отчасти пристанище – само бетонни кули, олющени вили и лаещи кучета. Пълно е със задръствания и зъболекарски кабинети. Хората приличат на лошите герои от филмите за Джеймс Бонд, жените – на Рита от "Кори" /визира се героинята Рита от прочут британски сериал/ с боядисана в червено коса и всичките пушат.
Хотелът ми е извисяващ се край морето блок с неонов надпис. Прилича на административна сграда и ужасно мирише на зеле. Килимът има мотив на изпъкнала очна ябълка, а по телевизията дават "Отчаяни съпруги", но на български, както и реклами за надуваеми германски сауни. А, дават и българска версия на нашия сериал "Ийстендърс", само дето всички мъже в него носят черни кожени якета, жените са с боядисани коси и всичките пушат.
На сутринта слизам до морето. Черно море е посред Източна Европа като голямо, мазно радиоактивно езеро – четири от най-замърсените реки се изливат в него и в знак на протест всички делфини са измрели. Българите са отдали почит на делфините като са поставили навсякъде техни статуи, но твърде късно. Игнорирам факта, че когато за последно плувах в Черно море, получих ушна инфекция, която ме държа две години, и се хвърлям във водата. И веднага изскачам. Тя не е студена. Тя е ледена. Това е леден блок, претендиращ да е море. Делфините не са били отровени, те са умрели от хипотермия.
Така че се отправям към плувния басейн до плажа. Изглежда чудесно, само дето няма вода в него. Вместо това има някакви мъже, които дупчат нещо и пушат. Когато се врътвам с разочарование, те ми махат и викат: "Ей тук до нас има друг басейн". Направо се шашвам – той е толкова готин и луксозен, че сякаш не е в България. Край него има морава – вероятно единствената окосена трева в България. Заставам пред гишето за билети: "Може ли да поплувам?" "Да", отговаря жената и издухва цигарен дим в лицето ми, "само ако сте от българския национален отбор по плуване. От него ли сте?" Тя прави гримаса и триумфално навирва цигарата.
Мятам по-широка мрежа. Вземам такси до Златните пясъци, елитен курорт. Тук търсещите изгодна почивка ще се изсипят през лятото като едри, розови, пиещи бира птици. В брошурите Златни пясъци изглежда като чудо, пълен с щастливи германци и весели румънци, черпещи се с коктейли. Но днес, извън сезона, Златни пясъци не прилича на курорт. Прилича на центъра на Басра, но със забравени надуваеми плажни играчки, захвърлени върху купища боклук. И е пусто. "Добре дошли в Златните пясъци", ми казва шофьорът и ме оставя пред един строеж. Магазините са затворени, увеселителният парк е пуст с изключение на шепа български тийнейджъри в якета с качулки, които нещо се бъзикат.
Сякаш си прекарваш отпуската на място 200 години след края на човешка цивилизация. Има мини кула като от Блекпул – сякаш са я започнали, но им е доскучало – и много комунистическо на вид Министерство на коктейлите. Златни пясъци е пълен с басейни – квадратни, правоъгълни, кръгли, с форма на банан, с форма на въпросителна. Но в никой от тях няма вода. Вместо това е пълно с листа или хора, които нещо дупчат. Макар да е 24 градуса, мъжете са в черни якета и пушат. Така че на брега на Черно море няма функциониращ басейн, освен ако не сте от олимпийския отбор. Прекарах останалата част от почивката да плувам във ваната.
Е, поне винаги можеш да обиколиш забележителностите. Първо отивам в Музея на Варна, разположен в напукана зловеща къща край морето. Когато пристигам, отпред има петима души, пушещи. Обяснявам им, че искам да видя музея и те подскачат от радост. Те са персоналът. И викат: "Наистина ли искате да видите музея? Сигурнали сте?". Очевидно съм единственият посетител в най-новата история. Ана ме развежда и непрекъснато ме докосва, сякаш да провери дали съм истинска. Искам да попитам може ли да запаля цигара, но знам, че е глупаво. В България можеш да пушиш навсякъде.
Ана обяснява неща от типа на: "Хората във Варна организират разричен тип изложения за леката индустрия и технологиите". И ми показва реликви от всичко, което някога се е случвало тук. Накрая имам чувството, че и част от мозъка ми ще остане тук завинаги, изложен до обувката на умряла жена с надпис "Британски турист 2008". След което персоналът устройва коктейлно парти в моя чест. "Сега ще пием", казва щастлива Ана и колегите й отварят бутилка вино.

Измъквам се навън и отивам в Етнографския музей. Отварят го специално заради мен, но забравят да включат осветлението. Попадам в капана на изложба на български селски костюми в почти пълна тъмнина. Манекените-селяни ме гледат с блестящите си безизразни очи. Изпещявам и бягам.
За да успокоя нервите си, отивам в зоопарка. Пак съм единственият клиент. Персоналът ме превъзхожда в съотношение 6 към 1. Тук има лъвове, тигри, мечки и – странно – зайци. "Защо зайци?", питам. "А, зайците са просто така, те не са от зоопарка. Специални български зайци", отговаря една жена и пали цигара.
След като се насладих на специалните зайци, решавам да хапнем с техни роднини. Българската храна е страхотна. Доматите наистина са домати. Заешкото е съвършено. Почти можеш да чуеш как агнешкото се топи. И имената в менюто са страхотни. Но българските ресторанти са странни. Персоналът се втренчва в теб, сякаш е изключително изненадан да те види. "Искам вечеря", заявявам, а келнерът ме гледа сякаш съм казала "Аз съм извънземна кралица от планетата Зог и идвам с мир във великата земя на България, за да опитам от менюто ви".
В българските ресторант никога не се храниш сам. В момента, в който хванеш приборите, музикантите грабват инструментите и почват да танцуват наоколо. Всеки български музикант владее 10 инструмента, така че стигат четирима, за да свирят като цял оркестър. Докато хапвам ордьовъра, един от тях свири на флейта. Когато минавам към основното ядене, той е с цигулка, а после и с ксилофон. На десерта той вече свири на цитра. И с мен започва да се случва нещо странно – започвам да се влюбвам в този мръсен град.
Откривам, че българите много обичат да те упътват. Става ето така: приближаваш някого и питаш: Къде е Музеят на демонтираните ядрени оръжия?" Те излеждат адски заинтересувани, някой дори си изпускат цигарите. После започват да се взират в картата ти, да обмислят, телефонират на приятели и подпитват минувачите. Накрая, след като в продължение на 30 минути са анализирали проблема ти, поглеждат тъжно и през облак цигарен дим казват "Ами, не знаем."
Случайно попадам на група британски имигранти. Крият се в "О’Нийл" – подземен ирландски пъб в центъра на Варна, точно до стритпийз клуб. Отпред стои древен портиер с червена униформа (вероятно открадната от "Риц") и шапка в стил Свети Патрик с четирилистна детелина. Давам му голям бакшиш, че ми отвори вратата, което е голяма грешка, защото той грабва банкнотата и спринтира към стриптийз бара да я похарчи.
"О’Нийл" се върти от Майкъл, който е дошъл тук преди две години и останал, защото отварянето на бара му излязло адски евтино. "Варна има потенциал да полудее и да стане топ дестинация за туристи", твърди той и сочи към тримата си клиенти, дремещи над чаша "Гинес" и зяпащи телевизия. Какво й е толкова чудесното на България, питам. "Евтини полети, евтина храна, евтини хотели и евтина бира", отговаря той.
Майкъл ме представя на редовните си гости – Том, безработен ирландец, и Дейв от Източен Лондон, който е бил строител, а сега е строителен предприемач.
След "О’Нийл" проверявам и нощния живот. И установявам, че охраната по клубовете е страховита, както навсякъде по света. И те посещават "Международната школа по обръсни си главата, за да плашиш хората в приятни моменти". Вътрешността на Казино "Черно море" е като будоар от книга на Джоан Колинс, местните гангстери играят покер и пушат. Във въздуха е надвиснала заплаха. Те втренчено зяпат рулетката. Охраната на вратата дреме с цигара в ръка.
Толкова е пусто и далеч от всяко място, за което се сещам. И ми харесва. Има нещо чудесно в това, че тази страна те кара да се чувстваш като на края на света. И то при положение, че нямам кожено яке и пуша 40 цигари на ден, но все пак това е моето кътче. Ако търсите място, където никой няма да ви открие, елате в България, където винаги е 1977 и е адски евтино”.

Afera.bg