ГРЪМООТВОД/ ВЛАСТНИК. ПАМЕТНИК НА СРЕДНИЯ ПРЪСТ.

Да не ставаме много… не знам какви си, обаче Вера Кочовска, Бог да я прости, позна, че Волен ще управлява България – беше го казала на Капка. А той я управлява по един много забавен начин: върти на шиш като гергьовски агнета довчерашните си кръвни врагове, а ония само примирено скимтят/цвърчат и скоро ще им изтече цялата тлъстина, но и това ще изтърпят – а доскоро кръвожадно го анатемосваха от сутрин до вечер. Онзи ден една телевизионна зрителка каза нещо много сладко. Народният хумор е велик: 

„Правителството се крепи на средния пръст на Волен“

– рече тя. И точно така си е. Българската политика получи нови хо- ризонти, след като неин фундамент вече е един пръст, макар и среден. Наблюдавайте внимателно парламентарната зала преди всяко гласуване: 120 души тръпнат дали въпросният пръст ще се протегне към бутона за регистриране, сякаш ще сеподписва някакъв нов Ньойски договор и България ще бъде лишена от столицата си. Време е Чапкънов да направи паметник на Българската Сила – онази от иначе празната фраза „Съединението прави силата“; и той трябва да представлява един гигантски пръст, по-голям дори от силиконовия муй на Азис – изкривен донякъде наляво, а сетне поел надясно в нечовешко усилие да се съберат в едно всички посоки на света и пр. Но да не се бъркаме в работата на Чапа, неговото щедро въображение със сигурност ще измисли нещо още по-зрелищно. Волен във всеки случай, няма да има нищо против този паметник. Далеч още преди днешните властови катарзиси, които следват като оргазмите на системен онанист, той се изправи срещу всякаква власт. Неговите сериозни изследователи, а такива все ще има един ден, ще видят, че поведението му е монолитно и съвсем последователно; през годините той упорито поднасяше една след друга идеите си, проверяваше как ще ги приема публиката, аранжираше ги във все по-открита и дори стръвна форма, без при това да прави никакви компромиси с разбиранията си. Дефинираше съвсем отчетливо антитурските си позиции, също и антиглобалистките си схващания – те биха могли да бъдат наречени и родолюбиви, ако не обитавахме

територия, в която род, родина и минало вече нищо не значат.

Не се страхуваше да го наричат „ксенофоб“ – сякаш беше убеден, че ще дойде ден, когато тъкмо ония, на които им течаха лигите, докато обговаряха „ксенофобията“ му, ще целуват примирено задника му. Патриотарски – но все пак задник. Ето това се случва днес.

И къде са сега въпросните лигльовци, включително и диджеите от Европейския съюз, да обявят бойкот на ксенофоба и антисемита – а и да дръпнат ушите на космополита/интернационалист Станишев и да го накарат да се отдръпне от Злото Сидеров? Никакви ги няма, разбира се. Или всъщност всички са се скупчили около средния му пръст.

И това е само началото на играта на Волен като Властник. И той ще я играе с удоволствие още дълго – освен ако турците, които са по-чувствителни, не напуснат парламента.

Но ако това се случи, пак ще се натъкнем на поредната специфична Българска Аномалия. Те ще избягат от човек, който се представя за туркофоб – нищо повече, но ще съжителстват с партия, която само преди четвърт век ги подложи на срамни издевателства, като дори се усъмни в тяхната етническа идентичност.

Как да не се залива от смях Волен. При него всичко е изчислено – той се прави на дивак, когато това му е нужно; изпада в привидна ярост, докато гостува на някаква телевизионна кокошка; но никога не излиза от равновесие, когато го тикаш към смислен разговор. Сега Улицата го осмива и дори унижава по всевъзможен начин – но той ще се уплаши само ако някой му отреже средния пръст, само тогава. Наивниците го сравняват с Хитлер, а още по-лековерните угрижено питат дали не е луд. Не е, разбира се, и никога не е бил, той просто е Хомо Луденс в политиката.

Тази игра за мнозина може да изглежда противна и отблъскваща, но тя е нищо в сравнение с Голямата игра, която превърна клетата България в място, безсмислено и безнадеждно за каквито и да било занимания. Волен дразни наивниците с полицейска палка, сетне запасва пистолет, утре може да нарами и някоя базука – и? Улицата иска оставката на Орешарски – но сякаш е забравила, че по-важното е по някакъв начин да се спре функционирането на Средния пръст. Но дори и да се сети, това няма как да се случи – не и дотогава, докато Волен сам не го пожелае.

От БСП си въобразяват, че използват Волен като гръмоотвод – толкова са се оплели в разни сметки, та вече изобщо не разбират, че той е прибрал цялата власт за своята Игра, за себе си. Социалистите си дават вид, че те са чорбаджиите, но всъщност са си просто едни негови ратаи; тяхната дълголетна традиция все да живеят с различни комплекси сега се обогати и с тази перверзия – да се изживяваш като победител тогава, когато зависиш от един среден пръст. Те са наясно, че натискът на Волен над тях ще се усилва все повече, но ще го търпят безропотно. Много е смешен Станишев, когато се заканва – а заканите никак не му отиват – че щял да тръгне на избори. А след това вероятно ще правят партизански землянки в Правешкия балкан – не го казва точно това, но със сигурност го сънува. Както е известно, политиката е изкуство на възможното. Но нашите аматьори не разбират, че това означава и друго: в политиката всичко е възможно.

Демонизирането на Волен от Улицата е нищо в сравнение със самоопозоряването на БСП, която до вчера го кълнеше като фалшива циганска врачка, а пък днес – цуни-гуни по другите бузи.

 За първи път от дълги години чухме нещо смислено от Брюксел. Не съм сигурен дали го каза Кристалина Георгиева, или е предала думите на някой тамошен чиновник – по-скоро е първото, понеже е доста умно. Кристалина изрази учудване – защо БСП не търси ГЕРБ за общи решения. Умно е, безспорно, обаче вече и за това е късно. Ако Волен си науми, този кабинет ще стои дълго; той ще укроти отношенията си с Улицата и тя ще го забрави; междувременно той достигна пика на ексцесиите си – и вече кротко ще навива часовника на кабинета; а когато се дръпне, БСП ще тръгне към землянките. Кога ще се случи това – трябва да извикаме духа на Кочовска, за да ни подскаже.

 По-важни са последиците – и всяка от тях е катастрофална. Никога повече хората, които се препитават от политика, няма да бъдат вземани на сериозно, осо- бено говоренето им; само вижте, какво са дрънкали за Волен по-рано първенци- те на ДПС или пък Станишев – и ще имате кристален еталон за безпринципност и хамелеонщина; никак не е изключено Волен отново да насочи словесната си агресия към тях – но и тогава булките позорно ще си мълчат. Стана също така ясно, че в българската политика изобщо вече няма място за морал – дори и най-беглата представа за морал е погребана. Отсега насетне всеки ще управлява с всеки, политическите комбинации ще отидат отвъд всякакво приличие.

Средният пръст ще ни причини и това. Но вината не е у него. Ще се пръкват например нови и нови „възродители“ – например на „дясната“ идея/ енигма, и все ще бъдат хора, които преди това са я насилвали. Когато и те си отидат, ще дойдат усърдните им досегашни прислужници и пр. – нищо сериозно.

Протестите – независимо от въодушевлението, което предизвикват – имат във втория си план и нещо покъртително тъжно. И това е упорството, с което ги отминават везирите и евнусите на Средния пръст, то ни казва, че българската политика е напълно разядена от нелечима болест – от крайно политическо бездушие, всеядност и неприличие. Ще плачете вие за Виденов, който си хвърли оставката – сега Станишев, дори да го обесят на Средния пръст, няма и да миг- не. Досегашният тип политика вече няма никаква енергия, ресурсите й са напълно изчерпани – едно съсипано общество се залъгва с някакви фалшиви игрички. Надеждата за нещо различно, макар и съвсем крехка, е да се осъзнае цялата тази безнадеждност. Намираме се в някакво политическо Средновековие

Кеворк Кеворкян

В. Преса