Доган: Манол Велев е жив. Първанов: Пробив в системата.

Президентът на Република България слезе по спортен анцуг във всекидневната на дом №1. Часът беше едва осем и десет. Денят – слънчев и неделен. Време беше за фитнес. Поръча си билков чай, лека закуска и влезе в нескромното помещение на фитнес залата. Имаше нужда от психическо разтоварване. Физическото натоварване беше една от най-добрите възможности за това.

Ахмед Доган завари президента потен, с чаша чай в ръка и метната хавлиена кърпа през тила.

– Добро утро, господин президент – сконфузено поздрави турският лидер и побърза да поясни:

– Ако трябва, мога за изчакам…

– Моля ви, господин Доган. Срещата е неофициална. Заповядайте в кабинета ми – Георги Първанов посочи изхода от фитнеса и двамата заедно, следвани от вежлив иконом, се запътиха към домашния кабинет на държавния глава.

– Чаша чай? – Първанов, без да дочака отговор поръча по телефона.

Доган, разбира се, отговори положително.

– Манол Велев е жив. – турският лидер не бе почитател на празните приказки, затова започна направо – Но и в двата случая резултатите са налице.

– Пробив в системата – поясни президентът.

– Именно.

– Отложих ангажиментите си за няколко дни – неясно защо поясни Първанов – За понеделник оставих награждаването на служителите от „Гражданска защита”, така че съм готов да свикам съвета, ако това е необходимо.

– За това ви помолих да се срещнем, господин президент. Мисля, че няма да е необходимо.

– Чете ли доклада на вътрешния министър?

– Да. Слаба работа.

– Несъмнено опозицията ще удари сериозно.

– Те сега не са на дневен ред. Най-важното е да насочим диапазона си на правилното място.

– Генералското движение?

– Отговорът е много важен. От него зависи как ще се развият нещата по-нататък.

– Атака?

– Имаме достатъчен повод. Бизнес клуб „Възраждане” осиротя с още един член. Една сериозна единица от финансовите структури. „Пирана” държи превес в енергетиката. Какво остава? – въпросът беше риторичен, но все пак Първанов даде гласно отговора:

– Да покажем силата си.

– Точно така – националната сигурност.

– В готовност ли са екипите?

– Да – беше краткият отговор.

– Премиерът информиран ли е за идеята?

– Тази сутрин.

– Коалиционният партньор?

– Господин Сакскобурготски вчера върна папката със законопроекта. Няма избор. С нас е.

– Започваме да ковем история, господин Доган – доволен Георги Първанов довърши чашата си с чай.

– Преди да градиш новата къща, трябва да разрушиш старата… – с ведър тон изрече Доган, изправи се и напусна кабинета.

Няколко дни по-късно беше обявена идеята за създаването на българското ФБР или Държавна агенция „Национална сигурност” – ДАНС. Правомощията на министъра на вътрешните работи отслабваха, контролът от страна на правителството беше ограничен, а този на президента – завишен.

Иван Милетиев – Козела сгъна вестника на четири и го прибра в джоба на сакото си.

– Явно дойде време за драстични мерки – срещу него с искрена клоунска усмивка стоеше един стар познайник от близкото минало. Карикатурата на Хрушчов, представил се с известната фамилия Юлаев. Юлаев бе човекът „Вимпел” и главният охранител на „Пратката”. След като за незнайно кой път Козела стъпи на родна земя, луксозен автомобил, нает от руското посолство, го транспортира до централата на ул. „Драган Цанков” №38.

– Защо тогава прибрахте детонаторите по времето на парламентарните избори?

Козела беше нервен, уморен и гладен, принуден да води диалог с човек, от който информацията изтичаше като кръв от вътрешен кръвоизлив. От друга страна, спомените с образа на Юлаев не бяха от най-приятните в живота му.

– Защото получихме петдесет процента от това, което желаехме. Кажи ми, Гоут, ти получи ли своите петдесет?

– Кое те кара да мислиш, че са само петдесет процента?

– Самият факт, че си жив.

– Евреите са безмилостен народ – Козела разбра, че няма смисъл да увърта. Ясно беше, че с руснаците можеше да се мери само Господ. Милетиев се прекръсти на ум и каза:

– Да не би ДАНС да са другите петдесет процента? – след като го изрече осъзна, че е напълно прав.

– Страхуваш се за живота си!? Не, Гоут. Ние държим на теб и умението ти да оцеляваш. По-скоро ще ти създадем комфорт за живот.

– Нима?

– Разбира се.

– Нямам търпение да чуя…

– Ето… – Юлаев извади личната карта с име Иван Милев. Козела я пое в ръката си и я огледа.

– Крайно време е да я сменя със смъртен акт.

– Няма сила на света, която да ме убеди, че си искрен в думите си.

– О, силен психологизъм! – Козела поддаде на емоцията със силно раздразнителен тон.

– Уважаеми, генерал Милев, има една стара приказка за един лъв, който гонил два дни една антилопа. Слабото животно бягало и крило се умело, изтръгвало се от лапите на лъва, но се изтощило. Лъвът накрая хванал антилопата. Царят на животните, доволен от плячката, със замах й отхапал врата и се насладил как изтича топлата й апетитна кръв. После отхапал първото парче от крехкото й месо, задавил се и умрял.

Поредното доказателство, че с годините човек оглупява от алчност. Козела разбра, че напоследък празните приказки изпълваха в по-голям процент светлият му ден, отколкото делата. Поиска почивка. Дадоха му я.

Из вулгарният роман „УБИЙ ПУТИН – Изпълнението на присъдата”

от Веселин Стаменов