Всичко е лично! Кириле, колко пъти на седмица ходиш на гробища?

Аз, Кириле, кандидате на ГЕРБ, след като облиза всички други партии, имах един страхотен приятел. Казва се Николай Илиев. Журналист в сърцето и с хъс, който все още не мога да открия в никого от младите всезнайковци, които си мислят, че журналистиката е копи-пейст и няма нищо общо с душата.

Когато с Ники Илиев и една истинска, невероятна бригада пеехме с цяло гърло “Вятъра на промяната”, ти, префиненото бъдещо „бебе” на един билюк партии, не смееше да си покажеш и средния пръст – впоследствие окичен с масонски пръстен.

Когато Ники Илиев умря в редакцията, там спря сърцето му, ти, Кириле, беше минал през „дясното” като областен управител и се беше прицелил в „лявото” на Краси Премянов, стана депутат от БСП, уж като граждански, после уж като независим кмет на БСП, и така нататък, и така нататък…

Когато изпращахме Ники Илиев там, където ще се срещнем някога заедно – аз и приятелят Любо Живков, в една кръчма ТВОИТЕ масонски приятели бяха готови на всичко – не само да ни извозят до гробището, но и да ни върнат, за да тръшнем чашите в земята, защото и те, приятелите ти, масоните, нямаха противодействие на мъката…

Ти, Кириле, от кога не си ходил на гробища?

Аз ходя всяка седмица, до преди месец – всеки ден.

Ти, Кмете, откога не си коленичил пред гроба на майка си?

И ако това ти звучи отвратително като въпрос и вероятно го пречупваш през призмата на световната конспирация, че е заяждане, активно мероприятие, или плювня, ще ти го кажа простичко – Това се нарича смирение.

Кога го изтърва по Пътя и с какво го откупи пред Дявола?

Казват, че журналистите не трябвало да имат лично отношение.

Само идиот може да каже такова нещо.

Журналистът винаги трябва да има лична позиция, иначе е плъх. Или в краен случай – плашипутарник.

Колко плашипутарника намести и купи, Кириле?

Всичко е лично.

И паметта на приятелят ми Ники.

И тази на баща ми.

И паметта на онези, които аз знам, че ни следят от Света, който вижда всичко.

Ако беше намерил време да стъпиш на гробища поне веднъж седмично, господин Кмете, щеше да усетиш, че никога нищо не може да се скрие.

И че всичко се връща.

Щеше да получиш знак, че онзи, който се е самозабравил и е прекрачил границата на състраданието и честта, е вече зомбиран.

Ти имаше време, Кириле, да разбереш, че на война отиват само онези, които имат поне един верен брат, на рамото, на който да рухнат, ако Господ е повелил това. Има ли един такъв, господин Кмете, който да е до теб, не заради сребърниците?

Ти имаше време,Кириле, поне веднъж седмично да отидеш на гробища.

И да коленичиш, преди градът, който превърна в собствен изкустен кръст, да те затрупа.

Господ е милостив.

Той винаги е милостив.

Дори и когато оставя някого да изпие горчивата чаша докрай!

Веселина Томова