ВЪЛЧЕ, ВЪЛЧЕНЦЕ, ВЪЛЧА ОРИСИЯ, КАТО ТЕ ГЛЕДАМ – ИДЕ МИ ДА ВИЯ! ПОМИРИШИ МЕ ПРЕЗ ЖЕЛЯЗНАТА ГРЕДА – АЗ НОСЯ ТЕЖЪК ДЪХ НА СВОБОДА…
Вълче, вълченце, вълча равносметка:
убихме майка ти, а тебе – в клетка.
Не помниш ни поляни, ни бърда,
ни овчите разблеяни стада.
То и да помниш – има ли файда?
А спомняш ли си страшните звезди,
снега с окървавените бразди,
човешките ботуши и следи?
Вълче, вълченце, вълча орисия,
като те гледам – иде ми да вия!
Помириши ме през желязната греда –
аз нося тежък дъх
на свобода…