Големите лъжи за началото на прехода. А преходът се оказа една криминална песен, която разплака почти всички българи

Политическата култура на прехода към демокрация или преходната политическа култура към засенчената демокрация.
Политолози и социолози изследват проблеми на съвременния свят в най-тясна връзка с историци. И учени, и политици приемат, че преходът на България към демокрация започна на 10 ноември 1989 г. и с нетърпение очакват края му. Четвъртвековният отрязък от време е достатъчен, за да се постави „диагноза” на събитията, разпръснали илюзиите на българите за бързо измъкване от сутерена на „европейския дом” и за изкачване поне до средните му етажи.

Историците разполагат с достатъчно документи за 10 ноември, с които да „прослушат” десетките спомени на звани или на самозвани „герои” и да открият фалшивите ноти. Ясно е, че беше извършен от най-висши лица от „двора” държавен преврат.

„Дворецът” беше Политбюрото на Централния комитет на Българската комунистическа партия и от него зависеше в каква посока ще се развива българското общество. Също беше ясно, че световната история познава много закъснели дати и че за България такава закъсняла дата беше 10 ноември 1989 г. (с тези думи открих разискванията в Общото събрание на преподавателите, служителите и студентите на Софийския университет „Св. Климент Охридски” на 13 ноември 1989 г.).

През ХХ век в България са извършени три преврата.

На 9 юни 1923 г. превратът слага края на мечтата на Александър Стамболийски за изграждане на първата в Европа селска държава. На 19 май 1934 г. преврат постави началото на авторитарния режим на цар Борис ІІІ. На 9 септември 1944 г. с преврат, организиран по съветска поръка, България волю-неволю беше включена в изкованата от Сталин европейска комунистическа тоталитарна система. Нейното начало беше поставено на 7 ноември 1917 г. с организирания от Ленин и неговата болшевишка банда престъпници преврат. За мен беше „приятна изненада” , когато през 1997 г. в Руския културно-информационен център в София при представянето на книгата на проф. Дончо Даскалов за белоемиграцията в България посланикът на Руската федерация Александър Авдеев използва същата оценка – за „бандата престъпници на Ленин”, като че ли беше слушал мои лекции пред студенти доста години преди 10 ноември.
Въпросът, който вълнуваше гражданите на България, а и на Европа, беше дали ударите по Берлинската стена само ще разклатят съветската империя в Европа или ще я срутят. „Дворцовият преврат” от 10 ноември 1989 г. в България се осъществи по план, подготвен от „перестройчиците” на Горбачов, с програма за реформирането на комунистическата тоталитарна система в посока към псевдодемокрация – запазване на политическата и икономическата власт на комунистическата партия. Програмата се осъществи от част от най-висшата дворцова камарила – членове на Политбюро, на Централния комитет, министри и техните доверени приближени.

Българският преход към политическа и икономическа демокрация по „програмата на Горбачов” беше невъзможен без участието на марионетки – обявени за „дисиденти” бивши членове на БКП, поддаващи се на манипулации и славословия от главния изпълнител на програмата Андрей Луканов. Първият антидемократичен удар беше нанесен с участието на сформирания в края на 1989 г. Съюз на демократичните сили в „Кръглата маса”.

На „масата” заседаваха комунистите от „кръга Желю Желев” срещу комунистите „лило-лукановци”, подготвящи прекръстването на БКП в Българска социалистическа партия. С решенията на „Кръглата маса” политическата култура на прехода към демокрация започна преходът на политическата култура към засенчвана демокрация.

Тогава пуснах епитафията „Кръглата маса е сбор от тъпоъгълници!” Желю Желев обаче продължава да повтаря няколко големи лъжи за началото на прехода:

Първа: „На кръглата маса в рамките на четири месеца беше разградена цялата политическа система на тоталитарния комунистически режим, изграждан в България в продължение на близо 45 години.”
Втора: Изборите за Велико народно събрание не бяха фалшифицирани – СДС ги изгуби законно (Желев първо обяви, след първия тур на изборите на 10 юни, че те са фалшифицирани).
Трета: Конституцията, приета от Великото народно събрание на 12 юли 1991 г., е голяма победа за българската демокрация.

Другата голяма измама на Желю Желев беше лична: тогава предупредих д-р Петър Дертлиев, че няма да бъде избран за президент на републиката, защото Желю ще му подложи динена кора! Ръководителят на Българската социалдемократическа партия, най-влиятелната, най-обаятелната личност от първата година на прехода, беше подло изигран и този „желевистки” ход му остави най-горчив отпечатък до края на живота му. На 1 август 1990 г. Желев вече беше президент. Същият ден, на приема в швейцарското посолство по случай националния празник на Швейцария, д-р Дертлиев пред свидетели ми каза: „Прав беше, професоре, а аз не ти повярвах!”

Против конституцията на прехода гласуваха 39 народни представители от Съюза на демократичните сили. Времето доказа правотата им. Трябваше да минат поне няколко години, в които да се поставят основи на политическата демокрация. А в конституцията от 1991 г. ловко бяха вплетени спирачки по пътя към окончателното отстраняване на останките от комунистическата тоталитарна система. „Бащите” на конституцията обаче и днес си хвалят „чедото” и се обявяват против свикването на Велико народно събрание и приемането на конституция, която да сложи края на прехода към демокрация.

На един от „бащите” – професора по конституционно право от Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски” Георги Близнашки, когато бях поканен да гостувам в кръжока му от студенти, припомних една интересна история от разискванията във Втория интернационал в навечерието на Първата световна война. Един от създателите на Австрийската социалдемократическа партия – Виктор Адлер, се обръща към създателя на руската социалдемокрация Георгий Плеханов: „Ленин е ваш син”. Отговорът на Плеханов е изключителен: „Ако Ленин е мой син, то той е мой незаконен син!” Мисля, че присъстващите ме разбраха – конституцията на прехода е незаконно родена!

В ролята на изпълнители на прехода се проявиха лични или безлични ръководители на нацвъкани след 10 ноември партии. Лични или безлични министър-председатели на България допринесоха, кой повече, кой по-малко, да се разпространява тъжната ми шега, че в следващите десетина години няма да се краде, защото вече всичко ще бъде изкрадено! Правителствата посягаха върху свещения принцип за разделението на властите и направиха за смях дори и в чужбина Народното събрание, поставяйки го в положението на слугиня и „нежно” или по-дебелашки определяха решенията на съдебната власт. А преходът се оказа една криминална песен, която разплака почти всички българи!

Професор Милен Семков