ВСИЧКО СЕ ВРЪЩА ЗА ОНЕЗИ, НА КОИТО СЪРЦАТА ИМ – В ЛАЙНА УВИТИ
За безчувствените, за михлюзите, за онези, на които не им пука, за циничните типове, за деформираните дебелокожи, за тези, у които не можеш да съзреш състрадание, нерв, съпричастие и милост, баба ми, Бог да я прости, казваше: „сърцата им в лайна увити”.
Днес бе поредният ден, в който моето сърце бе пред скъсване, докато наблюдавах сърцата на мръсниците, облечени във власт, в лайна увити.
Полицай се обеси, заради дивопрасешката некадърност на някакви типове, които управляват по почина „еба ти”.
Дете бе заключено в Дом за временно настаняване и цял ден и цяла нощ бе травмирано, недопуснато до майка си, заради зловещия цинизъм на ченгета, решили да го употребят в „оперативната си комбинация”, наречена – изнудване и шантаж.
Мой приятел, журналист, е на път да бъде осъден, заради това, че тъпо ченге, обрасло с комплекси, не стига, че му заби шамар, ами и го арестува.
Кадърни полицаи са размествани, шутирани, заради дребната душичка на директора си, който е срам за МВР. В очите им чета такова безсилие, че на мен, журналистката, ми идва да взема един калашник и да ги почна наред – „ебатита”, корумпирани прокурори, съдии и ченгета, защото сърцата им – в лайна увити. И трепват само, когато, творейки поредното беззаконие или поръчка, прибират кинтите, или се издигат в кариерата.
Някакъв си Цацаров дошъл във Варна и куп журналисти, вместо да нахлуят в дирекцията на вътрешните работи, за да му поискат сметка къде се намира, че подлагат на унижение медиите, включително и като умишлено ги дезинформират в коя точно сграда се намира, губят часове наред за да чакат кефа мутрите на магистрати с червендясали лица да кажат нещо, т.е. поредната лъжа.
В края на деня пред кварталния магазин усмихнат благо старец, с патерици, стои. Просто стои.
Не проси.
Прави го всеки ден. И сърцето ми се къса, когато му подавам десет лева, чудейки къде да си скрия очите, защото старецът е горд. „За здраве”, промърморвам. А той отронва: „Благодаря” и в очите му проблясва сълзичка.
А той гладува. Болен.
А ТОЙ ГЛАДУВА.
БОЛЕН.
Докато онези типове – чиито сърца – в лайна увити – се правят, че управляват, че раздават правосъдие, че ни оправят.
Изтискана съм, когато късно вечерта върху ми се стоварва поредния сигнал за беззаконие, извършено не от мутри, не от бандити, а от прокурори и ченгета.
„Вие сте последната ни надежда”, проплаква отсреща гласът.
Аз?
Журналистката, която никой не ебава за нищо?
Аз?
Превърнала живота си във война, или в тъга, което е едно и също нещо, газеща в професията журналистика, която нищо, нищичко не може да направи. Освен ВЛАСТТА да я обяви за луда, да я набие, да я осъди, да се направи, че я няма.
Всичко се връщало.
Казват.
Тук даже нищо не тръгва, за да се връща.
Тук управлява кохортата на „сърцата им в лайна увити“.
Прокурори, съдии, ченгета, кметове, дансаджии – с празни очи.
И ми иде да вия.
Веселина Томова