В Пловдив като в Колумбия

Трябва да си призная, че сигурно съм единственият българин, който не разбира от футбол. Нямам любим отбор и от 1994 година насам не съм  изгледал цял мач по телевизията.

През 2002 ли беше, през 2003-а ли, но добре си спомням как един ден видях как по стълбите към телевизионното студио се качваха двама мъже. Още не бяха стигнали до площадката, когато ги посрещнах с въпроса при кого идват.

Те казаха, че идват при мен, за да си говорим как ще отразяваме игрите на местния “Локомотив”. Аз обаче им дадох знак, че няма смисъл да се качват догоре, тъй като аз с футбол на се занимавам. Да търсят Любо Апостолов, който прави спортното ни предаване като външна продукция и че лично аз нямам никакво отношение към спорта.

Мъжете се опитаха да ми обяснят, че искат да говорят “на ниво”, но аз общо взето ги отпратих. Което ги изненада – да не кажа обиди.

След малко колегите, които бяха хванали част от стълбищния диалог, уплашено ме питаха дали не съм разбрал кои са били гостите.

Оказа се, че единият мъж е бил Емил Наков от Локото. А аз и не знаех, че любимия на половин Пловдив отбор на “Локомотив” е вече в ръцете на един от босовете на престъпния свят. Става дума за Георги Илиев, а човекът, който ни е дошъл на крака, а аз така нелюбезно съм го отпратил, му бил дясната ръка.

Наистина не знаех. Оттогава обаче хвърлям едно око поне на заглавията в спортната страница на вестниците.

Любо Апостолов е безспорно смел човек, но един понеделник смени темата на спортното си предаване в последния момент. Емил Наков му казал по телефона, че ако говори за това, което е намислил, ще го “разкове като щайга”.

Пловдив постепенно се превръщаше в колумбийски град. Локото се приближаваше към шампионската титла, никой не се притесняваше, че за голяма част от мачовете има съмнения, че са купени.

Както наркобарона Пабло Ескобар се е къпел в любовта на жителите на родния си град, защото помагал на футбола, така и Георги Илиев се превръщаше в любимец на феновете. А не само на тях.

Спомням си местните избори от 2003-а. Делегация на “Локомотив”, начело с Емил Наков, посети централата на СДС в града, за да изрази подкрепата си за кандидатурата на синия кмет д-р Чомаков.

Снимахме това събитие и запечатахме как Наков се озърта при влизането, след което смело сяда в стола на председателя на местната синя  организация. Държеше се като господар на положението. И до днес се питам – кои пловдивски политици получиха пари от босовете на организираната престъпност и по колко. Предполагам, че Наков не е носел кутия шоколадови бонбони да почерпи.

Някъде бях чел как сръбският бандит Велко Режнятович – Аркан /известен като съпруг на Цеца Величкович/,  дълго време се е занимавал с далавери на местно ниво. Някой обаче му дал акъл – ако иска да стане бос от национално значение, ще трябва да влезе във футбола. Защото там, на трибуните, ще можел да се среща с политиците. И да ги корупмпира. Което той бързо започнал да прави. И накрая загина като герой .

Когато Бойко Борисов се появи на сцената, една от първите му реплики, които запомних, бе, че ако искаме да търсим босовете на организираната престъпност, трябва да огледаме футболните трибуни.

Скоро обаче и той се появи на трибуната на Локото. От едната страна беше Емил Наков, от другата печално известният днес генерал Валентин Петров – тогава шеф на пловдивското РДВР.

На стадиона се играеше среща от някакво балканско първенство на отбори от системата на МВР. Вече знаехме, че ръководството на “Локомотив” – разбирай Георги Илиев, са дали без пари стадиона си “ченгетата да играят там мач”.

На стадиона беше нашата репортерка Ралица Василев, която изигра един блестящ спектакъл.

Тя се приближи към Бойко Борисов и го попита как върви срещата. Генералът най-любезно започна да обяснява, че не е важен резултатът, а благородната идея…

След това Ралица с възможно най-невинната усмивка зададе истинския въпрос: дали не трябва да благодарим на спонсорите?

Бойко машинално започна да благодари и на третата дума разбра в какъв капан е вкаран.Лицето му се промени, след което буквално изгони репортерката от трибуната.

Епизодът се излъчи многократно и то в няколко телевизии, изрично обяснихме кои са спонсорите на нашата родна полиция, но реакция – за добро или за лошо, нямаше никаква.

Под ръководството на ВИС 2 пловдивският футбол преживя своя звезден миг. Шампионската титла бе спечелена, Георги Илиев събираше овации на трибуните. Емил Наков – пред камерите на двайсет телевизии, падна театрално на колене и просълзен целуна ръка на своя кръстник.

Миля, че в този момент минахме Колумбия.

Скоро след това пловдивските фенове сложиха на стадиона мраморна плоча с името на престъпния бос. Такива действия по закон трябва да бъдат гласувани в Общинския съвет.

Старейшините на града, “стар като Троя, Тива и Дамаск”- както се казва рекламите, страхливо мълчаха. Трепереха от страх. Попитах кмета д-р Чомаков няма ли някои да се осмели да реагира по някакъв начин. Той обаче ни посъветва да си мълчим. Да не ни се случило нещо – можело да дойдат феновете и да ни нападнат.

Останалите медии мълчаха. Градът се беше парализирал от страх.

Пловдив беше в ръцете на феновете.

Ние обаче се решихме. Единственият човек, който се осмели да дойде в студиото, и да каже, че най-малкото се нарушава закона, бе общинският съветник Стефан Шивачев – директор на Историческия музей.

Може би ежедневното му общуване с една експозиция, пълна с пушки, гопчета и български знамена, му беше дало някакъв кураж.

В предаването имаше открити телефони. Може би само двама-трима зрители се осмелиха да нарекат нещата с истинските им имена.

Останалите пловдивски граждани завяваха, че не е важно какъв е Георги Илиев. Важно е какво е направил за пловдивския футбол.

Тази пловдивска философия продължава и до днес.

Това е едно от нещата, които ме карат да се срамувам, че съм пловдивчанин.

Но се успокоявам, че не само в Пловдив е така.

Блогът на Евгений Тодоров