ЕДИН НАРОД, КОЙТО ПРЕДПОЧИТА ДА ПИЕ И ДА ПОДАРЯВА РОЗОВИ СЪРЧИЦА В ДЕНЯ НА УСПЕНИЕТО НА СВОЯ ПРОСВЕТИТЕЛ, НЕ МОЖЕ ДА ОЧАКВА НИЩО ДРУГО ОСВЕН ПОСТЕПЕННО ИЗЧЕЗВАНЕ
14 февруари – пиянството е повече от просвещението, а и стои винаги над политиката.
Георги Калоянчев в ролята си на полицейски пристав, в един култов български филм, обичаше да казва:
– Ракията винаги е била, е… и ще бъде над политиката.
На днешния ден замъгляването на съзнанието празнува.
Опиянението е превърнато в традиция, която жадно и охолно се прегръща със срамовете на дяволската ни страст.
Душевното пиянство бавно и неусетно ни погубва.
Ракия, вино, секс… и никакво просвещение. Кому ли е нужно това?
Ето една малка част от мисълта на уважаваната от мен Милена Дойчева, която може би ще поразбие утвърдени във времето езически норми:
„Истината е, че няма никакъв свети Трифон Зарезан.
Има свети мъченик Трифон, чиято памет се чества на 14 февруари (по стар стил).
Той живял през ІІІ век в малоазийската област Фригия.
Майка му и баща му били дълбоко вярващи християни, които отрано се потрудили в сърцето на детето им да се разгори любов към Христос.
И трудът на тези добри родители скоро дал стократен плод.
Св. Трифон бил още дете, когато по неговите чисти и искрени молитви Бог вършел чудеса.
На 17-годишна възраст той излекувал от душевна болест дъщерята на самия римски император Гордиан.
И още много болни излекувал св. Трифон с молитвите си.
По-късно започнал да управлява гонителят на християните император Деций Траян.
И по заповед на местния управител Трифон бил арестуван и изправен на съд заради вярата си.
„Застаналият насреща – обърнал се към него управителят – да ни каже своето име, своята съдба и да изповяда своята вяра”.
Отговорът бил: „Името ми е Трифон. Съдба у нас няма, защото вярваме, че всичко става по Божи промисъл, а не по съдба и движение на звездите, нито пък случайно, както вие вярвате.
По живот не съм роб, а свободен. Единствено на Христа служа. Христос е моята вяра. Христос е моята слава и похвала”. Заради тези думи св. Трифон приел жестоки изтезания и накрая мъченическа смърт.
Този човек обаче няма нищо общо с покровителя на лозята Трифон Зарезан.
Според българския фолклор той бил лозар (и в някои версии – брат на Пресвета Богородица).
Веднъж докато си подрязвал лозето той видял Божията Майка, Която току-що била родила Христа.
И понеже си бил зевзек взел, че й се присмял.
Тя се засегнала и го „проклела”, и вследствие на това, Трифон без да иска си отрязал носа с лозарската ножица.
Затова и станал Зарезан.
Сами можете да се досетите как според фолклористите изглежда това отрязване в символичен план.
Трифон Зарезан е просто продължител на съществувалите преди него празници в чест на бога на пиянската веселба Дионис.
А тези празници никак (ама никак) не са безобидни. Особено ако гледаме на тях от християнска гледна точка.
Приелият мъченическа кончина, изповядвайки Христа и изобличавайки езическото нечестие св. Трифон няма нищо общо с пиянството.
Вярно е, че той е почитан като покровител на лозарите. Това е заради чудо, което светецът извършил, спасявайки нивите на едни хора от насекоми.
Оттам идва и традицията на този ден да се благославят лозята.
Но това е защото лозовият плод е средство за извършване на Тайнството на Светото Причастие, а не защото се поощрява търсенето на повод за напиване.“
Най-страшното е, че сме забравили, че всъщност на 14 февруари се чества паметта на нашия просветител в Христа – св. Константин-Кирил Философ.
Онзи, благодарение на когото излязохме от гибелния мрак на езичеството и приехме спасителната светлина на Христовата вяра.
Но „благочестивият и православен български народ” едва ли ще бъде по улиците, за да изрази признателността си към просветителя.
Някои господа искат да променят националния ни празник от 3-ти март да стане 24-май, а днес „зарязват“ и са в един кюп с тези, които около 14 февруари се оплакват, че нямат гаджета, но не се оплакват на 24 май, че са неграмотни.
Напълно подкрепям Милена Дойчева в този нейн болезнен анализ.
Забравено е самото наше просвещение.
Забравен е самият стремеж към святост.
Забравен е денят, в който един от най-важните за българите хора се е преселил на Небето, за да бъде вечен застъпник пред Бога за нас.
Заменен е с нещо „по-розово и по-весело”.
Точно така, както в навечерието на празника на Народните будители оставяме децата си да слагат маски на дяволи за Хелоуин.
Днес непрекъснато се говори колко трудно се живее в България, колко са лоши управниците ни, как невинно страдаме и как нацията ни застарява.
Но истината е, че един народ, който предпочита да пие и да подарява розови сърчица в деня на успението на своя просветител не може да очаква нищо друго освен постепенно изчезване.
Той сам осъжда себе си на това, като се отказва от истинския житейски приоритет, като избира забавлението пред светостта, като предпочита животинското пред ангелското.
Надменността в духовната ни низост вероломно е скършила душевната ни изповед, която тъпчем в яростния си устрем да бъдем успешни, да бъдем над всички и над всичко.
За покаяние се не сещаме, изпаднали под непрестанното опиянение на системната, словесна политическа наркоза, инжектирана поголовно от безнравствени типове.
Предали сме се изцяло на високомерие, в чийто душевен аршин угодничеството на мазния кяр се счита за ценност.
Правим от себе си жилище на бесове, оправдавайки се с християнска смиреност и послушание, но в безсрамно, престъпно примирение, хранещо се с нравствената ни разруха.
Колко са тези, които изповядват, че смирението пред Господа е живот, а аклиматизирането към силните на деня е смърт.
Останаха ли изобщо?
Бог казва: „Ако не им бях говорил, грях не щяха да имат“.
Обаче Бог не просто ни говори, а показа себе си в светиите мъченици.
Нямаме оправдание – казва един уважаван от мен отец – или ще повярваме, или ще погинем.
Велин Хаджолов
бивш шеф на ОСА в ДАНС