Държавата на гущера – 1. Плюшеното мече

– Сега ще дойде – каза Христо Калчев, докато отваряше третата кутия цигари и слагаше много лед в не знам кое по ред уиски.

Седяхме в едно от онези квартални кръчмета, които в предишния си живот са били гаражи. Дървени пейки, миризма на пържени картофи, редовна клиентела. Бачкьорите на отсрещния строеж обръщаха по 2-3 ракии, придружени със салата от умрели домати. Журналистите от близката редакция машинално боцкаха картофки, пиеха бира и спореха нервно. Студентите се смееха на висок глас, целуваха се демонстративно и седяха един връз друг.
Беше студено, момичето се опитваше да запали кюмбето, дървата бяха влажни, коминът не искаше да тегли. Другите посетители отдавна се бяха изнесли, но въпреки това продължавахме да разговаряме тихо.
Христо потопи хлътнал профил в чашата и плъзна разсеян поглед върху хронологията на убийствата. Тя започва с разстрела на Крушата, а към онзи момент завършваше с Илия Павлов. Бяха го убили предния ден.

– Видя ли кои отидоха на погребението?
– Видях. Някои бяха по-опечалени от вдовицата.
– Ей, че си ехидна! Имат чувства хората!

Пак погледна хрониката, после часовника. Неговият информатор се бавеше.
– Искаш ли да ти оставя списъка? Аз ще си го принтирам.
– За какво ми е? Нали аз съм го писал! – засмя се Христо по своя сардоничен начин.

Беше тъжен и приличаше на самотна питанка.
– Ще ти каже някакво име, но няма да е неговото. Не го разпитвай. Бъди предпазлива. Няма да е сам.

След десетина минути в кръчмето влезе едро момче с яке „Бомбър”. Не очакваше да види трети човек, но се зарадва на празното заведение. Каза „Здравей, бате Ицо”, поръча си чай с мед и лимон, не запали цигара.

– Запознай се с този млад приятел – каза ми Христо.

„Младият приятел” измърмори някакво име достатъчно неясно. Приличаше на огромно плюшено мече с очи като черни копчета. Голяма детска играчка, която излъчваше едновременно доверие и напрегнатост, измамен уют и неясна заплаха.

–  С какво се занимава твоят млад приятел? – попитах Христо, все едно, че Плюшеното мече беше невидимо.
– Аз съм в цветарския бизнес – отвърна приглушено Плюшеното мече и невинно отпи от горещия чай.
–   Напоследък вашият бизнес процъфтява. Толкова много надгробни венци…
Светкавично наруших инструкциите на Христо. Плюшеното мече дори не примигна с кръглите си копчета. Забеляза разпечатката и се зачете.
– По списъка ли вървят нещата? – попитах.
– Не ги пиша аз списъците – отвърна Плюшеното мече.
– А кой?
– Защо? Интересува ли ви някой?
– Пази, Боже!
– Щото ако ви интересува, ще го преместим по-напред – каза Плюшеното мече и за пръв път се засмя. Беше по-скоро сянка от усмивка.
– Дълъг списък – подметнах небрежно.
– И по-дълъг ще става – каза Мечето още по-небрежно.
– Кой е следващият?
– И бате Ицо не знае. Нали? – обърна се Плюшеното мече към Христо.
– Той има развинтена фантазия и се прави на писател – каза Христо.
– Така ли? И какво пишете?

Мечето замълча и се съсредоточи в чая.

Моят GSM иззвъня. Излязох да говоря на вън. За да си получи Христо информацията. И за да видя има ли още някой. Имаше. Още едно плюшено мече пушеше, облегнато на грамаден мотоциклет. Отпред дремеше сребриста кола.
Когато се върнах, Плюшеното мече говореше нервно и все така приглушено, като ме видя, млъкна. Чух само последните реплики: „Тоя е луд! Кажи му, че е луд! При Маджо се влиза през пет скенера и обикновено не се излиза!”. После попитах Христо кой е тоя луд, не ми отговори.

– Е, кога ще има литературно четене? – попитах делово, като да сме на сбирка на литературен кръжок. – Решавате, обаждате се на Христо…
– Не е необходимо. Ние знаем къде живеете – каза Плюшеното мече.

От последното изречение ми замръзнаха ушите. Не знам защо го каза. Мечето си допи чая и тръгна. Повече не го видях.
Минаха няколко години. Плюшеното мече ме спря на улицата (не знам откъде изникна) – „Излезе първата ми книга”, каза гордо и някак уплашено. Така разбрах, че се казва Георги Стоев.
В понеделник го убиха.
Двама немаскирани убийци. Посред бял ден. На пъпа на София. Демонстративно. Като наказателна акция.
Дали заради живота му преди книгите?
Дали заради написаното в книгите?
Дали заради живота му извън книгите?
Кой го уби? Някой от неговите герои? Повечето от тях са мъртви. Но има и достатъчно живи. Някой, който досега е говорел чрез него? Кой е той, ако има такъв човек?

На въпроса „Кой?”, Владо Даверов отговори – „Той сам се уби. Искаше да бъде убит”. Защо? За да стане най-четения и най-продавания автор? Прекалено скъпа реклама. Или защото товарът се е оказал по-тежък, отколкото е  можел да носи?
„Да си носи глупостите в гроба!”, каза Любен Гоцев след едно от скандалните интервюта на Георги Стоев. Днес тези думи звучат като пророчество и прокоба.

Защо го убиха?
За назидание? На кого? За сплашване? На кого? Като отмъщение? Чие? За отклоняване на вниманието? От какво?
Защото проговори? Защото говореше от доста време? Защото никой не искаше да го чуе? Защото си е съчинявал и фантазирал? Защото е бил дребна риба? Защото някой се е почувствал застрашен? Кой? Мафията? Кой сегмент от мафията? Коя групировка? Или политиците? Кои по-точно?
Защото е изприказвал повече, отколкото трябва? Защото е бил агент под прикритие (и такава версия има)? Защото е станал излишен и ненужен? На кого? Защото вече не е трябвал на някого? На кого? Защото е започнал да пречи на някого? На кого? Защото ролята му е била до понеделник?
Защото паралелната власт ни съобщава „кой кара влака”, както казваше Илия Павлов малко преди да го разстрелят? Защото паралелната власт е задействала жестоките си, безмилостни механизми, за да запази своето статукво? Защото е настъпил гущера – ако не по главата, поне по опашката?

Защото с това убийство някой притиска правителството и дискредитира държавата? Защото някой (поради своето политическо безсилие) се надява една предпазна клауза на ЕК да свали правителството? Защото някой разчиства своя път към заветната власт чрез  убийството на един „хроникьор на мафията”?
Той не беше писател. Сравненията с Алеко Константинов, Георги Марков и Манделщам минават границата на абсурдната приповдигнатост. Беше един от информаторите (някои го наричат „съавтор”) на Христо Калчев и искаше да стане като Христо Калчев. Беше бивш борец и нереализирана олимпийска надежда. Беше част от мафията и нереализиран (според неговите думи) изпълнител на мокри поръчки. Едно момче, което на 16 години е станало мутра и е погубило живота си изначално. На 16 години животът изглежда по един начин, на 34 – по съвсем друг. На 34 е решил, че всичко, което му се е случило, всичко, което сам си е причинил, е било само една чернова, която трябва да хвърли в коша и да започне да пише живота си наново. И е започнал да пише.
Беше свидетел. Това е първото. Свидетел. Никой не го е разпитал. Защо? Никой не си е направил труда да му подслушва телефона. Защо? Отказал е да даде писмени показания? Защо? Страхувал се е. Не само от Маджо. Нелепи са обясненията на прокуратурата, че „няма достатъчно доказателства да арестува Маджо”.

Беше удобна мишена, много подходяща за случая, направо подарък. Това е второто. Досега можеха да го убият сто пъти. Убиха го подозрително навреме. Това убийство не е криминално, още по-малко – литературно. То е политическо и има политически цели. Но целите биват различни. Едната гласи: правителството трябва да падне, защото не се справя с мафията. Другата гласи: правителството няма падне, защото няма да се поддаде на натиска на мафията. Дали има и трета? Не знам.

Знам само, че фабриката за убийства не спира. И не фалира. Вече 19 години.

Велислава Дърева

“Всеки ден”