Дъщерята на Котков: Криеха за третия човек с Гунди и Котков

Дъщерята на един от най-прославените футболисти от близкото минало Никола Котков се изповяда вчера в предаването “Истории с Патрашкова” по ТВ 2.
Мария за първи път потвърди публично информацията, за която бяха чували част от футболните фенове, че в колата на Гунди и Котков, с която те катастрофират през 1971 година, е имало и трети човек.
Името му се споменава между другото след трагедията, след което за него престава да се говори. Догадки за случая се появяват в отделни вестници преди години.
Мария Коткова, която е била 9-годишна, когато баща й умира, дори не знае неговото име. “Татко винаги ми е липсвал. И сега ми липсва. Друго е да имаш баща. Съвсем друго е”, каза през сълзи в “Истории с Патрашкова” дъщерята на един от най-техничните ни футболисти.
Ето целия й разказ.
”В колата е имало още един човек, който изобщо не се споменава толкова години.
Те са го качили на бензиностанцията. Мисля, че е бил полковник. Трима души са били в колата, не са били двама. Случаен човек е бил, съвсем случаен. На автостоп са го взели. Загинал е, да.
Иначе малко работи помня от детството си, но във всеки случай повече от брат ми, защото бях по-голяма от него.
Татко ходи на работа, прибира се, вечеря се, излизаме някъде, прибираме се. Нищо по-различно от всички останали. С изключение на мачовете, които ходеше и играеше.
Най-любимото ми беше всяка неделя да ходим в сладкарница „Берлин“, която беше над кино „Сердика“. Едни големи сладоледи ми се разрешаваше да ям, с едни големи човечета, слончета. Беше всяка неделя задължително.
Никога не е бил строг с мен, в смисъл не ме е бил, но имах страх от него. Само като погледнеше по-различно и тонът като се променеше, знаех, че нещата не вървят на добре и правех, каквото трябваше да правя.
Имаше много хора, които го спираха по улицата. Вкъщи винаги е имало много хора, приятели, и то не само от София, а отвсякъде, от цялата страна. След като той почина, всичко драстично спря.
Самите футболисти тогава живееха много близко със семействата си. Няма значение примерно, че единият е от ЦСКА, другият от „Левски“, третият от „Славия“. Събираха се много. С Митата Якимов се събираха, с Пената, със Сашо Костов. Иначе за приятел на баща ми мога да посоча хирурга Георги Златарски. Той и до ден-днешен е може би един от истинските приятели на баща ми.
Аз си спомням целия ден преди трагедията много добре. Той първо нямаше да пътува за Враца. След това се обади по телефона Червенушев. Баща ми говори с него и каза, че заминава за Враца и да кажа на майка ми.
Мисля, че Червенушев е бил председател на дружеството тогава. Не знам как е първото му име. Но той се обади вкъщи и баща ми замина.
После се обадиха вкъщи, не помня кой и казаха на майка ми, че са катастрофирали. После дойдоха и я взеха, мисля от вкъщи, и тя замина за Витиня.
А този същият Червенушев дойде вкъщи да каже, че детето лъже. За какво да лъжа? Много добре си го спомням това. Минало…
Иначе погребението? Много хора помня. Имаше много хора. Баба ми на майка ми ни водеше мен и брат ми. Даже не ни пускаха и тя се развика. А не е човек, който прави такива работи. Но се развика и направиха един коридор, по който минахме. Помня много хора, ужасно много хора.
Не е лесно. За мен едно дете трябва да има двама родители. Добри-лоши, но двама да са. Това е много важно. Не беше лесно, най-вече за майка ми, защото тя беше доста млад човек.
Пораснахме. Живот като на всички останали. Нищо по-различно.
Сега мога да кажа, че тези панихиди са един много голям цирк. И аз вече не правя панихиди. И няма да правя, докато съм жива.
Бяхме на последната обща панихида, мисля, че футболният съюз я прави в черквата на Пионерския дворец и трябваше да се открие тази плоча на Витиня, която направиха там. Много симпатичен е човекът, който я направи, запознах се с него. 30 минути слушах колко добър бил Гунди. Добре, така да е, но това е панихида на двамата, не на единия. Да не ни бяха викали нас.
И след това, не искам да казвам кой точно беше приятелят, но той много добре знаеше, че ние нямахме кола тогава. Попитах как ще се ходи до Витиня. Аз и брат ми – все едно нас ни няма, но майка ни? И той ми каза – на „Герена“ долу има рейс за феновете. И това ужасно ме възмути. Точно тогава решихме, че няма да правим повече общи панихиди.
Който го е обичал и уважавал, да го почете. Събирам близки, приятели вкъщи. Но по гробищата такива работи не правя.
Нямам нищо против Гунди. Аз от баба ми знам, че е бил много скромен човек, много скромен и много възпитан.
Ходя на гроба, разбира се. Даже се мъчих да садя цветя, но не става. Няколко пъти садихме, поливахме, садихме, поливахме. Или изчезват цветята, или не се хващат.
Но все пак гледам да поддържам гроба в добро състояние. И то не заради хората, а заради себе си.
Не мога да кажа, че татко е забравен, но просто времената се менят. Не се е писало и говорило толкова за баща ми и затова вероятно така се е получило.
Като ми каже някой: „Аз бях с баща ти голям приятел, заедно си пиехме мастиката“, веднага ми става ясно какъв приятел му е бил. Че въобще не го е познавал. Говореше се, че пиел и ходел, и тренирал. Нали той, ако е пиел денонощно, не знам как е ходил по два пъти на ден на тренировка и как е играл мачове. Знам, че са се събирали и са се черпели, но това е в реда на нещата. А после се изкарват невероятни работи.
Имам фланелката му от световното в Англия, целия му екип, футболните обувки. По тяхно време те са били ужасни в сравнение с днешните футболни обувки. Пазя две кристални чаши, пак от 66-а, от световното са подарък. Пазя дребни работи.
Да, на майка ми не й беше лесно, но ни отгледа. Сама жена, млада жена. Но тя е борбен човек и се оправи. 8-а година тя вече е в провинцията. Ожени се втори път за много свестен и разбран човек. И мисля, че много отдавна трябваше да направи такова нещо. Не е най-добре, но е добре. В смисъл, ако си е тука с мен, в София, ще е по-различно, отколкото там. Но явно там й е по-спокойно.
Не мога да кажа, че моят живот е по-различен от този на много хора в България. Където и да съм работила, мисля, че мога да се справя с всичко. Освен че не мога да играя футбол. Това е сигурно за съжаление.
Сега имам нова работа – в Столична община. Ужасно съм доволна. Протегнаха ми ръка – нещо, което не знам откога не ми се е случвало. Помагат ми и съм доволна. Иначе на наши мачове напоследък не ходя. Обичам да гледам английски мачове. Събота и неделя са най-любимите ми дни, защото тогава има английски мачове.
Аз баща ми въобще не помня как е играл. На външен вид може би го помня. Всяко поколение има добри футболисти. Всеки е добър за своето време. И затова не може да се каже – този е най-добрият, а онзи най-лошият. Така мисля аз.
А, имаше една котка. Подариха му я децата от квартала. Майка ми беше в чудо. „А, котка“, но свикнахме с нея. Тя избяга същия ден, в който баща ми почина. После уж я видяхме на някакъв строеж. Всички деца от квартала се втурнахме да я търсим, но не я намерихме.
Те, изглежда, котките са много чувствителни и много усещат кога ще има земетресение и такива работи… Някакво развито чувство.”

В.”Новинар”