ДЪЛГЪТ И РОЛЯТА НА ПРЕЗВИТЕРИТЕ / В ПОМОЩ НА ЧЕСТНИЯ ВАРНЕНСКИ ПРЕЗВИТЕРИОН/

Да поговорим за Съборността на Църквата, тъй както би трябвало да се отрази като принципи и приложения в нейното практическо ръководене и живот. Съборността е конституиращ и първоопределящ живота на Църквата принцип, такъв поне би трябвало да бъде. Съборният характер е аксиоматичен, парадигмален. Всеки канон, всяко правило и догмат, който Светата Църква е възприела да следва и пази, малко или повече има касателство към първопринципа на съборността, той е негово разгръщане и приложение към конкретно време, място и ситуация. Канони, догмати и правила имат вечна, непреходна стойност и валидност, доколкото се съотнасят към първопринципа, представляват неговото приложение. Толкова важен са намирали този принцип светите отци, че са го заложили в Никео-цариградския символ на вярата и той е едно от първите неща, с които се характеризира Църквата – „една, света, съборна и апостолска”.

Но какво ще рече съборност, в какво и как се изразява тя? Съборността се осъществява с участието на миряни, свещеници, архиереи. Като такъв сбор виждаме още I-вия Апостолски Събор в Йерусалим, описан в XV-та глава на книга Деяния на Светите Апостоли. Този Събор е свикан от Апостолите по повод появили се в Антиохия проблеми. Новопокръстените „в името на Иисус” и присъединилите се към Църквата членове от езически произход се питали дали са задължителни и за тях ритуалните изисквания на Мойсеевия Закон, както за юдеите и за юдео-християните, които са се съобразявали с тях. Още от самото начало значи виждаме, че съборната власт се осъществява при конкретна нужда, Съборът се свиква и третира конкретен проблем, разрешава го, а не съществува сам по себе си като някакъв „върховен статичен орган”, като какъвто, уви, преживяват себе си членовете на Светия Синод на БПЦ днес. По този начин църковният Събор, като управляващ Църквата орган, се представя като изпълнение принципа на „властта като слугуване”, зададен и заповядан на Апостолите още от Господ Иисус Христос, а не на властта, като статут:

„Но Исус ги повика и каза: Вие знаете, че князете на народите господаруват над тях и големците им властват над тях. Но между вас няма да бъде така; но който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител; и който иска да бъде пръв между вас, ще ви бъде слуга; също както и Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи и да даде живота Си откуп за мнозина.“ (Матей 25:25-28)

Този принцип на действие на Събора като отговор на конкретен проблем с вярата и практиката в Църквата се запазва и по отношение на Вселенските Събори по-късно, всеки, от които е свикан за разрешаването на даден проблем, а това, че често Съборите са свиквани от Императора, като светски първенец, не е никакъв проблем, защото съборността не го изключва, той също е член на Светата Църква. 

Второто нещо, което констатираме, разглеждайки първообраза на съборността (което виждаме и в събранието на Апостолите на Петдесятница още) е, че в Събора участват всички – обикновени вярващи, дякони, презвитери, епископът на Йерусалим св. ап. Иаков, брат Господен (чието слово, като Апостол, предстоятелстващ местната Църква впрочем е и първо, и заключително), Апостолите… А как започва Съборът?

„И така, като се получиха немалко противоречия и спорове между тях и Павел и Варнава, братята наредиха Павел и Варнава и някои други от тях да отидат по този въпрос в Йерусалим при апостолите и презвитерите… Тогава цялото множество млъкна и слушаше Варнава и Павел да разказват какви знамения и чудеса Бог беше извършил чрез тях между езичниците.” (Деяния 15:2,12)

Тук е описано точно обратното на направеното тия дни от Светия Синод на БПЦ при възникналата ситуация във Варненска и Великопреславска епархия. Светият Синод на БПЦ изпрати към Варна митрополит по спешност, с цел той да разреши „проблемите на Светия Синод с епархията”, каквито на някои негови членове все се привиждат, вместо да се събере, да изслуша християните от епархията – презвитериона и народа й, за да бъде предмет на разискванията и решенията му разрешаването проблемите на епархията, а не на своите проблеми чрез епархията…

… А Православната Църква е епископална, епископът отелотворява и оделотворява властта и единството в Църквата, литургично изобразяващ Христос, епископът гради, възпитава и ръководи колегията презвитери, както Христос Апостолите, които и изпраща да проповядват сред народа, той ги въздига или низвергва, награждава с офикии или дисциплинира. Но заедно с това, според Апостолското учение, презвитерионът е не по-малко задължен да бди за епископа си да не би да се отклони от пътя на истината и вместо пастир, да стане на вълк-грабител. Примерите за това в църковната история са много, създавали и утвърждавали ереси са и презвитери, и епископи, на тези ереси са се противопоставяли и са ги изобличавали както други епископи и презвитери, така и обикновени монаси като преп. Максим Изповедник или миряни като Иван Високоватий, понякога и срещу епископи и митрополити, че дори против патриарси. Тази отговорност на презвитерите възлага сам св. ап. Павел още:

„А от Милит прати в Ефес, та повика презвитерите църковни. И когато те дойдоха при него, рече им:… Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със Своята кръв. Защото аз зная, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото; па и от вас самите ще се дигнат мъже, които ще говорят изопачено, за да увличат учениците след себе си. Затова бъдете будни и помнете, че три години денем и нощем не преставах със сълзи да поучавам всекиго едного от вас.” (Деяния 17, 18, 28-31)

Оставяйки настрана, че по това време свещените санове епископи и презвитери са неизяснени и взаимозаменяеми (или поне нам не са оставени ясни свидетелства за стройна субординация), като самите Апостоли наричат себе си често ту епископи, ту презвитери, според ролята и функцията, която са приели в конкретна църква.

Важното сега е това, което виждаме – общо носената отговорност от всички, според наставлението на Блажения Павел, за Църквата, в която приоритет е благоуспяването и духовната безопасност на Църквата, а не толкова субординацията помежду им.

Защото, според Новозаветното учение за Църквата, ничия власт и ничий „принципал” не може да стои „над правдата”. Сам Свети Павел, както ни разказва в Посланието до Галатяните, става и изобличава в лицемерие Свети Апостол Петър и Варнава, без да го е грижа, че единият е ужким първоапостол, а другият негов собствен съработник, заедно със своеобразната „църковна делегация“, изпратена от Свети Апостол Иаков, епископа на Йерусалим… Защото свидетелството пред новообърнатите галатяни за него е по-важно, по важна е тяхната духовна полза, отколкото да не обиди предразсъдъците на братята си юдео-християни, които скришом сядали на трапезата с християни от езически произход, но пред други юдео-християни се криели, че го правят.

Ето, как тука Павел пък напълно отхвърля властта на какъвто и да е „принципал“ в името на Истината, така учи и самите галатяни, така очевидно и Приснопаметният наш Владика Кирил е научил своите честни презвитери и това е истинското апостолско наследство…

Светльо Ангелов – Портос

http://le-mousquetaire.blogspot.com

Авторът е студент 3-та година в Православен Богословски Факултет в Белград и вероучител в църковен център за духовно обгрижване на наркозависими във Варна.