Две кошмарни нощи във “Влака на смъртта”
Нощ първа
21 часа без 10 минути на 12-и перон на Централна жп гара в София пред “Влака на смъртта” София – Кардам десетки хора с багаж пъплят към вагоните. Десетки хора без багаж изпращат свои приятели и близки. В пътническите купета, вече търпеливо запасени с бутилки алкохол чакат да потеглят част от пътниците. “Затова му викат каубойския влак, хората си взимат пиене и на последната гара бутилките са празни”, пояснява пътник. Пред спалния и пред кушет-вагона атмосферата е по-различна. Прегръдки, целувки и съвети. “Сложи си телефона до главата, ако нещо стане…”, заръчва майка на дъщеря си. Тук хората, които се разделят, като че ли се обичат повече. Двойка момче и момиче дълго държат ръцете си през прозорезца на влака. Тя е вътре, а той отвън. Изпраща я.
Когато погледнеш влака отвън си мислиш, че това нещо не може да се движи, камо ли да стигне чак до Кардам. Освен че не е останала почти никаква боя по вагоните, всичко е адски старо, ръждясало, разкривено и мръсно. Все пак това е влакът, в който ни се налага да се качим. При влизането ни посреща младо, красиво момиче – шафнерката. Взима билетите ни и ни казва в кое купе да се настаним. Имената ни не я вълнуват. Не ни записва в никакъв списък. Ден по-рано на гишето, където купувам билетите, намусена дама ми казва: “Кажи ня`ква фамилия”. Изстрелвам –“Николова” и чакам или да ме пита за втора фамилия, тъй като купувам два билета, или да ми поиска документ за самоличност, за да се убеди, че наистина Николова ще пътува. Мятат ми билетите и ми казват довиждане.
И така незаписани никъде, се настаняваме в спалното купе. При влизането в широкото около метър и малко купе ме удря една трудна за описване миризма. Нещо като мухъл, но по-неприятно. Мирише на старо. Толкова натрапчива миризма, че дори 4 часа по-късно обонянието ти още не е свикнало с нея и я усещаш. Вътре има три легла едно над друго. Разстоянието между тях е толкова малко, че когато седнеш на едното, не можеш да си изправиш главата. Пердетата някога са били светло бежови, сега са с цвят, който ми е трудно да опиша. Под мазните петна се вижда изтъркан надпис “БДЖ”. За придвижване до горните легла има желязна стълба. Под нещо като шкаф, откривам някогашна мивка. Явно във всяко купе преди повече от 50 години е имало вода. Заключването става с два вида ключалки – синджирче с накрайник, който се мушка във вратата и нормална ключалка. Осветление в купето има. “Ние ще свикнем на лукс сега” радва се жена, установила че в купето й има светлина. Всичко лепне. На одеалата им викат “въшкарници”, най-вероятно има защо.
След като съм се запознала с мърсотията отблизо тръгвам из вагона. Специално предназначено място за пожарогасител има, само дето него го няма. На стената виси наредба за пожарна безопасност. Подчертан с химикалка е надписът “Пушеното се забранява”. Един депресиращ надпис виси на плъзгащата се врата към следващият вагон. “Спален вагон” след човешка намеса се е превърнал в “пален вагон”. Тъй като бях чувала, че отоплението е от печка на въглища, но не ми се вярваше, това ме изумява най-много. Наистина в началото на спалния вагон има разсипани въглища. Срещу тях се отваря врата зад която се намира въглищарката. Питам младото момиче тя ли е шафнерът. След положителен отговор я питам, каква й е работата. “Да поддържам печката”, казва тя и заравя лопатата във въглищата. Чужденците мислят, че този вагон е атракц
ион. Идват и се снимат с лопата с въглища срещу печката, разказва момичето. Оказва се, че пожарогасителите са прибрани в нейната стая. За да не се крадат, обяснява шафнерката. Всичко, което изчезне от вагона, се плаща в троен размер от служителите. След като разбира, че съм журналист, отказва да си каже името. Без имена останаха и началник-влакът, кондукторът, един служител на жп-транспорта, който си пътуваше извън работно време и шафнерът на кушет-вагона. Всичките изглеждаха едновременно изплашени от присъствието на журналисти , но и искаха да си кажат каквото ги тормози.
2 часа след потеглянето на влака в коридора няма никой. В спалния вагон сме 20 души, а в кушет вагона 5. Хората, които пътуват, не са намалели, разказва шафнерката. Всички са по леглата. Само аз, шафнерката и кондукторът нарушаваме тишината с приказки за инцидента от 28 февруари, при които загинаха 9 души. Въпреки, че влакът е на над 50 години, той е стабилен, казва кондукторът. Не ми се вярва причината за пожара да е техническа неизправност, допълва той. Шафнерката се съгласява с него. Тази нощ вратите на вагона не са заключени. Оказва се обаче, че ако нещо се случи, персоналът няма връзка с началник–влака. Би трябвало да имаме нещо като радиостанция, но за съжаление няма, казва момичето. Не дай си Боже да пламне, това тук е изолирано с такива материали, че ще изгорим като факли за 10 минути, жалва се кондукторът. Докато говорим за различните версии за инцидента, колегата ми снима обстановката. Случайно минал служител на жп-транспорта, който не е на работа, а се прибира с влака, забелязва колегата ми и го заговаря. Отивам да чуя, какво има да каже този мъж и той ме залива с информация. Ама, вие журналистите сте много некомпетентни. Такива простотии изчетох, започва мъжът. Я сега да ви кажа, как врата пред която намериха 5 трупа не е била заключена. Мъжът стъпва на издадена част от вратата и натиска дръжката. Не се отваря нали, а е отключена. Това е за безопасност на пътниците. Врата автоматично не се отваря, когато някой стъпи тук, за да не изпадне. Така е станало и онази нощ, просто някой е стъпил тук и не са могли да отворят вратата, разказва мъжът. След демонстрацията продължава да критикува журналстите. Вие защо не идете да питате тези горе защо купуват 100 стари вагона, вместо 20 нови. Защото няма да има на какво да си носите обеците, ще ви кръцнат ушите. То схемата за далаверата е проста, продължава ядосаният жепеец. Ако купят нови вагони, те са в гаранция. Развали ли се нещо, се поправя без пари. Когато вземат стари вагони, някой прибира комисионна от ремонтите. А вие ако слезете и походите пеша по релсите, ви гарантирам, че повече няма да се качите на влак. Толкова са амортизирани, стари и разкривени, разпалено обяснява мъжът. Докато жп-служителят обяснява за корупцията и далаверите, които били много по-големи от тези в Топлофикация, при нас пристига началник-влака. Той обаче мълчи. Подканен от колегата си да доразкаже за далаверите, той видимо недоволен се намръщва. “Твърде много говориш” е единственият му коментар. След цялото недоволство от управата на БДЖ и далаверите в железопътния транспорт мъжът отправя молба да не пиша името му, тъй като има семейство.
Към 3-4 часа сутринта решаваме да направим опит да поспим. Лягам в миризливото купе. И аз като всеки нормален човек заключвам вратата, за да се предпазя от набези над багажа си. А и една табелка в купето ми обяснява, как никой не носи отговорност за откраднати вещи. Явно в тези часове се предполага, че хората спят и влакът хвърчи с бясна скорост. Всичко се тресе и е адски шумно. Вратите се отварят и се тряскат. Спомням си това, което ми разказаха за релсите. В минутите на тишина, когато влакът спира, се чува лопата, която се заравя във въглищата.
Налага ми се да се запозная с тоалетната. Казвам на шафнерката, ако се забавя повече от 10 минути, да идва да ме спасява, за да не остана заключена там до сутринта. Вътре за мое учудване има вода, но гледката е потресаваща. Не само тя, и миризмата. Табелка забранява ползването на “клозета”, явно така се е казвало едно време, когато не се движим. Упражнението, да не докоснеш с никоя част от тялото си мръсната тоалетна чиния, докато влакът се тресе и се размята е доста трудно за описване. След това приключение се връщам в купето и чакам сутринта. Малко преди 7 часа пристигаме в Добрич. “Ей, оцеляхме!”, радва се жена от съседното купе. Трима мъже пред влака се смеят на някакви хора, които се кръстили, след като слязли. Когато погледнеш към гарата и видиш некролога на 25-годишния Даниел Вичев, който изгоря в пожара, дни преди сватбата си, наистина вътрешно чувстваш облекчение, че си стигнал жив.
Нощ Втора
Малко преди 22 часа на перона в град Добрич отново пред “Влака на смъртта” близки изпращат любимите си хора. Прегръдки, сълзи, махания и пак съвети. “Да не си слагаш багажа върху парното”, заръчва мъж на съпругата си. “Знам, знам…”, отговаря тя. Влакът е същият, персоналът също. Пак мирише, лепкаво е и отвращава. “Господ да ни пази”, казва възрастна жена и потегляме. И отнова цяла нощ тресе, шуми и се чува шафнерката, която зарежда въглища в печката. Втората безсънна нощ в мисли за загиналите и за реалната опасност за пътуващите. Отново сме близо 20 души в спалния вагон и двама в кушет-вагона. Пристигаме живи и здрави в София около 7 и половина сутринта. От пътуването ни остава само лошият спомен и обривите от мърсотията във влака.
Аделина Николова
В. “Новинар”