Всичко е напразно!?

Няма  значение – изборите ще отминат, както обикновено с плювни, компромати и остри „смислени“ дебати. Разбира се, обещанията ще са на килограм, пардон на тон. Всички ще обещават изпълними и неизпълними неща. Ще печатат красиви рекламни материали – брошури, в които стройно и систематизирано ще редят какво добро ще направят, ако ги изберат. И какво? Ще бъдат избрани поредните народни любимци, и какво от това? Нищо няма да се промени. Хората няма да имат работа, няма да имат по-високи доходи, няма да получат жадуваното европейско ниво на здравеопазване и образователната система. Децата ни няма да са по-защитени от вчера. Ще продължим да живуркаме. Нищета, отчаяние, мизерия ще продължат да бъдат най-срещаните гости във всеки български дом. Никога нищо няма да се промени, когото и да изберем да ни управлява. И не защото всички са маскари, а защото никой не ги контролира. Абсолютно никой. Нека веднага тези, които ще настояват, че разделението на властта осигурява необходимият контрол да се замислят. Какво разделение на властите? Няма такова нещо. Във всяка една  власт всъщност са живи хора, а те никак ама никак не са разделени – напротив обединени са от общото им желание за облагодетелстване. Обединени са от тотална корупция, всеки сам по себе си и да иска, не може да се съпротивлява на ежедневните изкушения. Пари в брой, пари в пликове, пари в куфарчета, имотни придобивки и други. Всички тези представители на „разделените“ и „независими“ власти, са готови да се обединят със когото и да било, без да ги е грижа цвета на партията, идеологията – каквото и да било. А най-малко се сещат за предизборните си обещания и добруването на нацията. Твърде сладък е момента на личното замогване и най-важно – никой не упражнява контрола на тях. Те сами няма да се контролират. А и гарван, гарвану око не вади. Безнадеждна ситуация, но не е съвсем вярно. Да си представим, че тези които гласуват за народните любимци, след изборите не забравят за тях и техните обещания. Какво ще стане, ако не изхвърлим програмите им, в които са обещавани конкретни дела, а ги запазим? И ако наистина искаме да живеем по-добре, когато видим,че нещо е обещано, но не се изпълнява, нека поискаме отговор от народния избраник – от кмета, от общинският съветник, от депутата, от правителството, от всеки поискал кредит на доверие. Можем да  отидем лично в приемният му ден и час за срещи с гражданите, можем да поискаме писмен отговор на въпроса си, можем да го поискаме чрез медии или обществени организации. Ако има обективни причини добре, ще продължим да го наблюдаваме, той ще знае, че го контролират тези, които са му дали тази работа и на които е обещал да служи – на българският народ. Ако се скрие, избяга, не ни обръща внимание или няма обяснение защо не работи, това трябва да стане известно веднага на цялото общество. Да предизвика нетърпимост, да му се снеме доверието, и той да остане без работа. Да бъде уволнен от работодателя си, тоест от хората които са разчитали той да работи за тяхното благо. Нима един шеф би търпял работник, който не изпълнява работните си задължения? Не, разбира се. Би го уволнил без да му мигне окото. И така, контролът над собственият ни по-добър живот, е само и единствено в нашите ръце. Няма кой да свърши тази работа вместо нас. Искаме ли да живеем достойно, трябва да си свършим работата. Да изпълним задължението си на работодател. Да контролираме, изискваме и наказваме. И една малка подробност –  ако ние гражданите се обединим в усилията си да контролираме обединените властимащите, ние ще живеем по-добре. Ако чакаме някой друг да свърши нашата работа или направо забравим за обещанията на народните избраници, значи сме съгласни с мизерията, безпътицата, с липсата на работа, с всичко срещу което негодуваме само когато сме на маса. Сами сме се обрекли, заради бездушието си, сами сме се превърнали в роби-себе си и собствените си деца.

Защо в България хората живеят зле? Защо мизерстват? Защо държавата е в окаяно състояние?

Държавата, какво представлява тя? Сборът от хора – в случая с България 6-7 млн. души. И така, какви са днешните българи: пенсионери и безработни, наемни работници в частни фирми, държавни или общински предприятия. Някои от тези, които имат работа са с много низки доходи – буквално не могат да изкарат месеца, други са с по-високи и им „стигат“ за що-годе нормален живот.  Съвсем малко са с високи заплати и им „остава“. В България днес има и бизнесмени – дребни, средни, едри; има и свръхбогати. Всичките изброени се различават по много неща. По какво обаче си приличат? Кои са общите черти? Кои са нещата, които са присъщи за всеки един по отделно и, като следствие – за по-голямата част от българското общество?

А. Всеки българин се оплаква от какво ли не. От това, че някой друг му е виновен – от членовете на семейството си, от началника, от правителството, от приятели, от врагове, от конкуренцията, от късмета си. Оплакването е всеобщо и всеобхватно.

Б. Всеки българин  иска повече. Повече пари, повече коли, имоти, жени, мъже, любов, щастие, късмет. Всеки иска още и още, всеки мечтае за нещо което го няма. Никога не е доволен от това, което има.

В. Всеки  българин изневерява. Мъже на жените си, жените на мъжете си (да простят тези един-двама дето не са, ако има такива). Без да ги е грижа – всеки търси, скача в поредният флирт, завързва и се вплита в нови и нови авантюри. Мъжете, за да си докажат, че още са мъже, че са желани, че мога да покоряват, да властват; жените по абсолютно същите причини.

Г. Никой българин  не иска да работи. Търси начини и възможности, някой друг да му свърши работата. Да заобиколи задълженията си, отговорностите си. Всичко да стане по лесният начин и винаги имат оправдание.

Д. Всеки българин  счита себе си за жертва. За това, че се родил в България или е жертвата на лошите управници, на глобализма, на световната конспирация и т.н.

Е. Всеки българин завижда. Така по природа, за всичко и на всеки. Завижда на другите народи, които според него живеят по-добре, завижда на съседа си, на колегата, на конкурента, на работодателя, на който и да е, за каквото и да е. Завистта е тотална, изгаряща, страстна.

Ж. Всеки българин мрази. От членове на семейството си, до всякакви чужди хора. Причините и обектите са различни, но омразата е перманентна. Обект да се намери, омраза има и ще стигне за всички.

З. Всеки българин живее в миналото. Били сме велик народ, древен, могъщ, най-старата държава в Европа с едно и също име и до днес, България на три морета, Златен век и т.н. Никой не го е грижа за настоящото, да не говорим за бъдещото.

И. Всеки българин  е скаран с думата „солидарност“. Нещастието на другия е негов проблем. Съсед, колега приятел, да не говорим за чужд човек – да се оправя сам. Да не би неговото нещастие да се прехвърли на солидарния с него.

Й. Всеки българин  се страхува от властимащите. И от какво ли не – да изрази свободно мнението си, да изрази желанието си, да каже и да отстоява истината. Никога. Не са случайни „страх лозе пази“, „наведена глава сабя не я сече“, „да отмине бурята“, „да се снишим“ и други подобни.

Азбуката няма да стигне и нямам сили да пиша, пък и кой ли ще го прочете.
(Моля, да ми просят тези, които са честни, смели, трудолюбиви, верни, човечни и тези, които обичат).

Ивайло Зартов