ДА ИГРАЕШ В ЕВРОАТЛАНТИЧЕСКИ ЦИРК. ТОГАВА И КЕЛЕПИРА Е ПОВЕЧЕ

„По-голяма е силата на храбростта да овладее злината, отколкото на жестокостта — да я причини.“

Наблюдавам ситуацията с руските дипломати у нас и се сещам за тази мисъл на Сенека.

Самият акт спрямо руската дипломация е прецедент в историята ни.

Силата на храбростта в изстраданото ни минало почти винаги се е разминавала със силата на властта.

Мераклии за „силна ръка“ много е гледал българският народ и се е нагледал.

Меракът е последното нещо, с което безсилието на глупостта и користта на продажността, биха се разделили.

Меракът умира последен.

За голямо съжаление дните ни са такива, че липсва храброст за овладяване на злина, а същевременно обилно се пропагандира, мазно и продажно, трайното й настаняване у нас.

Когато силата на свободата се сведе до свободата на силата, настъпват необратими процеси.

И в тези процеси няма място за оправдания.

Изгонването на чужди дипломати без основание не е просто накърняване на националната ни сигурност, а престъпление, още повече ако е под дикновката на чужд фактор или в угодничество на друг интерес, но не и български.

Евроатлантическата ни съпричастност не ни лишава от национален интерес.

Чудя се на някои господа.

Едно петвековно османско робство не е успяло в тази посока, а сега лукавостта на евроатлантическата ценност изправя пред дилема какво да се избере – да си с „Жестоката Русия“ или с „Храбрия Запад“?

А наличието на чисто сърце може да те накара да желаеш доброто и на едните, и на другите, но да милееш за България.

Милата ни България.

Подлагана на огън, на ятаган, на каква ли не продажна сеч, на неудържими, мръсни политически авантюри… и пак стои непоклатима.

Обрулена, ограбвана, прострелвана, но все така красива.

И пак е ненадминато изящна.

Изстрадала, а винаги има какво да се краде от нея.

И сякаш е орисана на долнопробни, жалки, все продажни политици, за да носи Благословението си, онова духовно единение, от което е лишена уродливостта на властта в собственото си користолюбие.

Няма как един служител на сигурността, още повече ръководен кадър, да се държи като ученичка и да се оправдава плоско с това, че е имал устно  разпореждане да върши нещо, което самият той отчита за неправомерно, а защо не и за злодеяние, уязвяващо националната ни сигурност.

Някой дава ли си сметка от едно устно разпореждане какви щети могат да произлязат.

Единият хвали службите за ефективна дейност.

Другият се оправдава с устни разпореждания.

Циркът е изкуство, което е немислимо без вярност, постоянство, дисциплина и  хармония.

А  тук ситуацията е плачевна.

Правоохраняването не е цирк, но то също е изкуство, виртуозно изкуство.

Проблем е, когато политикът, а с него и правоохранителят е приел да е болонка, която изпълнява номера под вещото ръководство и дресура на всякакви евроатлантическите и какви ли не други тесногръди интереси, но в никакъв случай не и български.

Казват ти гони – гониш.

Казват ти скочи – скачаш.

Друго си е да играеш в евроатлантически цирк.

Тогава и келепира е повече.

Каква стръмна градация в развитието на някои господа.

Чак онези евроатлантици, щурмували яростно политическата сцена у нас, през 2009 г., могат да завидят.

„Националната борба“ с корупцията и „бандитизма“ вече е надминала и най-смелите очаквания на някои наши евроатлантическите партньори във въдворяването на новия световен ред.

От „на колене, ти си абсолютен престъпник“, през шумните, пропагандни зрелищни задържания, които не е нужно да се коментират сега, се стигна до един страховит размах на правоохранителната ни дейност, която веднъж завинаги ще постави на място развихрилото се до краен предел руско разузнаване у нас.

Адмирации… Понякога в живота трябва да се бием не само без страх, но и без надежда – беше казал Алесандро Пертини.

Ако това не е стоицизъм, здраве му кажи.

Само нека не забравяме повелята на истинските стоици:

– Каквото и съдбата да е вдигнала на висота, тя е вдигнала само, за да го хвърли.

Велин Хаджолов

бивш шеф на ОСА в ДАНС