Да представяш поражението като победа е евтина надменност, удавена в илюзията на глупостта. Има три свещени същности, с които българският боец никога не бива да си позволява да преиграва – родина, майка и душа.
Какво мисля за боксовия мач „Кличко-Пулев“?
Достигането до подобен мач е лично постижение на Кубрат Пулев, без да омаловажавам и най-малко дейността на неговите треньори. Пулев е смел и напорист състезател. Работи усърдно за развитието на техниката си и печелейки на професионалния боксов ринг проявява заслужена амбициозност в преследването на двубоя с Кличко. Той притежава прекрасни качества на боксьор в тежка категория. Отличава се със завидна издръжливост и желание за победа. Подчертавам – желание за победа, а не стремеж.
Желанието за победа е външната изява на намеренията, която носи силата на емоцията, ухажвана от разума, който винаги се намира под постоянното изкушение на егото за величие. Тук според мен беше ключът към развръзката.
Стремежът на боеца е наситен с вътрешен заряд, той не е просто емоция. Той е тих и градивен. Това е преди всичко вътрешна активност и проявление на добродетел, който моделира поведението на боеца. Не само поведението, а и неговият енергиен потенциал, както и последващите събития.
В тази среща Кличко прояви силата на вътрешния мир, съчетана с техническите, психо-физиологическите и разбира се физически показатели. Той демонстрира преди всичко духовен ръст.
Да овладееш емоцията, когато са налице всички предпоставки тя да експлодира, вземайки под внимание „закачките“ на Пулев, както преди мача, така и по време на мача, не е само хладнокръвие. Това е висша форма на контрол, достойна за уважение. И тя е характерна за духовния ръст на съзнанието. Не очаквайте от Кличко да бъде като Тайсън. За едни той е „скучен играч“, но… всъщност всеки има право на мнение.
Може би е по-добре да толерираме и да се радваме на поведение, когато българинът е съборен в нокдаун и изправяйки се на един крак, демонстративно се плези на повалилия го с по-добра техника състезател. Това навярно трябва да ни сплоти и да ни направи повече българи, отколкото сме. Жалко…
Защо ли Кличко в този случай не се подаде на емоцията и не отхапа ухото на Пулев, както направи преди години Тайсън. Тогава навярно патриотизмът ни щеше да придобие най-великата си форма…
Тъжно ми става, наблюдавайки цялата медийна пропаганда преди и след мача. Нямам думи и за коментара по време на мача. Причината за всичко това е в деградацията, която взема за заложник собствената ни съвест и чрез ефекта на стокхолмския синдром отключва симпатия към тържеството на глупостта.
Съжалявам за загубата на Пулев. Искрено му желая успех и дано открие истинският Път към победата.
В заключение бих споделил следното:
Има три свещени същности, с които българският боец никога не бива да си позволява да преиграва – родина, майка и душа.
Да представяш поражението като победа е евтина надменност, удавена в илюзията на глупостта.
Да оправдаваш грешките и слабостите си, обличайки се в лозунги за несломимост на националния дух и вяра в бъдещето, е уродлива проява на лична значимост. Това е състояние, в което детронираме Истината в себе си, заключвайки съвестта в прегръдката на страха и блясъка на гордостта.
Да бъдеш войн – боец е твърде различно от амбицията и усещането да си супер-бияч. Духът на война е чист и непоколебим. Той носи едновременно огън и смирение, обляно в светена вода.
Желанието да бъдеш супер-бияч преследва фалшиво величие, което покварява душата и поставя духа в търговски взаимоотношения с демона в нас.
Велин Хаджолов