Дневникът на една пеперуда

Красимир Радоев Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Завършил е ИСИ – София – строителство и архитектура. Работил е в Комитета за опазване паметниците на културата в София и Хавана. Автор е на няколко книги с разкази и новели, една от които “Дяволски нокът” е издадена във Варна, а книгата му “Приказки за злояди деца” – в издателство “Български писател”, където е бил редактор. От 1989 година живее и работи в Испания – в Мадрид и Барселона.

Afera.bg представя откъс от новата неиздадена все още книга на Красимир Дамянов – “Дневникът на една пеперуда”.

Работният ми ден беше двадесет и четири часов, после почивах четиридесет и осем. Разбира се, че беше незаконно, но удобно; дело на мълчаливо споразумение между моя групов и профпредседателя, който трябваше да се прави, че не вижда, нали беше и той на заплата към моста, мостът беше на държавата, държавата – на работниците и трудовите селяни, следователно и на инженерите в качеството си на техни скромни помощници. Две трети от дежурствата си прекарвах във фургона: четях, пишех, и даже поспивах – колоната се строеше на десет метра от прозореца. След дежурство тръгвах сутринта в осем за нос Галата, на края на залива. На обяд ядях миди на тенекия (криех си една ламарина в камъните), носех с мен само хляб, сол и лимон. А когато градините около моя фургон започнаха да зреят – също така и домати. Отслабнах и загорях на слънцето, понякога излизах с лодката в езерото на риболов и ако не кълвеше, пребърквах кошовете за скариди. Измежду морските череши, както поетично наричаха дребните ракообразни , винаги се напъхваше и някой глупав “поп”, наречен така заради костичката във форма на кръст, която имаше в голямата си и грозна според майка ми, но вкусна глава…

В предприятието работеха около триста души. И ако работниците бяха половината главорези, половината аналфабети, тия от Управлението главно бивши военни и милиционери пак бяха неграмотни, но в техническо отношение… Мисля че разбрах какво е да работиш с рециклиран екип, когато осемнадесет години по-късно на строежа на едни вили в планината Гредос в Авила, собственикът ми заповяда: “Касимиро, спри веднага обекта и ми направи моментално списък от коя гора са хванати тия люде, които си ми довел и какви професии имат!” Имаше ли горкият ми групов на моста кому да се оплаче – тука, значи, другарю министър, са сбрани бившио началник на районното в Б., бившио комендант на гарнизонo у С., бившио заместник-началник на “Обществено хранене” в Д., четирима политически комисари от търговскио флот и даже един боцман на подводница, неговата мамица, и он също бивш…?

Не, разбира се. Само веднъж успях да му бъда от полза в това отношение.

Една нощ в края на пролетта ме извикаха по спешност на колоната. Оставих ръкописа (бях започнал детски порнографски роман. Нещо като Хвърчащата класна стая  от Ерих Кестнер, любимото четиво на Алекс след Братя Карамазови, само, че по-реалистичен)  и някъде към два успяхме да изправим оста. Вече слизах, когато видях да свети един от прозорците в селището и чух да се пее. А когато излизах от там на разсъмване, вече не бях аз, а моят антипод и краката ми сами ме носеха надолу към бетоновия център…

Дори името ми беше обратно: когато различих мрачния корпус на високия циментен силоз, на фона на вълча луна, машината на времето ме беше върнала в петнайсетото столетие и се наричах Римисарк. Римисарк I. Онова нещо не беше вече бетонен възел на строежа на най-големия мост на Балканите, а вятърна мелница без криле, в която в малка етернитова канцелария (онази дяволска смес от цимент и азбест, предизвикваща рак) прекрасна мелничарка седеше до електрическа печка сама, заключена от жестокия си девер и началник на възела, коварният маг Вокяаз.

Какво означаваше на кизе нетарбо (обратен език), това мъчително за произнасяне име? Заешки. Бях тръгнал да я освободя от проклетия гризач!

Две или три години по-голяма от мен, дежурната диспечерка беше най-свежата личност на моста. Беше била много неща преди това и нищо определено с изключение на едно – притежател на особена дарба: можеше да говори свободно, като произнася думите обратно. Според нея по обърнатите имена се съдело за истинския характер на приносителя им. Нещо като обръщане на рисунката за откриване грешки в перспективата. Нейното например, Акварбазен, на ажъм й му звучало определено курвенско, обясняваше по своя очарователен начин проблема си тя, но не му разрешавали довзар от службата, (бил егнеч), та се налагало да го застреля или той нея със служебния му ревловер. Обяснение достойно за Белия Лъв, мисля, единственият шизофреник без личностна деградация в света, според собствените му думи.

Либидото ми, което вече избиваше в Аз-а, като подземна река в забой, под влияние на изпитата анасонлийка, ме караше да си я представям като вече овдовяла, за това бързах да разгоня претендентите, навикнали да се събират пред гишето и говорят простотии, докато чакат реда си в мелницата. Дори и сега, в тая късна доба, друг един изпаднал мливар, много повече от мен в плен на Бакхуса, се опитваше да се напъха цял през прозорчето. Познавах го добре: за съжаление принадлежахме към един и същи орден, този на понтелиерите, рицарите мостоваци, и единствено вроденото ми чувство за дискретност и подозрението, че е шпионин на инквизицията, не ми позволиха да го сваля оттам с ритници. Острите му югославски боти, имитация на крокодилска кожа, дращеха стената, а лицето му беше така почервеняло от усилие, че заплашваше да се пръсне отъкъм очите, докато вбесената мелничарка го налагаше с дневника по главата и крещеше, че ще викне милиция.

Милиция в петнайсетото столетие? За какво говорим, моля ви се!

И докато тя бранеше гишето си с гръб към мен, още по-съблазнителна в гнева си, влязох скришом през задната врата и се мушнах под дивана. Останах спотаен там с надежда да приберат скоро досадника и графиня Акварбазен да духне уморено свещта.

По едно време някой светна лампата и чух непознат глас:

“Ей, шефе… Ша ставаш ба?”

“Кой си ти – упорито стисках клепачи – и какво искаш от мен!”

Беше един от турците на бетоновия възел, който се опита да обясни:

“Диспечерката кай: има труп под канапето! Видяла му било ботушите…”

Труп? Схванах идиотската ситуация моментално: бях строителен инженер, лежах под дивана в дежурната стая на Аспарухов Мост и се съмваше.

“И ти й повярва, нали! – рекох като се понадигнах. – Дойдох да проверя консистенцията и вероятно съм припаднал от умора. Какво толкова е станало?

“Нищо, ама е я  страх  да се върне… А!  Обадиха се от колоната…”

Изтрезнях моментално. Скочих на крака и изхвръкнах от бараката. Камионът ме чакаше отпред. Главата ми щеше да се пръсне и отново имах отвратителното чувство, че отвътре е по-голяма, отколкото отвън. Изгаряше ме срамът, че са ме заловили в нещо абсолютно нередно.

“Какво прави тая тука!” – извиках стреснато. Едно момиче, пъпчиво и дебело, глупаво се усмихваше в камиона. Видях я, когато вече сядах до нея.

“Свирки” – засмя се приятелски момъкът на кормилото.

Камионът подскочи и мозъкът ми се разплиска.

“Свирки?”

“Една за вас? Аз черпя – щедро предложи той, – Ей, хубавицо! Запознай се с шефа ми, де! Шефе – обърна се закачливо към нея. – Айшето.”

A беше от на-симпатичните шофьори, още момче. Представи си другите…

“Веднага разтоварвай и я връщай откъдето си я довел! – скочих засрамен от зила, бяхме стигнали. – На моста тия работи не. Ясно?”

Още от кабината можеше да се забележи, че кофражната платформа заплашително се е наклонила. Изпсувах и се изстрелях нагоре. Часът беше пет. В пет и половина приключих с изправянето и се върнах във фургона. Далече от изток пукваше зората и птичките в градините надигаха глас. От фургоните на турците някой тихо пееше. Или беше радиостанция? Глас е, прозях се. Гласът на пророка. Преди да си легна хвърлих одеяло на прозореца. Вече нямаше как да видя, но сигурен бях, че камионът е спрял в тъмното на гората, един по един всички от нощната смяна щяха да се изредят през кабината. Свини!

                                               * * *

На сутринта, към десет часа, слязох към лавката да си купя милинки. Беше чудесно утро, селището – все още скрито в утринна мъгла,  а по канала напредваше параход, чиято сирена цепеше валмата й…

“Какво се е случило?” – спрях на средата на пътя топографа. Идеше запъхтян под тежестта на триножник и кутия с теодолит, крещящо оранжева. Там, където според приблизителните ми изчисления трябваше да се намира управлението, трепкаха в мъглата сините буркани на няколко милиционерски коли.

“Пак ли труп?” – Посочих гората и се  сетих със страх за момичето.

“Ами! Разбили са управлението тоя път” – разочарован каза той.

“Откраднали ли са нещо?”

“ Там е работата я! В нашата канцелария всичкия инвентар е налице, освен вратата – няма я. Всички врати са отпрани между впрочем, като от вихър!”

“Чакай, чакай малко…” – казах.

Дебелият топограф се спря и захвана да ми разказва.

“Няма какво да чакам. Вече се знае кой е бил.”

“Кой?” – Рамото изведнъж остро ме заболя.

“Оня лъскач Янчев, уважаемият ти колега!”

“Янчев?” – започнах да разтърквам рамото си, затворих очи за момент. И какво видях върху червения екран на клепачите си? Видях врати. Много врати…

“Може, може. Дигнал нощес такава патърдия. Абе, човеко прост, като не знаеш да си поискаш… Интересното е, че винаги съм мислил, че е ченге.”

Янаки се засмя.

“Тъкмо сега ще разберем. Бил се натряскал на имения ден на краниста. Ама ти по-добре знаеш, нали и ти си бил там…”

“И аз ли? Стой така…” – казах пак и почувствах как душата ми се изсипва в петите. Видях още врати…

“Какво, да не ти е лошо?”

Изтръпнах. Изтръпнах, защото си спомних какво точно сънувах!

(Бях сънувал, Милагрос, че съм в лабиринт с много заключени врати и зад последната се криеше хубавата мелничарка. Лабиринтът на Заяка…)

Вече не го слушах. Усещах, че ми се повръща, а само петнадесет минути преди това се чувствах щастлив, изпълнен с настроение. Наистина се бе случило всичко това, докато тя бе избягала уплашена от пияния да търси пазача или просто бях сънувал нещо, което се бе случило с друг или е предстояло да се случи? Тогава…, тогава защо ме болеше рамото?

Почти бях стигнал сградата на управлението, когато успях да видя как отвеждат между двама милиционери Янчев. Мътните му все още неразбиращи очи за миг се спряха върху мен, докато още и още детайли се точеха безжалостно от бедното ми виновно подсъзнание в нищо не подозиращият Аз.

“Млъкни! – скочи от леглото си Нико, груповият ми. – Нема какво да слушам повече! Не ми говори глупости!”

Беше зает със статическите изчисления за селскостопански силоз, обект на натурална замяна с едно съседно ТКЗС за двадесет и пет литра анасонлийка. Над леглото му висяха два чифта боксьорски ръкавици.

“Уви – наведох глава, – на теб мога да го кажа, но се безпокоя се, че нощеска съм бил аз, а не той… Не съм ти казвал, но понякога ми се случват разни работи…”

“Чудесно, друг път, че ми ги разкажеш – потри доволно ръце той. Спусна се да ходи напред-назад в тясната стая. – Сега вече  се отървах от него! Плъхът му с плъх ! Падна най-сетне у капано!”

“Нико…”

“Какво.”

“Аз бях. Сигурен съм.”

“И какво значение има? Него са фанáли.”

“Ама…”

“Нема “ама”! Ти знаеш какъв е, нали? Знаеш или не?”

“Знам само, че ми е колега…” – Спомних си обиденото му лице, когато го откарваха. Ясно е, че и на него му се губеха часове. Беше с белезници, но после му ги свалиха.

“ Видé ли? Колега му бил! – ококори се иронично той. – Бил е инспектор в Стопанска милиция преди да кацне при нас.  Милиционерът си е насекъде милиционер. Поставен е тук, за да ни дебне, да ме гледа у ръцете, и тебе също! Два пъти колко тебе получава, за да не прави нищо и да курварува! – притисна ме до стената той.

Никога не го бях виждал толкова ядосан.

“Все пак, сигурно има семейство…” – опитах се да кажа.

“Разведен е.”

“Дори и така да е, много е курвенско.”

“И си е – рече той с грейнал поглед. – Откога чекам тоа случай!”

Беше втората подлост в живота ми. Помолих го за глътка ракия.

“Благодаря” – казах, отпивайки.

“Нема защо. А сега, слизаш на обекто – впи метални очи в мен, – че си купиш смрадливата милинка, че минеш през бетоннио възел, че идеш да видиш въпросното лице от женски пол и че му целунеш ръка… И с това свършва всичко. Макар че се безпокоя, че нема да е достатъчно да го изгонят тоа мръсник!. Как не се сети да отмъкнеш нещо! Часовнико, мастилницата на Бези! Много си загубен! – щракна с пръсти. – Запечатиха вече канцелариите.”

Мислено благодарих на трудолюбивите милиционери.

“Та какво казваш, че имаш халюцинации ли? – вече поосвободен, почти влюбено ме загледа Нико. – Абе че требва да те превъзпитам аз тебе малко. Между другото, кaкво толко пишеш по нощите?”

“Доноси, какво пиша – книга!”

“Има само една достойна да бъде написана пак” – замечтано каза той.

“И коя е тя?”

“Конникът без глава.”

И започна превъзпитанието ми. Ставахме в шест сутринта и с риск да се натъкнем на някой пресен труп, тичахме като ненормални три километра в гората, плашейки фазаните, които се вдигаха с фърфолене. После правехме упражнения по самозащита, които знаеше от спортната школа в казармата, преди това бе тренирал самбо, съветска компилация на всички възможни бойни изкуства. Бъхтеше ме като мях около час – първо с ръкавици, после като свикнах – без, докато не станеше осем. Хвърляхме си набързо по един студен душ и слизахме в управлението. Ако не давах дежурство, след работа хващахме автобуса и се измъквахме на север, на някой самотен плаж, пълен с черупки от миди и клечки. Отново се биехме и плувахме два километра.

Тук обаче, сред водната стихия, нямаше къде да ми се опре… Навътре, в морето се гмурках и под самия му нос вадех стиска пясък. Това го впечатляваше. За мен беше нищо работа – бях си в къщи: нямаше повече от пет-шест разтега дълбочина в залива, а в Мариел с плавници слизах до осемнадесет. Той не вярваше, мислеше, че го крия в банските си. После се излежавахме на плажа и му разправях за океана, за теб, а той за различните начини да се пазиш от нож или брадва и че от жена “никой убаво не е видел”, не знаел за мулатките, да не говорим за местните, и изобщо колко по-хубаво се било живяло по времето на Винету. В прерията.

Напъвах се да си я представя и не можех, пред мен се ширеше морето. Във всеки случай благодарен му бях за всичко, което правеше за мен, казано е: здрав дух в здраво тяло. За голямо съжаление обаче това, в което денят успяваше, нощта пропиляваше: два пъти още идва милиция, първия, когато някой скрои клопка на Вонилак, партийния секретар с жената на автокраниста, и втория – по повод групово изнасилване, в което, уви, участвах и аз. Да, налагаше се час по скоро да се превъзпитам…

Години след това, Нико вече беше в пустините на Либия, Сирия или Ирак, се сблъсках на една опашка за милинки с Янчев. “Знаеш ли – събрах сили да му  кажа, – аз разбих управлението оная нощ. Нямаш представа как съжалявам за случилото се.” “Нямам спомен – каза. – Не знам за какво ми говориш.”

                                                           *   *   *

Колкото до момичето, когато седнах на масата им, седнах наистина с егоистичното желание да им я измъкна изпод носа. Бяха мои работници, гагаузи (християни загубили българския си език по тъмите в  историята), момичето пък беше дошло с тях, и се зарадвах когато ги срещнах случайно в ресторанта, защото и без друго нямах с какво да се прибера. Колегата ми, “водопроводчика”, си беше тръгнал с камиона – не му хареса публиката. Бяха четирима или петима и всички станаха на крака, когато се заклатих към тяхната маса, поканиха ме. Все пак им бях началник, но мен ме привлече мисълта за момичето.

“Коя е?” – дискретно попитах този до мен. Имаше лице на пор.

“Брат’чедката” – каза Пора и ме попита харесва ли ми.

Дали ми харесваше? Божествена беше! Още не бях се “докарал”. Помнех кой съм: младият инженер на тия простаци. Техният малък началник и пич. Не че нямаше опасност да стана пак Римисарк, много скоро дори, обаче… И точно заради това “обаче” сега трябваше да оставя чашата и да се съсредоточа в нещо положително, в нея. Беше работничка с груби ръце, които от неудобство криеше под масата, но ме гледаше така съблазнително, че колкото повече се съсредоточавах, толкова повече разбирах, че ми е предопределена от съдбата. Използвах една размяна на столове и се преместих до нея.

“ Много е шумно, да се махнем от тука!” – изкрещях.

“А имаш ли кола?” – отвърна тя почти с устни.

Хубав въпрос. Ако имах, щеше ли това да се случи? Нямах, естествено, щях да имам свой автомобил десет години по-късно, когато щях да имам и дом, и жена и деца, така че си тръгнах с всички тогава – с нея, с братовчед й и останалите… Събрахме се седем в жалката съветска таратайка на оная невестулка Пора и когато стигнахме, се качих да измоля малко анасонлийка от Нико. Да сме се бавили с камиона до селището и обратно, плюс времето необходимо да засмучеш с маркуча от парливата течност в дамаджаната, петнадесет-двадесет минути; през цялото време обмислях обаче  само това – как да им я отмъкна!

Още с пристигането си дадох сметка, че нещо става:

“Мара къде е.”

“Вътре.”

“А оня?”

“И той там” – изхилиха се те.

Натиснах дръжката – заключено. Изритах вратата.

“Шефе? – показа след малко Пора. – По кротко де, ей сега.”

Докато разбера и някой изхвърча отвътре и тия от компанията почнаха да му крещят нещо на турски, после се разбягаха и те.

“Бягай! Казали са на мъжа й – ми обясни единия. – Идел!”

“ Я да видя аз какво става тука!” – извиках повече на себе си за кураж и влязох.Никой не отговори.

“Има ли някой?” – отправих се пипнешком в тъмното. Още един се измъкна. За малко да се блъсне в мен.

“Има” – изхълца отдолу прегракнал женски глас и заплака.

“Ела, повече никой няма да те закачи…” – опитах се да намеря лампата, – Къде си?”

“Не мога-а…!” – простена пак тя. – Боли-и…!”

Запалих лампата. Момичето клечеше в ъгъла, обхванала коленете си, гола от кръста надолу. Разпран, панталонът й се въргаляше на другия край на стаята. Бързо загасих лампата пак, усещайки, че въпреки цялата отврат, непреодолимо, ужасно се възбуждам.

“Какво се е случило?” – гузно попитах.

“Тошо ме наеба-а! Тошо ме наеба-а!” – изведнъж ревна силно, като отприщена тя. Беше толкова абсурдно, което бях видял и чувах от устата на момиче, че в първия момент се смутих. Дори Нината не ми беше говорила така.

“Нали ти беше братовчед?!” – изумих се.

“Брат’чед ми ме наеба-а!” – още по-силно и отчаяно завика тя.

“Моля ти се, моля те не викай! Облечи се, не се бой от мен.”

“Не се боя! – плачеше тя. – Ами Тошо ме наеба-а!Тошо! Защо бе, защо!”

Не знаех какво да кажа. Чувствах, че не бях искрен, но че съм длъжен да й помогна.

“Облечи се – хвърлих й панталона. – Бързо! И не викай.”

“Шефе! – чукаха на вратата. –Свърши ли бе!?”

“Тошо ме наеба-а!” – продължаваше да повтаря несмислено тя и нейния хленч ме побъркваше. “Тошо и още двама, мамичко-о!” – хълцаше тя.

Когато чух това, на свой ред почувствах да ме обзема див страх! И независимо от всичко, още си мислех как да я замъкна във фургона и добре, че не се опитах. Защото в този момент вратата се отвори с трясък и видях как един мъж се хвърли навътре, докопа метлата, която се килна иззад вратата, и започна да налага по гърба момичето с такава сила, че с втория удар дървената дръжка се счупи на три. Не без страх познах в мъжа, който я биеше – един от арматуристите, най-свестният. Очаквах да се спусне със счупения, остър като кама край, който продължаваше да стиска, към мен; обърнах се да избягам, но си представих как напълно заслужено ми го забива в задника! И докато обмислях с бясна бързина коя от заучените от Нико защити да предприема, момичето изби прозореца и скокна през него. Годеникът й, мъжът й ли или бесът, който бе, седна на леглото, обхвана  глава с ръце и почна да се клати назад и напред и да вие.

Всичко се беше развило в разстояние на по-малко от десет секунди, без думи, като в ням филм, само стонове… Той дори не погледна към мен. Когато излязох, продължаваше да плаче вътре, а останалите ги нямаше. Върнах се разтреперан във фургона си. “Тошо ме наеба… Тошо ме наеба” чувах ужасéн до сутринта. Най-отвратителното от всичко беше, че след всичко случило се… все още я желаех!… Отпих глътка от дамаджаната и опитах да си направя чикия. Най-накрая по светло заспах. Не отидох на работа…

Милицията пристигна по обяд. Братовчедът се беше умъглил. “Закопчаха” другите и ги откараха. Никой не ми каза нищо, но имах отвратителното чувство, че цялото управление знае и ме гледат като прокажен. Вътре в душата си, даже и аз се подозирах. Мислено благодарях на момичето. Не бе споменала името ми. Чувствах във вътрешностите си забит счупен дървен кол. Беше по-зле и от Степния вълк. Много повече. Не можах да работя. Нито  да мисля. След обяда се отбих в Техническа служба. Рядко влизах, документацията си държах горе, по примера на Нико. Изчаках да се разкарат всички и набрах номера. Постоях така известно време. “Ало?” – казах, когато чух гласа, сърцето ми заби силно.  “Кой е?…”  Тихо затворих слушалката. Бедни мой, Санчо.

Красимир Дамянов

Из “Дневникът на една пеперуда”