ГОЛЕМИТЕ ИСТОРИИ СЕ СПОДЕЛЯТ С МОРЕТО, А МАЛКИТЕ С МРЕЖАТА

Всяка сутрин гледам пустия плаж пред мен и се каня да взема един стол и да седна да погледам морето. Очи в очи. Аз него, а и то мен. Още обаче не съм го направил. Макар, че вече месеци минаха. Не знам какво да му кажа. Ами ако го разочаровам?

Идвам от време на черно-бели спомени, които баба ми внимателно подреждаше в албум, а всички ние разглеждахме или по-шумни семейни празници, или в самотни есенни вечери.

Днес пък живея във време на споделени истории. Стотици хиляди приказки щедро оцветени от дигитални моливи и мощно озвучени от бездушни приложения. От всички страни се чуват гласове, но за слушане, почти нищо няма. В това хаотичното надкрякване, хора бол, но човеци малко, отново би заключил мъдрецът.

До нас живее един белобрад старец. Сам, с кучето и стотина гълъба. Сутрин Милена му дава малко хляб, а той го поделя между себе си, кучето и птиците. Стои сам на верандата, втренчен в някакъв модерен телефон и шумолеви нещо с пръстите си. Играе на някаква игра. Самотен, гладен, технологичен. Не го питам за историята му, нима има някакъв смисъл?

Историите са за хора, а не за потребители. Големите истории се споделят с морето, а малките с мрежата. А какво ли би могла да ни разкаже риба в мрежа? Нещо тъжно, разбира се.

Та, затова не ходя до морето. Няма какво да му разкажа. А и ме е страх да не го разочаровам. Все пак аз съм само една малка объркана риба, в една модерна, но изтъркана мрежа.

Васил Петев