Дясното обединение и куцият кон Костов
Има политически жестове, които се изтъркват от много говорене. От много туткане, от много колебания, от неуморно носене на вода от девет, че и от повече кладенци. Точно такъв жест е обединението вдясно.
За него се говори още от момента, в който дясното се разпадна. Нека посоча, че това беше непосредствено преди парламентарните избори през 2005 г., на които днешната тройна коалиция взе властта. Преди това имаше шумно напускане на отделни лидери и правене на техни си партийки за лична употреба. Такива бяха “Радикали”-те на Бакърджиев, такава беше и ССД на Софиянски. Те имаха потенциала да одялат някоя и друга треска, но не и да разцепят ствола. Потенциал за това имаше само Иван Костов. И го направи. Днешните политически реалности са резултат и от това правене.
Оттогава се заговори за дясно обединение. В началото беше говорене от СДС към ДСБ. Тогава ДСБ не искаше и да чуе. Беше обявило партията-майка за политически труп, а мъртвите, както е известно, не говорят. Водеше война по типичния за Командира тертип: с всички средства, защото целта ги оправдава. Включително чрез кражбата на фондация “Демокрация” и омрезителни искания за връщане на автомобилни гуми и компютърни мишки.
После настъпи период на кандисване. И на взаимно дебнене. Започнаха да се обединяват: и говориха, говориха, говориха за това. Постигнаха го чак на президентските избори, като издигнаха кандидатура, която осигури пълен комфорт на Първанов.
Сега се говори пак. И лошото е, че говоренето дразни, а обединението е насъщно. Такова впрочем е било винаги. Само че днес е повече от преди. Защото от резултата на парламентарните избори ще зависи не само и не толкова мнозинството, а това по какъв път ще поеме България оттук нататък. Защото отсега са ясни намеренията за самоизолация от ЕС, помпане на антиевропейски настроения и бавен, но сигурен завой към Москва. Ако тази тройна коалиция – или някакъв неин мутант – управлява отново България, можем като нищо да се окажем първата страна, отлъчена от цивилизована Европа. За което не е нужен дори пълен мандат. Две-три години са достатъчни.
Затова обединението на десните е нужно: за да се спрвавят с тази перспектива. Ако трябва – скърцайки със зъби в изтърпяване на неудобни партньори. Само че има една дребна подробност: ако това обединение на започне на чисто, ако в него има и грам съмнения, че става дума не за интересите на България, а за кожата на неколцина политически динозаври, то е по-добре да не го започваме, защото няма да има ефект.
Пълна глупост е, че самото обединение е магическата пръчка, която ще привлече избирателите. Най-малкото защото преди да повярват, те ще попитат: а оти ручахме жабетата тогава? Сиреч защо се разцепихте и ние отнесохме на своя гръб бакиите от това разцепление, та да се обединявате сега? Мигар не виждате, че изобщо никакво обединение няма, а само опит да се поправи онова, което разрушихте със собствените си ръце? Че има рестарврация на СДС от неговите производни, а не обединение между самостойни и самородни десни партии? И кой беше отговорен за това разваляне, кой беше идеологът на разцеплението? За да ви повярваме, нека се покае сега пред нас – и нека бъде тъй добър да се оттегли, за да не пречи и в бъдеще.
Ще питат избирателите, няма да си мълчат. Ще питат и по още една причина: ако в резултат на прословутото обединение се стигне до структура, която е по-обременена с минало, отколкото нейните съставки, то за какво всъщност се прави то? За да й припомнят за БГА “Балкан”, за Булгарбанк и за Нефтохим – Бургас при всеки дебат – и мачът да приключва, преди да е започнал?
Извод едно: обединението има смисъл само ако носи знак за нещо ново – и за скъскване със, а не за повтаряне на миналото. Извод две: обединението може да бъде сключено само на базата на ясен и морален обществен договор между възстановената синя партия и избирателите, а не на базата на тайни договорки между тях самите – като пр имерно офертата на ДСБ за разпределение на депутатските места по принципа “кеш енд кери” – сиреч депутатската квота да се определя от сумата, която партиите внасят за предизборната кампания. Извод три: обединението има смисъл само ако предварително е известно какво точно смята да прави, ако попадне в парламента. Например – ще участвали в общ кабинет с Бойко Борисов и ако да – при какви условия? Къде е границата на допустимост при подобна коалиция? Ще бъде ли удържано искането за “златна акция” или ще се участва при всяка положение – срещу някое и друго министерско кресло? Извод четири: обединението има смисъл само ако не бъде резултат от компромис между глупави, двулични и користни гледни точки – защото ако бъде такъв, и новото политическо тяло ще се окаже техен заложник.
Тук е необходима една много голяма скоба, преди да приключим с извод пет. Последните дни дадоха просто вопиющи примери за подобни глупави, двулични и користни гледни точки – в резултат на което коалиционното говорене за пореден път се превърна във фарс. Част от тях се излюпиха в полозите на СДС: такова беше например предложението на Пламен Радонов вместо с ДСБ, да се водят коалиционни преговори с “Атака”, щото се била поправила партията на Волен, и била по-перспективна. Най-големият бисер обаче бе изръсен от неуспелия кандидат за лидер Румен Христов: в СДС имало два ясни лагера – за и против коалиция с ДСБ – и независимо от това кой от тях щял да спечели, партията щяла да се разцепи – “макар и неформално”. Подобни публични изказвания са си чиста политическа провокация: и ако Мартин Димитров държи да бъде запомнен като истински лидер, би било редно още на следващия партиен съвет да поиска оставките и на двамата.
Не толкова провокация, колкото глупост и дърварски опит за извиване на ръце пък беше единодушното гласуване на СДС – София за това виновниците за разцепленията на СДС да не бъдат включвани в листите за парламентарните избори. Не защото самото искане е нередно и несправедливо – съвсем не: напълно редно и справедливо е – още повече, че в това число се включва не само Иван Костов, но и отцепилите се преди това Стефан Софиянски и Евгений Бакърджиев. Само дето подобно условие трябваше да бъде постигнато чрез преговори, а не хвърлено с максимален замах на медийния тезгях, за да се превърне в сензация, в извор на клюки и интриги. От само себе си се разбира, че подобен демостративен жест не може да не бъде последван от сродна демонстративна глупост в отговор. И ето я налице: ДСБ София номинира Иван Костов за водач на листата в 23 столичен избирателен район.
Казването е: това е положението, ние няма да мръднем и на сантиметър от заявеното. Проблемът е, че ДСБ не са в позицията да поставят такива условия. Те всъщност не са и в позицията да поставят каквито и да било императивни изисквания спрямо бъдещите си партньори. Рейтингът от под един процент, който имат според последните социологически проучвания, просто не им го позволява. Той е в рамките на статистическата грешка – и колкото и нисък да е парламентарния вот, партията не може да прескочи сама избирателния праг. Ако не се коалира със СДС, ще трябва да избере унизителното партньорство с хората на Яне Янев – или с царските отцепници – при това: със съмнителен успех. Тъй че упорството: с Иван Костов или никак, заплашва и този път да провали дясното обединение; нещо по-лошо – да го превърне във фарс. Да не говорим, че отчаяното залагане на авторитета и чудодейността само на една личност е характерно за лидерските партии, а те нямат нищо общо с десните ценности.
Има такъв израз: да заложиш на куц кон. Точно това прови в момента ДСБ. Поради две основни причини. Първата е очевидна и чисто прагматична. Партиите съществуват, за да печелят избори и чрез постигнатата по този начин власт да реализират своя модел за по-добро общо живеене. Няма партия, която да съществува, за да губи избори. Ако това се случи, партията обичайно променя ръководното си тяло, като старите лидери поемат на свой гръб отговорността, за да започне партията им на чисто. Да се поддържа упорито причината за постоянни загуби е абсурд, който няма как да намери своето рационално обяснение.
Малко история: на парламентарните избори през 1997 г. ОДС получи 2 223 714 гласа или 52.26% от гласовете – най-високият процент, постиган в целия период на прехода. След едно изцяло успешно управление в течение на (отново за пръв път) цял мандат, при което имаше в свои ръце законодтелната, изпълнителната, президентската и местната власт, ОДС получи през 2001 г. 830 338 гласа или 18.18%. Или – електоралната загуба в резултат от управлението на кабинета Костов се измерва с 1 393 376 гласа. Толкова хора са изгубили доверие в ОДС в рамките на тези четири години.
За сравнение: на изборите през същата тази 1997 г. БСП и компания получиха 939 308 гласа или 22.07%. И това не е след “успешен мандат”. След катастрофата Виденов е.
Иван Костов разцепи СДС и на изборите през 2005 година се яви с новата си партия ДСБ, за да спечели 243 788 гласа или 6.44%. ОДС спечели 280 323 гласа – или разцеплението се измерваше със загубата на 307 227 гласа, които двете съставки на бившото СДС инкасираха в сравнение с 2001 г.
На изборите за евродепутати през 2007 г. СДС спечели 91 871 гласа, а ДСБ 84 350. И двете партии не спечелиха нито едно място в европарламента. В резултат на което ГЕРБ се превърна в уважаваната и ухажвана от ЕНП дясна партия. Петър Стоянов подаде оставка, същото направи и цялото политическо ръководство на ДСБ – и тази оставка бе приета с едно изключение – на лидера Иван Костов, който се остави да го преизберат, защото бил необходим.
Та това са цифрите. Десетгодишната политическа кариера между 1997 и 2007 г. на лидера Иван Костов се измерва с официално регистриран електорален спад от 2 223 714 избиратели на 84 350. Или приблизително – 25 пъти. Това се казва да залагаш на куц кон. Ала както се вижда – залагането продължава.
Втората причина е от по-абстрактен, по-точно казано морален характер. Проектът ДСБ имаше една елементарна перспектива – да остави на СДС всички негативи и да прибере след политическата смърт на партията майка всички позитиви от това да се явиш на бял кон, плюс цялото остатъчно електорално наследство на покойната. Този проект не успя. И не успя, защото кокетираше с ценностите на гражданското общество в полза на ловки апаратни играчи, които нямаха нищо общо с него. Не успя, защото беше аморален по замисъла си. Не успя, защото следваше не демократичните ценности, а безогледните възгледи на Макиавели. И този неуспех трябва да се признае. Да се поиска прошка от многострадалните сини избиратели и да се поеме отговорност за вредите, които той нанесе и на дясното, и на историческата ни съдба.
Без поемане на такава отговорност дясното обединение най-вероятно няма да се състои. Или ако се състои, ще бъде нефелно. Това е всъщност петият и последен извод.
Едвин Сугарев