ДЪРЖАВА НА ПРЕДАДЕНИТЕ И УБИТИТЕ МЪЖКАРИ. ДЪРЖАВА БЕЗ МЪЖЕ

21 март – световния ден на Поезията…

…

АЗ ТАКА И НЕ УСПЯХ ДА СЕ ВПИША В БЕЛИЯ СНЯГ,

дето тихичко пада, тихичко пада…

Не разбрах как ги пишат тия стихове поетесите с широкополите шапки

за прането,

гълъбите

и любовниците на мъжете си,

как им пляскат на римите, миришещи на лучена супа,

как те капризно издават напред начервисани устни

и чакат вместо хонорара си някой здраво да ги изчука.

Мен ме завяха северни ветрове,

коне ме вихреха,

и конекрадци ме любеха…

Аз не бях изисканата особа от техния кръг,

луда циганка бях,

пиех,

стрелях,

и чупех чашите без пощада

докато те отпиваха шампанското с финес.

Нямах време да шия бели одежди,

да скрепявам любовната клетва със златни вериги,

нямах никакво намерение да изпълнявам някаква обществена заръка,

че главната роля на жената е да бъде майка, лелка и съпруга.

Тия дръвца сме ги гризкали.

Аз се носех, вкопчена в гривите на хвърковати коне

и като един Робин Худ в женска риза

раздавах свещена свобода и правосъдие…

Не влязох в никакви класации,

изплашени от яростната ми неистовост фризираните им лица се чудеха как да не ме забележат,

и си шушукаха със тънки немощни гласчета –

що за обноски в тая недодялана мръсница…

Във мъничките им очички без зеници обаче кипеше завистта,

че те нагазили във пухкавия сняг 

посмъртно няма да усетят целувката на звяра – 

напуканите устни,

небръснатите бузи,

и вкиснатия дъх на вино, пропит с барут, барут и свобода.

Хайдудите не качват на конете си превзети поетеси.

Сега ги наблюдавам –

със дъх разтапям скрежа по стъклото –

копринените им коси,

парфюмите, ухаещи на лято,

дантелените пръсти, 

сатенените гащи,

презрамките от перли,

бенки по гърдите,

и онзи превзет копнеж по Филипините…

Навън е люта зима.

И само кучетата великодушно правят около мен горещ кордон.

Там вътре греят полюлеи.

И стихове се леят като френско вино.

Не е за мене тоя свят.

Обръщам се и хуквам към звездите.

Където Ботев вече е налял стаканите и чака не Венета,

чака мен,

за да напишем набързо няколко стихотворения и да отпрашим в свободата, за която да умрем.

         ====

АЗ ВСЕ ПАК ГО ЧАКАМ ТОЗИ НЕВЪЗМОЖЕН МЪЖ.

Разчорлен и разкаян.

Небръснат и отровно нежен.

Не е потропвал досега.

Мотае се из някакви бордеи.

Играе си с червения и жартиер и пие „Хенеси” от напращелите зърна…

На месеца веднъж се спира покрай пътя,

пуши дълго, 

жадно и протяжно, 

втренчил се в калинките,

които бродят,

бродят,

бродят

и с черните си точки сочат към небето.

Това е  времето, 

в което той вече не е невъзможен мъж, а малкото момче, което от облаците прави пъзел.

Тогава някак изведнъж от грохота на времето край него извира абсурдната тъга –

какво дотук, защо е спрял, и докога ще се нанизва на своята игра.

А нежността е удар с лапа.

Защото този невъзможен мъж не е роден да спира до огнище.

И да живее в някакъв семеен сериал.

Такива са мъжете до поискване.

Без марка и печат.

Пастирът на пътеката е спрял.

Но пътят е увит около пъпа му.

Аз все пак го чакам този невъзможен мъж.

Защото има и такива дето не са ни писани.

Поне във този ни живот.

И за да не разваля вкуса на чая със сълзите си

посрещам залеза,

облакътена на перваза,

където гълъбите са оставили следи от знаци, които все някак трябва да разчета – 

да тръгна ли без връщане по пътя,

или да остана тук,

за да го чакам.

            ===

ВРЪЩАНЕ

Сега диктувам стиха си не на теб, а на другата ти личност.

Когато вали без да е сезон на дъждовете се забелязват сълзи по трапчинките на бузите ти,

и аз приказвам много,

защото си ми свикнал на невъзможността да мога да те имам.

Връщам се към онова пространство на нашите бездарни,

истински години,

в които имахме пари само за дъвка и за хляб.

Преди и ти да се завърнеш

и ти бъде дадено да узнаеш истинската причина,

виж, колко леко изглежда присъствието ми когато не обичам.

Виж, как има напрежение само когато чакаме сигурното.

Не се срутват вселени, 

не се взривяват светове,

в които са съществували само нашите устни, 

ръцете вече не са единствени и най-горещи 

и мисълта, че винаги ше бъдем заедно катранено се хили…

Кажи на другата си личност, че се връщам за мъничко,

за толкова –

да чуя музиката, която съм открила късно.

Това, което днес е истина, утре ще бъде измислица.

Аз се връщам към случайния момент,

и ако ти си там,

най-после срещата ни ще е истинска.

              ===

КАК МИ ЛИПСВАТЕ МОИ МОМЧЕТА, МОИ ХЪШЛАЦИ,

невротично захапали цигарите,

вдишвайки на живот и смърт нетърпението, че сте живи.

Как се е струпала такава навалица от мушмороци,

юпита,

фризирани мишлета,

унисекс,

обръснати и гладки като охлюви,

с безцветен лак на ноктите.

След тях ни диря, ни миризма – еднакъв дъх на целофаненото нищо.

Вече няма мъже България, 

в България вече няма мъже.

Някакви хлъзгави подобия се вият по пътищата,

бутат се напарфюмирани по борсите,

раждат се не в ризи, а в костюми,

не са чували за Достоевски

и Бог за тях е  иконата, която държи попа като им освещава офиса…

Как ми липсвате мои лоши момчета!

България ражда такива синове – метеори само за да ги убиват.

И докато хъшове, 

хайдути,

знаменосци,

воеводи,

партизани,

разбойници,

и вся остальная сволоч

без страх хуква да брани свободата си,

мишоците пълнят торбичките със жълтици.

Те не удрят по масите,

нито се бият,

не стрелят по нощите

и не ходят по сокаците,

нямат хвърковати чети и верни комити,

самодиви не им превързват раните,

те киснат по спа-центровете…

И жени нямат, защото не се знаят от кой пол са.

Новите строители на България.

Държава на предадените и убитите мъжкари.

Държава без мъже.

…

ПОСВЕЩЕНИЕ

Как искам да си тук, о, никой мой!

Със рамо вратата да изкъртиш.

Да бъдеш къдрав, мургав като сатаната и гърлено да кажеш:

Да пукнат всички, които те търсят. От днес нататък няма да си ничия!

Да изпращят темелите на къщата от възмущение,

да ме целунеш като пред кръщение,

и да ме сгушиш в шепа като измръзнало врабче…

А после да ме отведеш далеч –

накрая на земята,

където всичко е зелено като очите ти – иконописни знаци…

Да знам, че можеш ураганът да надвиеш с ръцете си –

разсипващи се въглени,

да ме събудищ в три през нощта само защото има песен, която не сме чули,

да се разсипеш като смях,

когато устните ни сладоледено се търсят…

Къде си, никой мой?

Какво по дяволите се е случило?

Ако потрябва ще се повдигна мъничко на пръсти,

ше си измия тънките коси със дъжд,

и под челото си звезда ще скрия,

да ме познаеш –

като тревичка, понесена от бърз поток…

Ела, защото стана страшно!

Пусто е като във хан.

О, никой, никой мой, кога, кога ще ти омръзне да си сам?

Веселина Томова