Деградацията на политическата класа на България

Деградацията на България като държава и общество е факт, който не се нуждае от особени теоретични доказателства, защото реалността на процеси и явления  всекидневно, всекичасно ни удря в лицето и се преживява като трагедия от по-голямата част от българите тук  и извън нейните пространства. В това отношение вече не могат да помогнат за друго възприятие нито бодрите брътвежи на доскоро управляващата политическа клика, назовавана ГЕРБ, нито шоу програмите  на редица телевизии и радиа, представяни от хихикащи и възбудени неестествено  водещи, нито анкетите на различни проституиращи социологически агенции и щедро зобени от яслите на Соросовите “Отворени общества” – политолози и “икономисти”.

Единствените вярващи на тази неолиберална нечист са все още част от младите поколения на България, които нито имат памет, нито знания  да сравняват с оная България от епохата на тоталитарния социализъм, която беше на 16 –то място сред Европейските държави и на 33-то в света, а днес  е на последно по бедност и всички показатели на човешкото развитие и на първо по корупция, безработица, смъртност, самоубийства сред държавите членки на ЕС. Сред вярващите на тази нечист са и ония неизтребими носители на примитивния антикомунизъм, който беше грижливо отгледан в атмосферата на Живковия примитивен комунизъм, които са готови да прегърнат всеки, който им говори против комунистите, въпреки че той самия до вчера е бил правоверен комунист и лансиран във върхушката на политическата класа именно от “безсмъртните” комунисти-кукловоди.

Деградацията на България като държава и общество е факт, за който главна вина носят представителите на т.нар. “политическа класа”, т.е. оня  тънък слой от управляващи и партийни чиновници, облепвали се с всякакви етикети за изминалите 23 години, подобно на стълбовете за афиши, с едничката цел само и само да останат в системата на властта или наблизо до яслите на властта.

Разбира се, не трябва да се забравя и вината на онази част от народа български, която вместо да се заеме за работа и с ум  и труд да решава своя живот в новите условия на “универсализирания пазар” и право да избира свободно хората, които да ги представляват във властта реши да чака новия месия, който да ги “оправи” за определено количество дни и все още чака, припознавайки го в образа на “Тато” вече като “Бате”….

Вината на т.нар. “политическа класа”, а не “елит”,  е историческа, съдбоносна.

На първо място затова, че тя не се оказа нито идейно, нито теоретически, нито морално готова да осъществи “прехода” от тоталитарна политическа система към действителна  демокрация и от централизирано управлявана икономика към икономика, функционираща в условията на глобален пазар. Излязла от различните ешалони на комунистическата партийна и стопанска номенклатура и от структурите на ДС тя нямаше реална представа за демократично функциониране на държавата в условията на настъпващата наднационална финансова, информационна, икономическа, политическа и духовно-културна интеграция  на човечеството. От вчерашни праворени комунисти те понякога за една нощ ставаха първи капиталисти. И тъй като нямаха представа нито за световните икономически теории и практики  – за кейнсианство, за  социално пазарно стопанство /Германия, Австрия, Дания, Швеция и т.н. /, за индикативно стратегическо планиране /Франция/ и т.н., те прегърнаха набързо предложения им в най-примитивните вестникарски варианти модел на пръкналия се през 70-те години в Чикаго неолиберализъм, изпробван първо от А. Пиночет в Чили, а после от величаната от тях “желязна леди” М. Тачър и третостепенния актьор-каубой получил в края на живота си ролята на президент на САЩ – Р. Рейгън.

Принципът беше –в условията на приватизирана на всяка цена собственост “по-малко държава” всичко да се управлява от пазара, възведен до фетиш. Българските неолиберали получиха и своето Евангелие” – “Докладът на Р.Ран и Д. Ът”, поръчан от истинския стратег на прехода А. Луканов и изпълнен от цяла сонма мастити марксистки икономисти, подвизаващи се и до днес в политиката и публичното пространство със своите съвети за изход от кризата, в която хвърли първо САЩ, а след това и останалия развит капиталистически свят именно неолибарализмът.

За няколкото десетилетия разгул в САЩ и Европа и в пространствата на бившия Съветски съюз неолиберализмът преобърна цялата традиционна система на ценности на различните регионални култури и цивилизации и изведе напред като главен принцип на всички обществени дейности парите и печалбата.Най-удивителното беше, че колкото и да крещяха и да продължават все още да крещят неолибералите: “по-малко държава” те именно използваха държавата като главния инструмент за изпомпването на обществото и преразпределението на материалното богатство от всички в ръцете на малка група “олигарси”. Светът знае имената на най-наглите от тях. България знае имената на своите олигарси, които овладяха банковата й система и редица надземни природни богатства, за да оставят почти половината население на страната под прага на бедността. В тези процеси на разграбване на държавната собственост се отличиха и не малко от представителите на т.нар. “политическа класа”. Един, блажено почивший,  народът назова “Мистър 10%”, друг, “спести от банички 1 Милион”, трети като кмет спечели от европейците определението “най-усмихнатия престъпник в Европа” и т.н., и т.н.

И стана така, че крещейки “по-малко държава” родните неолиберали с помощтта на държавата успяха да “приватизират” – масово, касово и  чрез т.нар. РМД-та огромните индустриални и енергетични мощности, създадени от тоталитарния социализъм по оценка на Института за световна политика и иконоимика /Виена, Австрия/ през 1987 г. за над 127 млрд долара по онзи курс на долара, от които в държавната хазна да влязат по-малко от 7 млрд долара, но за сметка на това в джобовете им под форма на комисионни стотици милиони долари.

При това приватизатори бяха не само изпечени чужди мошеници, някои от които препираха изнесени от България пари, но и даже чужди държавни компании като ЧЕЗ и ЕВН, които за годините на монополна доминация на българското иконоимическо и социално пространство изнесоха милиарди, за да покажат на българските неолиберали, че и държавните компании могат да печелят в условията на глобалния пазар, защото не е важно каква е собствеността, а как се управлява, как се реализира. За съжаление както същите тези неолиберали в битността си на комунистическа номенклатура, така и техните бащи в оная епоха не можаха да проумеят това. И днес слушаме бисерите на един служебен премиер-министър “Как ще бъде национализирана една държавна компания от типа на ЧЕЗ?”  Господинът не проумява, че вместо тази държавна чужда компания можеше да бъде българска държавна компания, която нямаше да граби така безогледно българите.         .

Парадоксалното в битието на българската политическа класа, която се формира набързо върху фрагментите на разпадналата се още в годините на “перестройката” комунистическа партия и реанимиралите останки от старите политически формации от 40-те години на ХХ в.  почти всички под контрола на ДС, беше че тя  в различните си партийни формации изповядваше с незначителни акценти “наляво” или “надясно”  кредото на неолиберализма в икономиката. Доказателство за това са политиките им през  всичките 23 години на т.нар. преход. Само този факт дава достатъчно основаине да се констатира еще на този етап на анализа идейната нищета на българската политическа класа, която не можа да роди нищо свястно за изминалите десетилетия освен да повтаря кухите утопии на неолиберализма. В същото време, бидейки  във властта или като опозиция,  различните политически партии и движения  се кичеха с разни идеологически етикети, демонстрирайки един формален политически плурализъм.

В желанието си да демонстрират своята “уникалност” през годините се нароиха какви ли не партии и движения, някои в откровено нарушение на конституцията. В това отношение трябва на първо място да се посочат различните партии на етническите турци и етническите роми в България, а също претенциите на някакво “помашко”  и ”македонско” население, щедро финансирани от чуждестранни фондации, в които страни не може и дума да става за такъв тип партии.  

Така в малка България бяха създадени над триста партии и движения, някои от които не наброяваха и живеещите в един вход или едно малко село. В това “партийно строителство” се прояви една от най-отвратителните черти на българина – примитивния индивидуализъм, желанието всеки да бъде “вожд”. Тази черта се прояви и  през годините, когато от различните сформирани партии и движения се “отлюспваха”, отцепваха” и т.н. разни амбициозни трупи, претендиращи за истинската идейна идентичност. Затова нека да видим каква е действителната идейна идентичност на основните партийно .политически блокове и отговарят ли политическите партии и движения на тази идентичност  на този етап от историческото развитие на човечеството.    

Родени от стререотипите на държавния тоталитарен социализъм , установил се в бившия Съветски съюз и в редица страни от Източна Европа, представите за лявото се свързваха с доминацията на държавната собственост върху основните средства за производство и централизираното планово управление на икономиката  и на целия обществен живот. Важен момент от този модел беше абсолютизираната като единствено истинна комунистическа идеология, която на свой ред налагаше партийно-класови подходи при анализа на всички обществени процеси и явления. Тук социалната справедливост се интерпретираше като “равенство”, т.е. независимо от труда и неговото качество равни възнаграждения, а за свободата не можеше и дума да става. Всъщност това беше примитивния комунистически модел на “лявото” в идеологията и  политиката.

Но именно тази представа за “лявото” се разглеждаше от примитивния антикомунизъм като автентичното “ляво” и естествено непрекъснато се използваше и използва и до днес като плашило за малко или много заразените с либерализъм българи.

Всъщност фундаментален принцип на “лявото”, който запазва своята актуалност и днес в глобалната епоха е принципът на социалната справедливост, съчетан с принципа на свободата на всички. Не е вярно, както смятаха и смятат представителите на неолиберализма и на т.нар. “отворено общество”/от К. Попър насам//, че принцзипът на свободата не се съчетава с принципа на социалната справедливост, че където има свобода няма социална справедливост. Така е обаче в джунглата на манчестърския  и на съвременния капитализъм в прегръдката на неолиберализма, където на “силния”, т.е. на богатия и на купуващия политиците, които “правят” законите, в съответствие  с които се регулират обществените процеси и явления, където свободата е само кух принцип и не може да става дума, за каквато и да е социална справедливост. Но не е така в обществата /пример скандинавските страни/, където е установен универсален конкурентен ред и са гарантирани правата и свободите на всички граждани, които могат и искат да се трудят, а на онези, които не могат поради възраст или поради различни заболявания са гарантирани също такива права и свободи и доходи за прилично съществуване. В тези общества не може и дума да става за доминация на монополи, в която и област на обществения живот, а ако те са неизбежни дейността им  е под контрола на държавата. Естествено е, че и данъчните тежести са различни за различните категории граждани, но те допълнително осигуряват социлна справедливост и не допускат социална поляризация на обществата, каквито се наблюдавт в страните,  овладяни през последните десетилетия от неолиберализма.  Така виждаме, че  осигурената чрез системата от закони свобода за всички заедно с това осигурява и системата за социалната справедливост.    

По аналогия с примитивната представа за “лявото” в България се е формирала и примитивната представа за “дясното”.

Според тази представа единствено “свещена” е частната собственост, а главният регулатор на икономическите процеси и явления е свободният, неконтролиран от държавата пазар. Тук главният принцип е свободата на индивида, а в политиката политическия плурализъм, изразен в многопартийност. Естествено не може да става дума за каквато и да е социална справедливост. В такава обществена система  бедните се третират като “мързеливци”, “неинициативни”, “готованци”  и т.н.  Но по-основателното запознаване с принципите на “социалното пазарно стопанство”, които бяха утвърдени в Германия в края на 40-те години от дясното християндемократично правителство на Кондрад Аденауер и Лудвиг Ерхард и на стратегическото индикативно планиране, въведено от десния генерал Шарл де Гол и Жан Моне , всъщност едни от “бащите” на Европейския съюз, ще ни покаже, че и “десните” политически партии в Европа, които продължават тази практика и до днес, не само не абсолютизираха “частната” собственост, защото във Франция, Австрия, Швеция и т.н. и до днес тя е около 40%, но не абсолютизираха и “свободния пазар”, а въведоха гъвкави принципи на стратегическо планиране, при законодателната, стимулираща  и контролираща роля на държавата. В края на краищата тези политически практики не доведоха до социална поляризация на развитите европейски общества, но които бяха  деформирани впоследствие от неолиберализма, довел и до кризата на ЕС. Изходът от тази глобална криза изисква  комплексни мерки, но той задължително изисква връщане към автентичмния за Европа икономически модел, довел до нейния просперитет от 50-те до края на 80-те години на ХХ век…

Днес, в условията на глобализацията, когато протичат многопосочни и противоречиви интензивни наднационални интеграционни процеси  беше естествено да се очаква като реакция възраждане на национализма. Национализмът като идеология днес е преди всичко реакция на загубата на самостойност на политиката на националната държава и мотивация на нацията  да се противопостави на опразването на националната  и културната й  идентичност.

За съжаление, както примитивна е публичната представа, носена от съответните политически партии, за “лявото”  и”дясното” в българския политически живот, така примитивна е и представата за национализма, демонстрирана от съответните политически формации. В една сложна епоха на глобален преход към нова форма на цивилизацията, представителите на българския национализъм са обърнати към миналото и абсолютно безплодни да предложат нещо разумно за бъдещето. За тях виновни за всички беди на нацията са разните “чужди елементи”, които не искат да се интегрират или пък различните чужди компании, грабещи българския народ..Оттук и усещането от самите тях на тяхната безпомощност, което те компенсират с крайни екстремистки действия  и крясъци. В тази политика липсва разбирането за глобалност, за цялостностно решаване на проблемите на европейските народи и на човечеството в настъпващата глобална епоха, в която трябва да се впише българската нация, за да реши множеството пробеми, заплашващи нейното оцеляване и не само да се съхрани, но и да  се мотивира с ясна национална цел и идеал да успее в гигантската надпревара на народите.

В публичното пространство на българския политически живот, въпреки, че представителите на т.нар. политическа класа имат един общ корен на призход и изповядват по същество едни  и същи икономически и социални принципи, липсва идеята за център, за единство.

Появилата се слаба надежда, че с издигането на бившия цар Симеон Сакскобургготски за премиер и лидер на националното движение под неговото име  ще се реализира така нужната на България политика на Центъра като обединител на “лявото”  и”дясното”, и ще се прекрати с  противопоставянията на едни групи на народа на други, защото царят по презумция не  е нито “ляв”, нито “десен”, а е “център”, не се реализира. Причините бяха както в инерцията на стереотипите на политиците, които изведе на сцената НДСВ, така и в неспособността на самия Симеон да издигне обединителните идеи и да проведи политиките, които да ги превърнат в действителност.

По такъв начин, българското общество, залюляно още в зората на демокрацията в началото на 90-те години на миналия век с нечистите замисли  продължи по инерция да затъва в бедност и безнадеждност, водено от деградиралата политическа класа, неспособна да издигне вдъхновяващи идеи и цели на общественото ни развитие. И съвсем логично беше то да се  върне,   по силата на действието на диалектическия закон за отрицание на отрицанието, в лицето на политическите структури и лица на ГЕРБ към примитивната имитация на предишната епоха, но вече не като реалност, а като  фарс, който обаче води България към гибел.

Проф. Петко Ганчев

Председател на Геополитически център Евразия