« Върни се назад Публикувано на 01.06.2018 / 17:02

ЕЙ ТАКОВА ДЕТЕ БЯХ. КЕЛЕМЕНЦЕ. „ОСТАВКААААА…ОСТАВКАТА НА ГОРБАЧАТА ИСКААААМ!“

ДЕЦАТова се случва 1991-а.

Ние с майка ми сме в красивия Белгород Днестровски, Украйна. Тогава това все още е СССР, но социализмът вече е сринат от оня тъпак с белега на темето, по улиците щъкат стреснати хора, които не знаят какво точно става и в какъв контекст да го разглеждат. Аз съм само на 11 години, почти бившо пионерче с афинитет към политическите процеси и без значение дали майка ми ме разхожда в самия Белгород, дали сме в Одеса, Кишинев или на друго оживено място, на всеки няколко часа ме прихващат Карастанчовите, както казват по моя край за човек рязко обладан от бесове, и крещя колкото ми глас държи „Оставкаааааа… Оставката на Горбачата искаааааам!“

Майка ми застива в първите две секунди, а после започва да се озърта откъде точно ще ни щурмува отрядът кагебейци за бързо реагиране, които ще ни повалят, оковат и захвърлят в някой постсъветски затвор (всъщност – по него време само съветски).

Трябва да ви кажа, че колкото шамари съм изял по улиците и площадите на бившия Съветски съюз за две седмици, толкова не съм изял и в Невша за година.

Освен едната седмица в курортно селище, нещо подобно на нашето Шкорпиловци, една седмица гостувахме на местно семейство.

Бащата Серьожа, майката Таня, дъщеря им на моите години – Надя, дядо Витя и баба Тася.

Преди няколко месеца писах как открих вече порасналата, странно колкото мен, Надя. Прекрасни хора, прекрасни!

Което в никакъв случай не означава, че не вгорчих живота на някои от споменатите през един от тези 5-6 дни.

Настанили сме се вече, всички много ни се радват, ние на тях също, баба Тася се раздава да ми готви по цял ден каквото си пожелая, дядо Витя ни води по лунапаркове и атракциони с Надя, а родителите ѝ се чудят с какво да ни угодят.

Ама все пак, идеята беше аз да се сприятеля с детето, техните с майка ми и едната сутрин се събуждам и установявам, че родители 3 броя (един мой и двама чужди) ги няма. Като малък не понасях някой от наште или съвкупно двамата да отидат някъде и да не ме вземат. Побеснявах! Майка ми, знаейки това и прекрасно подготвена какво ще се случи, ако започне да ми обяснява, че ще ме остави с Надя за ден, а тя и родителите ѝ като големи хора ще отидат на разходка в Киев, предупредила всички от вечерта и рано-рано, още докато спя, се изнесли в посока столицата със семейното жугули.

Ставам аз, нали, отивам в съседната стая и скачам на леглото върху Надя, настоявайки да получа отговори веднага. Кога, къде, защо, ЗАЩО БЕЗ МЕН и въобще – ставай, ма!

Горкото става, отиваме при баба ѝ, а тя се опитва да ме залъже с някакви закуски и ми разправя как големите били излезли за малко, ама ей сега ще се върнат, аз да съм хапнел.

Че пряники, че пелмени, че пирожки, па квас, брезов сок, кефир… Аз се тъпча с всичко това и нервнича. Появява се дядо Витя и се изтърва каква е работата.

Тъъъъъъй ли? В Киев? На разходка? За целия ден?

Добре, само един момент. Да, да – секунда да си преглътна пирожката и ще видите как тези детски, невинни и топли кафеви очи ще се превърнат в два солени неизчерпаеми откъм ресурс извора. Така, готов съм.

УААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААА

И възнамерявам да правя това много дълго.

Не ми ли вярвате!? Хо-хо-хо! Падаждите и гледайте само!

Дядо Витя на години е като да е бил на фронта и да е трепал немци, но ти сега, уважаеми дедушка, ше видиш нещо, което и на война не може да се види.

Драги зрители, украински баби, дядовци и внуче! Ще станете свидетели на българчето, което може да се дере без да спре часове наред, направо цял ден!

И си рева аз, не спирам. Като се обезводня и гърлото ми пресъхне, надигам кваса, хидратирам се и на нова сметка.

Ааааааа, не може да ме спрете, забравете тая работа!

Бабата изпадна в паника и само ме пита – искаш ли помидорки? Карпуза? Персики? Борш?

Искам ма. Но няма да прекратя офанзивата. Ще тъпча каквото ми сложиш на масата и когато устата ми е пълна само ще скимтя, но това няма да престане, пък ти ако искаш и триетажна торта ми изпечи.

Набивам аз каквото ми предложат и си хленча.

Дядото по едно време вика – „идти на прогулку.“ Хуу ве. На прогулку – на прогулку. Ма аз шси рева – да са пукна, няа са спра!

И са облякохме с Надя (тя милата са изчанчи покрай мен – гледаше ме като голям камък) и дядо Витя ни заведе в крепостта Акерман.

Да, чудесна крепост. Да, великолепни кули. Наистина, страхотна зидария. Тъмницата е един път. Всичко е супер, дядо, ама нали нямаш нищо против да си рева докато разглеждам таз чудесия?

Имаш? Ах, колко неприятно…

Айде друг път, а? Когато майка ми не ме изостави така грозно, м?

Дали съм искал сладолед. Чи как ве! Искам два! Мерси. Шси ги хапна и нескончаемо ше рева. Даже ще надуя на гайдата ручилото на макс.

После на въртележки ходихме, на виенско колело, леден сироп пихме, пак сладолед ядохме, очила слънчеви ни купи дядо Витя, на сладкарница ни заведе – за секундичка не спрях да подсмърчам и да се гъна от рев.

Прибрахме се, баба Тася беше направила някаква страхотна манджа – яхния с месо мисля. Гъчих и ревах, ревах и гъчих.

В късния следобед родителските тела се прибират и в момента в който паркират колата в импровизирания гараж в двора, аз тутакси спирам да се сополивя, засилвам се от лятната кухничка, където бабата за втори път този ден ми правеше пирожки в опит да ме умилостиви и с рязък удар се забивам в майка ми. Докато летя към нея я гледам с презрение. Тя изохква тежко щом коляното ми се врязва в прасеца ѝ, завърта се, изнася се елегантно и ми зашива такъв шамар, че направо отхвърчам.

Нито сълза не пророних. Нито тогава, нито по-късно на втората порция шамари, когато ѝ стана ясно как съм подлудил възрастните хора, а Надя съм уплашил до степен тя да ревне, което и правеше от момента, в който техните се прибраха. И не, че нямах повече телесни течности, които да избият. Не. Аз съм инат и винаги съм бил. Рева от умиление, от радост, от яд, от инат, както споменах – но не и заради някакъв бой.

Ей такова дете бях. Келеменце. Сега съм келеш. Просто искам пак да съм келеменце. На 11. С пионерска връзка, а баба Тася да ми прави пирожки. Жената също рева, когато ни изпращаше – толкова се беше привързала към нас. Аз все пак бях добро дете, пионерче…

Честит празник, деца и дечковци!

ИВАН ИВАНОВИван Иванов

«