Възгледите на г-н Картоф
Покара туристически автобус, наречен за по-внушително “лайнер”; пипна коминочистач, та прати и Дянков – и той да го пипне; и, верен на своята божественост, разпореди на варненския митрополит да накаже някакви, дето нещо протестирали – “Анатемосай ги!”. Дядо Кирил се подсмихна в брадата си, но анатемата на г-н Картоф тресна като мълния.
“Съжалявам, че направих правителство! Трябваше да ги оставя тези популисти и грабители на България да се удавят докрай! Щяхме да се удавим всички и да станем държава като Ирландия, Португалия или Гърция, но тогава щях да дойда на власт с 90 % и нямаше да има опозиция. Направих го в името на държавата, но те не заслужават да имат такава съдба.”
И понеже всяка дума, изстреляна от г-н Картоф носи неповторимата ДНК на неговото самовъзприятие, самооценка и политико-философски възгледи, върху тези 3-4 изречения може да бъде написан цял трактат:
– За г-н Картоф, този превъплътен Ной, изтръгнал саможертвено България и неблагодарния мат`рял от гибелната бездна на популистко-грабителския потоп, макар че “те не заслужават да имат такава съдба”. Кои “те”? Каква съдба? На спасени или на удавени? И какво всъщност заслужават “те”, които и да са?
– За носталгичния блян на г-н Картоф, за неговото политическо копнение по онези 99,99%, когато никаква досадна опозиция не се пречка на безразделната власт, не я оспорва, нито отрича, не я осмива, нито отритва, не иска и не изисква нищо от властта, а ако вземе да иска и писка – ще бъде запряна и завряна в отредените за целта места.
– За чистосърдечната, идилична вяра на г-н Картоф, че тя, опозицията, живее само и единствено в Парламента, но не и навсякъде другаде: във влака, в селското магазинче, в болницата, на бензиностанцията, в театъра, в университета, в книжарницата, в кварталната кръчмица, в таксито, в спряното парно, в пустия хладилник, в некупения учебник, в незснетия филм, в джоба на протритото яке, в закърпената обувка…
Но г-н Картоф си има други грижи.
Сам като куче, г-н Картоф става в ранни зори, разкършва внушителна снага, разиграва бицепс пред огледалото, надниква в хладилника – да не би някой злосторник и подривник да е замразил цените и размразил заплатите, после грабва мотиката, па кОпа, сАди, полива, загърля и наторява правителствената леха. После трудолюбивият стопанин беседва със своя любимец – г-н Голем Праз, който рие октоподи с багер, и заради сигурността всяка нощ спи в едно от шестте си леговища, и откъдето мине, пръска лют аромат. Пътьом г-н Картоф сритва дремещите тикви и кратуни, а те рапортуват, стреснати, още неизмили поглед. После г-н Картоф напъхва в една кофа наръч свежи вестници, поставя кофата под телевизора, откъдето текат назиданията на целокупния правителствен зеленчук, разбърква така получената хранителна смес и я носи на прасето, пък то все не може да го докара до оная окръгленост, тъй характерна за някои властопребиваващи. След тази селскостопанска дейност идва ред на серия интервюнца, мачлета, кръцкане на ленти, каране на автобус, разходки по лотове и магистрали, пипане на коминочистачи, потупване на девойки в народни носии по румените бузки и прочее високоотговорни държавни дела.
Мат`рялът е трогнат и разсополивен.
Медийният чипс хълца умилено.
Наистина! “Нема такъв картоф”!
Велислава Дърева