« Върни се назад Публикувано на 31.12.2014 / 9:37

ЕДИН ШИБАН ДЕН НА ЕДИН ОБИКНОВЕН ШИБАНЯК

Божидар ДимитровВ една септемврийска сутрин на 2010-та, след като се събуди и престоя повече от час в тоалетната, шибаният министър без шибания портфейл в шибаното правителство на ГЕРБ начело с … министър-председател Бойко Борисов, закуси обилно с дванадесет домашни яйца, които жена му беше опържила най-прилежно. Те бяха придружени от френска франзела спакетче масло, буца овче сирене, пет кренвирша и половин щафета луканка по стандартите на неговия колега, Министъра на земеделието и храните Мирослав Найденов, по-известен от близкото минало като Миро Мършата, заради онзи внос на 18 тона старо говеждо ирландско месо, изпи две кани айран и отиде да се облича за работа.

С огромна мъка нахлузи най-новата си риза, размер XXXXL, която благоверната бе закупила предния ден от магазин „Три пъти Гигант”, но истинската драма започна тогава, когато тръгна да обува панталоните, които за нищо на света не искаха да покрият долната част на министерското туловище. Вбеси се, защото на два пъти щеше да падне, и започна да крещи нещо по адрес на майките на шибания народ и шибаните археолози, тъй като прецени, че именно те са в дъното на тази провокация или вероломство, по изказа на Премиера Му. Може би заради това, че вдигна кръвното, омерзен от подобно отношение към него – съоткривателят на Светите мощи на Йоан Кръстител, на третия път той наистина падна. Вирна безпомощно крака и за малко да удари височайшата си глава в ръба на спалнята, но за щастие на целокупното население внезапно влетялата в стаята му съпруга го спаси. С мъка, подобна на баба Тонкината, към 25-тата минута успя да изправи на крака безценния си другар, осъзна причината за този полу-атентат и му донесе от гардероба нови панталони, закупени от същия магазин, придружени от колан, достатъчен да опаше един конски впряг ала „Руска тройка”.
Добре, че тя остана в стаята, защото
най-големият български историк за всички времена, разузнавач номер едно на Държавна сигурност във Ватикана и други такива свети места, този, който щеше да прибере 20 милиарда долара от Турция, ако Премиерът не беше се намесил /шттт…/, както и да е, да е свято името Му, Божият Дар Димитров, „народният професор” и националист на националистите…, по никакъв начин не можеше да си обуе чорапите.
Радостното е, че подобна логистична подкрепа се осъществи и в коридора по отношение на също така новите обувки и най-вече техните връзки, тъй като за разлика от спалнята, тук нещата можеха да станат и трагични поради факта, че подовото покритие беше значително по-опасно.
Надничайки очаквателно към отражението си в огледалото, въпреки че благодарение на неимоверните усилия около новата премяна се беше поизпотил обилно, този най-истински български държавник остана предоволен от видяното, макар и с вечно съпътстващата го нотка на съмнение, дали все пак го заслужават – Премиера, историята, за народа да не говорим. Изведнаж осъзна, че не е пил кафе, отново се разкрещя, но този път жена му не се появи, погледна часовника си и като видя, че закъснява повече от час, изсумтя, проклиняйки света, задето му се подиграваше по този нагъл начин, отвори вратата и без да дочака канчето с вода на изпроводяк се втурна надолу, където го очакваше министерската кола.
Като намери спасение от закуската, обличането и всевъзможни досадници в добре охладената от климатика лимузина, надсмивайки се над шибаняците, които забързано крачеха по тротоарите, най-компетентният от всички бивши, настоящи и бъдещи български министри се сепна, сети се, че е пропуснал нещо в сутрешния ритуал и се помъчи да си спомни какво по-точно. „Ами да, разбира се, как можа да ми го причини? – с ококорени от ужас очи се питаше всеобщият Любимец, какъвто в мислите си беше без съмнение. – Как се скри и не ми лисна водата по стълбите, за да ми върви? Защо постъпи така с мен, след като аз трябва да се грижа денонощно за всички българи – както вътрешните, така и външните, да ги просвещавам, да им осигурявам съществуването?”. Подобно поведение беше толкова недопустимо, още повече, че от доста време Премиерът очевидно му се сърдеше, нито се чуваха, нито се виждаха, а това определено хвърляше в ужас иначе твърде опитния агент на Държавна сигурност и историк под прикритие, за когото единствената утеха през тези седмици беше яденето.
От този момент нататък настроението му се помрачи, обвзе го непреодолимо предчувствие за непоправима беда, за надвиснала опасност, която като че ли дебнеше отвсякъде. С нарастваща паника огледа колата, шофьора, пътя и хората отвън, очаквайки всеки миг да избухне бомба, да стане земетресение или по улиците да се появи озверяла тълпа, искаща да го линчува. Изпоти се още веднаж, въпреки приятната хладина в купето, но тъй като до сградата на Министерския съвет нищо подобно не се случи, той се поуспокои, мечтаейки час по-скоро да се прибере в любимия си кабинет, където се надяваше да намери така необходимото му в момента спокойствие. И кафе, разбира се, защото тя и за кафето не го подсети по-рано, макар че можеше, например, когато му обуваше чорапите или по-късно, в коридора, по време на завързване на връзките на обувките. Та нали трябваше да се грижи за него, как той можеше да мисли за всичко – заминалото, за настоящето и за бъдещето, а на него едно кафе нямаше кой да му даде!?!
Влизайки в сградата, за която си мечтаеше още от дете, макар че от бебешката люлка винаги се е виждал като министър на културата, Божидар Димитров изгледа пренебрежително чакащите за пропуски граждани, мина през охраната, без да изважда нищо от джобовете, и се запъти към асансьора. Слезе на третия етаж, мобилизира се до краен предел, припомняйки си всичко онова, на което го учеха ченгетата-инструктори, и с бодра стъпка спря пред митичния, както си го представяше, кабинет 313, неговото убежище от външния свят. За първи път се вгледа по-внимателно в номера и изведнаж стомахът го присви, леко му се зави свят, защото една мисъл, бърза като светкавица, отново предизвика конвулсии в облеченото с нови дрехи министерско тяло. „Да бе, как не се сетих по-рано? – удари се по потното чело бившият разузнавач, макар че, както казваха, бивши ченгета няма. – Разбира се, че това „и 13” е в основата на невървежа напоследък, може би затова и Премиерът ми се сърди!?!”.
В следващия миг Министърът без портфейл решително отвори вратата, с мъка изтрая поздравленията и комплиментите на секретарката, и на свой ред й заповяда: първо, да смени номера на кабинета от 313 на 393, второ, да му донесе кафе, и, трето, да не го свързва с никой.
Още се чудеше как не й удари един шамар, след като тя го запита дали тази заповед се отнася и до Премиера, но като един истински служител на Държавна сигурност запази самообладание и без повече коментари най-после влезе в кабинета си.
Още преди да стигне до бюрото, секретарката почука и след разрешението влезе с огромен поднос, върху който имаше тъй очакваната голяма кана с кафе, по-малка с мляко, добре измити порцеланова и стъклена чаши, две бутилки минерална вода,три чинии с кроасани, няколко вида вафли, кифлички иголяма купчина пакетчета с ядки –фъстъци, слънчогледови и тиквени семки /белени и небелени/, бадеми, а също така пуканки, чипс и шоколадови бонбони. Видимо доволен не само от вниманието, с което заслужено даряваше Него, Учения и Държавника, но също така и от нейната проницателност да донесе всичко това, Министърът бащински я отпрати и най-после остана сам, запали цигара и започна да се разхожда в обширната стая за успокоение. След като се поумори и почувства леко огладняване, той приседна на стола зад бюрото, приближи внимателно подноса до дясната си ръка, подреди купчината вестници вляво, и започна да чете, похапвайки от изобилието пред него.
Минаха малко повече от три часа, подносът с чашите, чиниите, каните, бутилките и пликчетата отдавна беше празен, но в сравнение със сутринта, настроението на най-добрия историк сред сегашните министри се влоши значително. Не можеше и да бъде иначе, защото в свое интервю Премиерът съвсем публично обявяваше, че му се сърди, нещо повече – дори си позволяваше отново да го предупреди за последен път и то пред медиите, без да говорят, без да го изслуша, без да отчита огромния му принос за Правителството, за Историята, да не говорим за религиозния туризъм в Созопол. Едва сега разбра въпроса на секретарката при влизането си в кабинета, но този спомен тутакси избледня пред очевидното, пред целия драматизъм на ситуацията, обществена и лична, пред която го изправи човекът, на когото вярваше повече от всичко. Каква въпиюща несправедливост, какво неразбиране за ролята на Учения в управлението на страната, какъв абсурд, да говори така за Него, най-добрия приятел и верен сподвижник на Генерала, още от времето, когато беше главен секретар на МВР. Вцепенението на Министъра трая дотогава, докогато отново започна да усеща глад, който не можеше да потуши с поредната цигара, затова за кой ли път от сутринта се изправи след като беше паднал, припомняйки многото си подвизи като шпионин. Премина буреносно през кабинета, без да устои дори с поглед секретарката, и се запъти към ресторанта на Народното събрание в отсрещната сграда на Президенството и Министерството на образованието и науката.
Зарадва се, доколкото в това състояние изобщо можеше да се радва на каквото и да е, че заведението беше полупразно, на две-три маси имаше само някакви шибани чиновници от средното ниво на шибаната министерска и президентска средна администрация. Поръча си голяма ракия с минерална вода, която изпи на три големи глътки, помоли за още една, с която дочака шопската салата, палейки цигара след цигара, но обидата така и не минаваше. Като в просъница чу шибаняците на най-близката маса да си говорят шепнешком, че онзи професор по психология от Софийския университет, приятелят на писателя и издателя Димитър Томов – директорът на Университетското издателство, бил написал и публикувал в „Afera.bg” много достоверен и интересен разказ-психологически портрет на вътрешния министър Цветан Цветанов. И че техните колеги започнали да събират облози за това кой ще бъде следващия герой на професора, макар почти всички да се обединявали около предположението за, ей онзи, дето пие ракия сам по обедно време, да де, Божидар Димитров, министъра без портфейл.
„Шибана администрация!” – изкрещя най-големият националист, който се беше раждал в историята на територията на България по време на трите царства и Републиката, поръчвайки си третата ракия, а заедно с нея една шкембе чорба, две вратни свински пържоли с лютеница, сирене и картофи, три крем карамела и четири препечени филийки.
Със задоволство забеляза как шибаняците от заетите маси почти мигновено се изнизаха през вратата, отдъхна си, че остана сам и почти ритуално запали цигара, тъй като димът наистина го успокояваше.
След като опустоши всичко, подобно на урагана „Ърл”, който в момента върлуваше по източното крайбрежие на братската американска страна, някъде почти след първия и малко преди втория крем карамел, предимно разузнавачът, но също така историкът под прикритие, заръча на келнера голяма халба бира. Не пропусна да повтори бирата след третия крем карамел, отпусна се доволно, усещайки как ледената течност минава живително през вътрешната част на туловището, и почти забрави за унижението, на което беше подложен от Премиера, но точно в този момент решението дойде само. Разбира се, че публично ще поиска прошка /макар че Сирни Заговезни е твърде далеч/, как не се сети по-рано, но нищо, все още не е късно – обади се на приятелския „24 часа” и безпроблемно си уреди интервю, което да даде в утрешния ден, а ако през това време Премиерът му се обадеше, щешедовечера да намери някакъв повод да го отмени. Изпадайки във възторг от собствената си прозорливост, Министърът без портфейл реши да поглези своята дълбока мъдрост и си поръча уиски, кафе и сода с много лед, защото междувременно пак беше започнал да се поти обилно. На всичко отгоре, накрая направи нещо, което нямаше прецедент или, ако имаше, в момента не можеше да си спомни – остави цели тридесет и пет стотинки бакшиш на сервитьора, нищо, че тези шибаняци не заслужаваха, ама хайде, нека да е на кадем. Но истината беше съвсем друга, макар че Министърът не можеше да я осъзнае.
Проблемите започнаха почти веднага, защото тялото отказваше да се подчини на командата да стане, въпреки проклятията на неговия собственик, които би трябвало да се отнасят по-скоро до Исак Нютон, измислилтози шибан Закон за всемирното привличане. Все пак, с цената на огромно напрежение, тъй като за разузнавачите нямаше нищо невъзможно, „народният професор” се изправи и полека-лека затътрузи туловището си към изхода, подпирайки се на масите. Междувременно се обади на шофьора, който мълниеносно пристигна с колата, подхвана го под вече вмирисаните на кисело от многобройните изпотявания мишници и с нечовешки усилия положи Министъра без портфейл на задната седалка. За разлика от Началника си, шофьорът беше умен, прецени, че в този му вид не може да го върне в Министерския съвет заради дебнещи журналисти или завистливи колеги и реши да го повози из града, докато храната се преработи и алкохолните пари се слеят със Софийския смог. Горкият човек не можеше и да подозира какво ще се случи много скоро, отваряйки прозореца на своята врата, за да влиза въздух, ала картината бързо му се изясни, тъй като най-големият български историк за всички времена започна да халюцинира.
Дали от яденето или алкохола, дали от отношението на Премиера, но онова, което се случи, щеше да остане завинаги в спомените на шофьора, макар че по-късно му забраниха да си спомня каквото и да е.
„…Най-напред, Министърът без портфейл ужасено преживяваше във въображението си фактът, че държавата не работеше, Министър-Председателят отсъстваше повече от седмици, никой не знаеше къде се намира и нямаше никаква връзка с Него. Шибаняците от опозицията и разни шибани журналисти твърдяха, че Бойко Борисов е напуснал страната в неизвестна посока, превел е всичките си около милиард евро в някаква непроследяема сметка на Кайманските острови и е оставил ключовете от кабинета си в портиерната на Министерския съвет, като междувременно, по примера на Кристо Явашев, е опаковал къщата си в Банкя. За вице-премиера Симеон Дянков се говореше, че го видели на аерогарата да се качва на самолета за Лондон с три огромни куфара и една от секретарките си, на която непрекъснато диктувал спомени от ужасните си преживявания в България, а на всяко трето изречение изричал клетвата, че никога повече няма да се върне. По радиото и телевизията се излъчваха комюникета, че Волен Сидеров е станал партизанин заедно с най-верните си съратници, към които се присъединил и Миро Мършата, за да им казва кои мандри и стада стават и кои не, тъй като имало много фалшиви. На подобна оферта не можал да устои и Аньо Ангелов, чиито принос към съпротивата се свеждал до един пистолет, две ловни карабини и три стари автомата „Калашников”. Клошари споделяли пред близки роднини и приятели, че нощно време в Българския Лувър можело съвсем отчетливо да се види сянката на Вежди Рашидов, който обикалял от стая в стая с тефтер в ръка, за да си записва къде и кои шедьоври на нашето и световното изкуство да постави. Единственият член на правителството на ГЕРБ, чието местонахождение станало безспорно известно, беше това на другия вице-премиер и министър на вътрешните работи
Цветан Цветанов – той се бил заключил в кабинета в сградата на МВР, отдал се на пост и молитви, и си пуснал брада, подобна на тази на Пловдивския митрополит Николай, Бог да ме прости!
Впоследствие, в тотално обърканите си възприятия, Министърът без портфейл се пренесе в Созополската църква, огледа се втрещено и видя безброй жени и девойки, които бяха свалили дори малкото плат от зърната си, разхождайки се весело и безгрижно по голи цици в храма. Ужаси се в момента, в който усети, че те го забелязаха, приближиха се, сключвайки кръг около Него, и неистово започнаха да хулят и да се подиграват, сочейки с пръсти надолу. Той също погледна, видя се, че е само по долни гащи, потрепера и с мъка започна да си пробива път през тази гола маса, най-после успя да излезе навън, здраво залости вратата на църквата и се опря с гръб, за да си поеме въздух.
В този миг пред църквата спря правителствен кортеж, наизкочиха множество гардове, които плътно обградиха първата огромна лимузина, от която с ведра усмивка слезе министър-председателят на Република Турция Таийп Реджеп Ердоган. Националистът на националистите, макар и без преводач, някак си интуитивно разбра, как един от придружаващите лица, сочейки него, обясни на премиера, че този човек по долни гащи е всъщност бившия български министър, който искал 20 милиарда долара от Турция срещу подкрепа за членството на страната в Европейския съюз. В момента, в който усети, че макар и в такива скромни одежди, а може би тъкмо заради това, искат да го поканят на кратък разговор в колата, разузнавачът-историк незабавно хукна да бяга с всичките сили, на които беше способен.
Най-накрая, разбира се, беше най-кошмарното изживяване –след като успя да избяга от турската делегация, незнайно как „народният професор” се озова на Перперикон, поседна на един камък, опитвайки да се успокои. Изведнаж видя, че към него се приближава група шибани археолози, носейки със себе си нещо подобно на огромен ковчег, но твърде красиво инкрустиран, което си беше произведение на изкуството.
„О, добре си ни дошъл, шибаняк такъв! – в хор заговориха брадатите археолози. – Виж какъв хубав реликварий сме ти приготвили! Когато след векове бъдещите поколения те открият, ще знаят какъв шибан министър си бил!”…
Тук вече шофьорът не издържа, още повече, че отзад замириса непоносимо, пусна буркана и с бясна скорост отпраши към Правителствена болница. По пътя успя да се свърже и да каже, че кара министъра без портфейл Божидар Димитров в очевидно тежко състояние, за да бъде налице екип, който веднага да го поеме.
И наистина, докато паркираше колата пред вратата на болницата, шофьорът видя двама лекари и четирима санитари, които пренесоха Министъра на носилката, завързвайки ръцете и краката му, за да не буйства. „Преял е, шибанякът му с шибаняк, макар че е и пиян!” – подхвърли единият от лекарите. „От властта е – отговори другият, – преял и препил е с власт, макар че явно и преди това си е бил обикновен шибаняк!”.
Като разбра, че няма нищо страшно, а ще го оправят само с една клизма, шофьорът премести колата на паркинга, отвори всички врати, за да се проветрява, и седна умислено на бордюра, разсъждавайки по въпроса, дали да не си подаде оставката и да не служи повече на подобни шибаняци!?!
Дълго време след това Правителствената болница не можа да се отърси от ужасяващата миризма, оставена от Министъра без портфейл Божидар Димитров в този шибан отвсякъде ден…

Людмил Георгиевпроф. Людмил Георгиев
септември, 2010

Публикувано специално и само в АФЕРА

 

«