« Върни се назад Публикувано на 14.02.2018 / 11:16

ДАНО ПРОЧЕТЕТЕ МОЕТО ЕСЕ, СКЪПА МИСИС АНГЛИЙСКИ ПОСЛАНИК, ЗА РАВЕНСТВОТО НА ПОЛОВЕТЕ И МОЯ ПОГУБЕН ПРОФЕСИОНАЛЕН ЖИВОТ

английски посланик в България ема хопкинсИмало конкурс за финансиране на проект за равенство между половете. Може да участват с есета момичета от…е, млади момичета. В есето трябва да пише как си представят българските аборигени равенството. И аз искам да участвувам, нищо, че съм попреминала възрастта за есета, моля, мисис английски посланик… Ето моето есе.

Есе за една погубена кариера

Още когато се родих исках да съм равна с момчетата. Щом проговорих, казах – валяк. Цял живот мечтая да карам валяк, но майка ми беше назадничева българска инженерка и поиска и аз да стана като нея. Аз се възпротивих и продължих да викам ВАЛЯК, ВАЛЯК…

Баща ми ме наби два пъти, щото и в училище само това повтарях. Но тогава светът беше много назадничав и нямаше кой да ме защити, та се наложи да се науча да казвам и АЗ ИСКАМ ДА КАРАМ ВАЛЯК. Това не ми помогна.

Пак ме набиха вкъщи, но тогава майките бяха съвсем обикновени и назадничави и никой не снима и обществото остана неинформирано, а аз измъчена. Даже ми порастна акне от мъка. Времената бяха много мракобесни и на децата се забраняваше да стават каквито поискат.

Едно време само мъжете можеха да практикуват прекрасните професии на миньора, да карат валяци, да управляват прекрасните кранове и да спускат самосвала на самосвала… Беше много тъжно. Стотици малки момиченца плачеха по строежи на панелки и пътища, разделяйки се мъчително с мечтите си. Даже две плакаха на входа на Марица изток 3.

Най-добрата ми приятелка искаше да стане гълтач на ножове, но тази професия беше разрешена само за мъже. В това време стотици малки момченца страдаха /на момченцата едно време беше строго забранено да плачат, дори когато майките им ги бият с каиш, колан, пръчка и точилка/ за шивашки машини, черпаци и точилки, искаха да станат лелки в детски градини… но това беше невъзможно.

Дано прочетете моето есе, скъпа мисис и да пророните поне една сълза за моят погубен професионален живот. И личен, забравих да добавя, че мъжът ме ме накара аз да родя сина ни…

Виктория Тинтерова

«