ГОВОРЕЩИТЕ ГЛАВИ ОТ ТЕЛЕВИЗОРА МАРШИРУВАТ СМЕЛО

Може да ви прозвучи крайно или невярно, но аз приемам за сериозна журналистика единствено онази писаната, старомодната журналистика.

Говорещите глави от телевизора пък обозначавам единствено с малка чавка и слушам с едно ухо, като гледам никога да не забравям, че най-често техния глас е един най-обикновен ретранслатор на чужди редакторски въпроси и идеи, които пък обикновено обслужват интереси на трети невидими лица и най-често са лишени от автентична мисъл или авторска позиция.

В последно време гледам, че говорещите глави от екрана също станаха есеисти. Маршируват смело, та дори на моменти и арогантно, тичат с лъскавите си обувки по калната земя на думите, земя, която струва ми се не познават съвсем добре. Викат ми, гледай ме, аз го казвам, аз с лицето си стоя пред теб, аз говоря, а ти ще ме слушаш. Ама, душко, какво точно ми казваш? Единствено семантичен шум ми създаваш. И вода между пръстите си лееш, ако питаш мен, уважаеми телевизионен проповеднико.

Журналистът трябва да може да пише. Което значи, че може да мисли. Самостоятелно. Другото е културата на мола. А там особени ценности няма. Има шир потреба, щото в Джъмбо изкуство не продават.

Едно време гледах Кеворк. А днес чета Кеворк. И знам, че си струва. И преди. И сега. Без значение, споделям или не, мислите му. Едно време гледах Тома Томов, а след това четях написаното от Томов. Четях Димитри Иванов и се учех. На смисъла на думите.

Не знам, ще ме извините, тъй като може и да бъркам, но аз продължавам да вярвам единствено на писаното слово. Щото там, грим няма. Няма осветление. Няма монтаж. Има само – аз и ти. Очи в очи, гонещи се из бялото поле в търсене на смисъл от черновата. А, черновата? Черновата е всичко.

Васил Петев