ВРЕМЕТО НА КЕНТАВРИТЕ ИДВА. ЗАРАДИ ПРЕСТЪПНО КЪСАТА НИ ПАМЕТ. НЕ СЕ ЕБАВАМ.

Тази вечер във Варна се състоя премиерата на книгата на Иван Палчев, в която свое изследване има и проф. Людмил Георгиев – „Книгата на кентаврите. Ахмед Доган“.

Събитието премина при голям интерес, а Иван Палчев и проф. Людмил Георгиев отговориха на множеството отправени им въпроси. Иван Палчев призна и своето намерение за втора книга, която също ще се базира на документалните му записки.

Презентация на книгата направи журналистката Веселина Томова, която публикуваме в АФЕРА:

ВРЕМЕТО НА КЕНТАВРИТЕ. АХМЕД ДОГАН

Онзи ден един мой приятел написа във Фейсбук: „На 17-ти съм на премиерата на „Кентаврите“, Доган. Нямам намерение да му ставам мюре, но имам намерение да ме срещнат с морфичния резонанс – Томова, Веселина и проф. Георгиев.“.

Синхроничността е важно парченце от морфичния резонанс. Тъкмо си мислех за тоя пуст „морфичен резонанс“, осмян галфонски, след една Коледна реч на Ахмед Доган, от онези, които дори и не подозират що за нишки преплитат вътрешното им пространство.

Дълго се джвакаха тези думи на Доган: „В етнологията има един интересен термин – морфичен резонанс, който отчита именно вътрешната пулсация на общността. Ето, аз просто ви усещам, убеден съм – вие също ме усещате, дори без да говорим. Морфичният резонанс означава без да говориш да предаваш  телепатична информация на подсъзнателно ниво. Мога да твърдя, че имам отворен портал за тази информация затова. Не се ебавам.“ Въргаляха ги насам – натам и оттук до таме, за да уязвят Доган, дори не подозирайки същите тия галфони, че вече са цопнали с целите си килограми в същия тоя „морфичен резонанс“.

През 20-те години на миналия век Рупърт Шелдрейк създава термина морфичен резонанс, за да обясни появата и разпространението на отделни поведенчески модели сред дивите животни. Първите експериментални доказателства за морфичен резонанс пък са дадени от психолога Уилям Макдъгъл, който провежда опити с лабораторни плъхове в Харвардския университет. Животните били поставени в резервоар, пълен с вода, с две пътеки: едната – ярко осветена, но сляпа, и втората – тъмна, но свързана с изход. На първите плъхове били нужни около 300 опита, докато научат правилния път. Макдъгъл работи върху експериментите 15 години. Следващите поколения плъхове все по-бързо успяват да намерят пътеката, свързана с изхода. Сравнението между серийните тестове показва, че средният брой грешки, направени от първото поколение плъхове достига 200. В последното поколение, включено в екперимента, броят на погрешните опити пада под 20.

НО! Да ме прости, психологът проф. Людмил Георгиев, съавтор на книгата „Времето на кентаврите. Ахмед Доган“, Макдъгъл прави погрешният извод, че знанието се онаследява и по генетичен път се предава от поколение на поколение.

Няколко години по-късно такъв опит е направен и в Австралия. Изследователите там откриват два любопитни факта. Първият е, че плъховете, с които те експериментират, още от самото начало много по-бързо намират правилния път. А вторият е, че изобщо няма разлика дали опитът е проведен с потомци на плъхове, участвали преди в експеримента, или с плъхове, които никога не са били подлагани на тест – на практика всички екземпляри от второто поколение се справят по-добре от тези от първото.

Шелдрейк коментира експеримента,  давайки следната дефиниция на морфичния резонанс: „Ако плъховете в Манчестър усвоят ново умение, плъховете от същия вид по целия свят демонстрират подчертана склонност по-бързо да усвояват същото, дори и при липсата на какъвто и да е физически контакт. Колкото по-голям е броят на плъховете, усвоили умението, толкова по-лесно го научават и техните потомци.“

А най-изумяващото за онези, които бягат далеч от вътрешното зрение за нещата, е че закономерностите на морфичния резонанс не касаят само плъховете, а са валидни и за хората. Друг е въпросът и отделна тема на изследване – доколко много от човеците са плъхове.

Впрочем, точно принципа на „морфичния резонанс“ обяснява и силата на проклятието и защо ако бъде въздействано чрез него върху един човек, страдат и неговите потомци.

В книгата „Кентаврите на времето. Ахмед Доган“ онези, които са имали привилегията да живеят в онова време, и онези, които, не са били свидетели, поради „престъпната“ си младост, ще прочетат за думите на Иван Костов, че „ДПС, респективно, Доган“ са „проклятието на България“ и затова как Доган отговаря на тази „клетва“, изречена от вегетарианец, закърмен с марксистко-ленинската идеология, впоследствие трансформирал себе си, като „десен“ политически лидер.

Започнах с „морфичния резонанс“, защото никога няма нищо случайно. Особено в този живот и в този свят, който засега населяваме. Книгите никога не идват случайно при нас. Те намират онези, които са готови за тях. Написана, книгата заживява свой, отделен живот и намира онзи, когото трябва, колкото и да не ви се вярва.

Първо, като един Стрелец – неизбежен Кентавър, ме дръпна заглавието: „Времето на кентаврите. Ахмед Доган“. Авторът Иван Палчев още в началото разяснява, че митологията ни е оставила имената на два кентавъра – добрия Хирон и лошия Нес. „Единият е мъдър добряк, който дава уроци на антични герои, а другият е обзет от злото, което закономерно го довежда да убийството на Херакъл. Като какъв ще остане в най-новата история Доган, се питах аз?“.

Иван Палчев, бивш депутат от ДПС във Великото народно събрание и 36-ото народно събрание, още в първите си думи в книгата отговаря еднозначно: „И стигнах до следния отговор: Ахмед Доган като български политик работи и ще работи за каузата на България. Минаха повече от 20 години и това заключение се оказа правилното“.

Като Стрелец, вещ по кентаврите, ще дам малко по-магично тълкуване на кентавъра, извън историческата хронология „на добрия Хирон и лошия Нес“. Кентавърът е митично същество – наполовина човек, наполовина кон. Забележете! – горната половина е тази на човека. В ръцете си държи лък с опъната тетива, насочил стрелата към… НЕВИДИМОТО. Кентавърът е устремен към безкрайността, изстрелва стрелата си към НВИДИМОТО, там, където е смисъла на ГОЛЯМАТА КАРТИНА, извън ограничените предели на тясно скроеното ни човешко разбиране и битие.

И в същото време конското тяло – долната половина – е здраво стъпило на земята, черпещо сила от КОРЕНА СИ.

Мисля си, че не случайно, дали осъзнато или не, дали плод на неподозиран „морфичен резонанс“, книгата на Иван Палчев е озаглавена „Времето на кентаврите. Ахмед Доган“, а не „Кентавърът Ахмед Доган“, защото вече е настъпило „времето на кентаврите“, колкото и да не осъзнаваме още това, затънали в нихилизма на собственото си его.

България, а и не само!, светът е навлязъл в своето „време на кентаврите“ и лека-полека, или брутално, все едно как, те ще овладеят времевата илюзия на общия отрязък „минало – сегашно – бъдеще“, защото основният признак, по който можеш да познаеш един „кентавър“ е отвореността на съзнанието.

Наричали са всякак Доган – и това ще прочетете в книгата, но като „кентавър“ за първи го определя само Иван Палчев. Вероятно, защото познава Доган с всичките му нюанси, които по никакъв начин не са спестени в книгата.

Тази книга е много честна. Първо ме плени, заради това. Винаги личи, когато четеш една книга дали е честна, или е пълна с финтифлюшки, по-скоро изтъкващи егото на автора. Достойнството на „Времето на кентаврите. Ахмед Доган“ е, че авторът Иван Палчев, както и проф. Людмил Георгиев, който има забележителна студия в книгата, са се отдръпнали – на един лакът разстояние! – и въпреки положителни или отрицателни пристрастия към личността на Доган, са успели ДА СЕ ОТСТРАНЯТ, което е крайъгълния камък, за да бъдеш обективен.

В книгата Иван Палчев публикува дословно дневник, който е водил докато е бил депутат от ДПС и е бил близко стоящ до Ахмед Доган. Онези, които очакват химн за Доган, или похвално слово за „патриарха на опазената национална сигурност на България“, ще останат с пръст в устата. Подчертавам това, защото по стара българска традиция, точно онези, които не са прочели и изречение от книгата, вече раздават оценки за нея едва ли не като „платена филипика на почетния лидер на ДПС“.

В България е така – онези, които не могат да пишат, и които дори не четат, категорично издават присъди за авторите на словото. Но книгите, ви казах вече, живеят своя самостоятелен живот и подбират пътеките към всеки, който е жаден за Познание. Не само за знание, а за ПОзнание. „ПО“-то е много важно. Не се ебавам.

Това: „Не се ебавам“ истински ми харесва. Като прочетете книгата, ще сте наясно как философът Доган, който вдига топката и забива смъртоносен сервис с лексиката на философията, като зарил в земята с копита, докато отправя стрелата в Невидимото, стъписва с „Не се ебавам“ и „Ще си хвърля шапката“, или „Ставам и си отивам“. И когато рече Доган: „Ще си хвърля шапката!“, всички занемяват.

И си свиват перките, защото историческата документалност на книгата на Иван Палчев, безпристрастно и хладнокръвно, хронологично визуализира всички етапи, през които минава ДПС, за да стане безпощадно ясно, че точно ако Доган си бе хвърлил шапката и си бе отишъл, България щеше да се прости с националната си сигурност. Това преплитане на жаргонния език с „висшата математика“ на мъдрото слово, препарира неподготвения и води жадния за анализ на случващото се до истини, които покъртват.

Не друг, а точно Доган пречи на попълзновенията на Турция да ОВЛАДЕЕ диаспората, наброяваща близо 800 000 души /заедно с помаците/ в България, и въпреки че Иван Палчев твърди в книгата си, че през годините няма истинска заплаха срещу живота на Доган, посветените знаят, че на Доган не му е простено това, че се държи през всичките тези години като истински патриот, патриот повече от така наречените националисти, за които впрочем ще прочетете как докато по телевизиите го ругаят, пият с него „Балантайнс“ в дълбоко скрита хижа в планината. И не защото Доган ги е повикал, а защото те искат помощта и благословията му за свои политически дела.

„Докато Ахмед Доган играе решаваща роля в политическото позициониране на ДПС, българските турци могат да се противопоставят на откритата подкрепа на Турция на партията на отцепниците на Местан. Липсата на Доган би придала нов стимул на разколническата им дейност и заедно с откритата турска пропаганда, би намалила влиянието на ДПС сред избирателите“, пише Иван Палчев.

На Доган в книгата „Времето на кентаврите. Ахмед Доган“ не са спестени грешките и вините, както от Иван Палчев, така и от проф. Людмил Георгиев. Документално и хронологично са изнесени събития, които до този момент живеят своя живот в общественото и медийно пространство, непростимо манипулирани.

За първи път ще научите какво стои зад прословутата реплика: „Аз раздавам порциите“, която и до днес се използва под път и над път, без да се знае генезиса и. Жестоката откровеност и прямота на Доган до степен на изстрел, идва в Благоевград, пред мероприятие на ДПС, след като му прекипява да слуша и получава информация как тамошните депутати от ДПС егоцентрично се пъчат пред електората на ДПС, как всичко идва от тях, как точно те са издействали пари по проекти, инвестиции и прочие, и как са „всьо и вся“. И тогава, изведнъж, внезапно става Доган и стоварва гърма си върху тия „тамади“, като в прав текст обяснява „кой раздава порциите“ и благодарение на кого самозабравилите се „облагородяват“ онова, което се случва в този регион.

Ако нещо мрази истински Доган, това е върху неговия гръб някой да вади дивиденти, щрихира портрета на почетния лидер на ДПС, авторът на книгата Иван Палчев.

И прави разрез на качества на Доган, които непосветеното око не довижда. Доган е опериран от думата суета и не цепи басма на никого. Прям и откровен е до жестокост и до оголване, което вкаменява дори и противниците му. Най-вече тях. Да си прям до кентавърска безпощадност и смел до кентавърска „лудост“ обаче е дадено единствено на духовно скроените с безкрайна широта на съзнанието.

И сега, ако за миг се заровите в паметта си, надали ще откриете друг политик с тези качества, подчертавам – политик, защото политиката е витиевата курва, и думите на политикът са някаква смес от лъжовни, манипулативни конструкции, които отдалеч миришат на препържена манджа. И, о, не ми казвайте, че Бойко Методиев Борисов говори така – „джаста – праста“.

Защото разликата между Догановата „джаста – праста“ и Бойковата е, че Борисов лъже дори и когато спи, а на Доган не му пука да изрече истината, такава, каквато е, въпреки че е политик и че това – според всички теоретични постулати, би трябвало да му донесе най-малкото гаф, или провал.

Доган изрече онова, което всички знаят за „порциите“, и което изобщо не касае само ДПС, но да сте чули някой да разравя „порциите“ на ГЕРБ, на БСП, на Атака, на ДОСТ, на „Патриотите“, „Реформаторите“ и още, и още…?

В книгата ще прочетете и нещо забележително, което открехва завесата зад „порциите“ и защо Доган се грижи за просперитета на своите. Защото, казва той, ако го няма, те ще бъдат лесно купени от ЧУЖДА ДЪРЖАВА и ще предадат интересите, както на ДПС, така и на националната сигурност на България.

Сега забележете годината! „23 юли 1991 г. Имах разговор с Доган на четири очи. Той има намерение да разработи и лансира идеята за обявяването на България за неутрална държава с гаранции на Великите сили и на съседите ни. Също да накара Турция да сключи договор за ненападение с България. Това трябва да стане скоро. За това ще работи и при предстоящото си посещение в Турция“, пише Иван Палчев.

И още: „13 август. 1991 г. На този ден имах среща с Доган – проведохме неангажиращ разговор. По едно време той започна да пише на едно листче и ми го подаде. Там пишеше: „Км 18 август т.г. у нас се очаква военен преврат. Служебно правителство с евентуален – министър – председатели Георги Пирински или Нора Ананиева“. Прочетох текста и изгорих листчето над пепелника. На 18 август стана опитът за военен преврат в СССР“.

Синхроничност? Не само. В книгата ще видите достатъчно доказателства за това как Доган е изключително добре информиран и не пропуска да го подчертае и пред своите от ДПС. Говори тихо. Умее да изслушва докрай, но винаги на финала дава да се разбере на онзи, който продължава да си мисли, че го е преметнал, че ЗНАЕ. И че има достатъчно източници, за да е научил истината.

Още в началото на деветдесетте, когато стартират и първите опити за недоволство вътре в ДПС, Иван Палчев описва как Доган присъства на събрание, на което бунтарите избухват, и СЕДЕМ ЧАСА, СЕДЕМ ЧАСА!!!, ги слуша без да обели дума, слуша мълчаливо, внимателно, докато на края забива: „Ако решите да отделите ДПС от мене, знаете ли какво ще стане?“

Подробно е описана срещата на Доган със Симеон Сакскобурготски в Мадрид през 1992 година и манипулацията с едно „интервю“, което разбуни тогава духовете. Изписани са куп лъжи, а Иван Палчев е записал разговора и записа се пази. Доган обаче не се възползва от това да извади истинския запис с казаното от него и виртуозно политически тупа топката.

Детайлно излиза истината и защо пада правителството на СДС на Филип Димитров и какви усилия полага Доган да спаси НЕСПАСЯЕМОТО И САМОСВАЛИЛО се от власт синьо правителство. Въпреки това със силата на кентавъра Доган по-късно ще признае, че приема това, като своя грешка, че не е успял да съхрани това правителство. Опитва докрай, но диалога е обезсмислен и тогава  той уж шеговито предлага своите 7 „контра условия“ за избора на бъдещия премиер.

Ще ги цитирам, защото, казани през 1992 година, те звучат изумително актуални днес, при напъните за създаване на „реформаторско правителство“:

„1. Да бъде нормален мъж.

2. Да говори правилно и да не се нуждае от преводач.

3. Да няма двойно гражданство.

4. Да бъде лишен от стремеж към многоженство.

5. Да не бъде нито психотерапевт, нито психопациент.

6. Да не е бивш или сегашен сътрудник на ДС.

7. Да съблюдава органа на СДС – НКС /Национален координационен съвет/ без да накърнява достойнството на члена на СДС.

„Мен никой не ме е избирал за лидер“, обича да казва Доган.

„Като финал на градацията: ДПС, водено от Ахмед Доган, има най-голямата заслуга за създаването и прилагането на българския модел за решаване на етническите въпроси. Затова казвам, че е време на Доган да напише политическото си завещание. За да не е нужно днешни и утрешни председатели на ДПС час по час да прескачат до Сараите и да му задават въпроси“, пише Иван Палчев, търсейки въпроса как ДПС ще се намери фигура, която да успее да замени онова „мен никой не ме е избирал за лидер“ у Доган.

Ние всички обичаме да повтаряме една фраза, която аз ненавиждам: „Няма незаменими хора“. Винаги има незаменими личности. Защото всеки е уникален, а уникалността никога не е заменима. В този смисъл търсенето на отговора на въпроса от Иван Палчев остава с отворен край, тъй като безспорното дори и за враговете на Доган е, че именно той е лидерът, който удържа националната сигурност на България. И след последните събития, свързани с Лютфи Местан и протурската партия ДОСТ, дори и онези, които през годините го ненавиждаха, признават, че Доган е по-български патриот и от така наречените ни патриоти и спаси България от поднасянето и на тепсия на Ердоган.

„При ДПС не е възможен дворцов преврат – пробваха го 4-5 пъти, все с един и същ нулев резултат. Яшар Шабан, Мехмед Ходжа, Гюнер Тахир, Касим Дал…Нетипично и двойнствено бе отношението на Доган към „бунтарите“ в партията, опитали се да оспорят в различно време лидерската му позиция. На следващите избори не те фигурираха в листите … и толкова. Към едни от тях той протягаше ръка, за да им помогне да намерят новото си място в живота. Яшар Шабан си остана функционер на партията в Кърджали, а по-късно бе издигнат за заместник –омбудсман на България. Мехмед Ходжа – също получи подкрепа – при решението си да потърси работа извън страната. Но към Гюнер Тахир, Осман Октай и Касим Дал отношението му и досега е крайно отрицателно. Сякаш не можеше да им прости нещо. Той си знае какво“, разказва Иван Палчев.

Очевидно вътрешното зрение за нещата, извлечено от „Изумрудените скрижали на Тот Атланта“, един древен текст, към който Доган има познание, дава на почетния председател на ДПС онова ЗНАНИЕ, кой какви причини е имал, за да му се противопостави и кое може да бъде простено, и кое не.

„В политиката е много важно да се разбере, че едно е да искаш, друго е да те искат, трето е да направиш това, което ти се иска, четвърто – да ти го признаят, пето – да си удовлетворен от направеното“, казва самият Доган.

В книгата Иван Палчев описва и защо още в началото на 90-те години Ахмед Доган отказва на предложение от страна на американците за пътуване в САЩ с изнасяне на серия от лекции в различни градове на Америка.

И нещо актуално. Сега, когато при даването на награда за Доган от страна на руската държава, в лицето на руския посланик у нас, и публикуване на писмо на почетния председател на ДПС до руския посланик, възникна вакханална шумотевица от „Осанна“ до „Разпни го“ – какво бил рекъл Доган за Русия и Достоевски, ако се отворят страниците на книгата „Времето на кентаврите. Ахмед Доган“, ще се види, че през 1999 година, т.е. преди 17 години!, в своя реч същият Доган е изрекъл, цитирам мъничка част от публикуваната реч в книгата: „Все още за българския политически елит евроинтеграцията и евроатлантизмът като че ли изключват априори фактора Русия. Дори има такива по принцип деструктивни идеи за евроатлантизма и за НАТО, които едва ли не ги противопоставят на Русия. За нас Русия е била много важен фактор в региона и в някои отношения ще стане решаващ фактор за неговата стабилност. Говоря най-вече за перспективите на 21 век за страната и региона“.

В книгата ще откриете отговори на свои въпроси, които са висели, като въже, преметнато през куката в къщата на обесения – и за Ахмед Емин, и за опитът за покушение срещу Доган на Националната партийна конференция на ДПС, и за предателството на Лютфи Местан, и затова какъв е в чисто човешки план Ахмед Доган.

Финала на книгата е отреден за психологическата студия на проф. Людмил Георгиев, който прави забележителен разрез не само на лидера на ДПС, не само на ДПС, но и на историческата знакова роля на Доган. Въпреки раздялата между Доган и проф. Людмил Георгиев, проф. Георгиев е безпристрастен към уважението към фигурата на Доган. Не спестява огорченията си, не спестява критиките си, но е безспорен за фундаментална роля на Ахмед Доган за мирния характер на прехода към „обетованата демокрация“.

Проф. Людмил Георгиев ни доверява и любимата притча на Доган: „Вървял си един човек през едно село, носейки на гърба си голям чувал. От време на време, през стотина метра, свалял чувала и с все сила го удрял по няколко пъти в земята. Наблюдавайки странната гледка, местен селянин се престрашил и го попитал защо прави всичко това: „Виж какво – отвърнал човекът – този чувал е пълен с плъхове, които, като ги оставя на спокойствие, започват да пълзят нагоре през гърбовете на другите. Затова ги тръшкам от време на време, за да се наместят отново!“.

„Тръшкането на плъховете“ контрастира на първи взор с онова, което в конкретни детайли описва Иван Палчев за ненавистта на Ахмед към всякакви форми на насилие. Но когато човек има усет за вътрешното зрение на нещата, знае, че докато човек външно може да тръшка плъхове, вътре, в дълбокото вътре в себе си, не може да стъпче и мравката. Това са видимо уж две различни състояния, които умее да владее само онзи, който е изстрелял вече стрелата в Невидимото…

Иван Палчев обобщава и „историята с несъстоялия се нов лидер на ДПС Лютфи Местан“, като ни показва, че вместо службите на България да свършат онова, за което са призвани и да „озаптят“ тръгналият  против националните интереси на държавата Местан, на практика това прави Ахмед Доган. „Тази история показва още нещо. Колко уязвима ще бъде националната държава, когато няма да го има вече Ахмед Доган…Става разбираемо защо от време на време той е изпъшквал – „Ех, защо не се казвам Иван…?“

При един разговор с Иван Палчев за това какво ще прави всеки от тях, когато се пенсионира, Доган казва: „Аз може би ще отглеждам зайци. Те са най-полезните животни – от тях нищо не се изхвърля. Използва се кожата, месото, а останалото се преработва за храна на котки. Една ферма със зайци винаги е рентабилна“.

Знаците са запазена марка при Доган. Това ще го видите на всяка страница в книгата на Иван Палчев.

Та, зайците, казва Доган… Но! Никъде не споменава страхът на зайците. Как ще го „преработим“ този страх и кого ще нахраним с него?

Да имаш умозрителната перфектност не само да формулираш, но и да задействаш политиката като философия, като в същото време носиш у себе си „лудостта“ на храбростта не само да назоваваш нещата такива, каквито са, но и да ги трансформираш, не е занятие за притежател на ферма за зайци.

Освен ако изстреляната стрела към Невидимото не е пронизала някоя истина, до която все още този „български преход“ не се е добрал?!

Книгата на Иван Палчев „Времето на кентаврите. Ахмед Доган“ е феноменално историческо свидетелство за разгръщането на ДПС и за творецът му Ахмед Доган. В нея няма и ред за интереса на Доган към вселенското познание, твърде евтино наричано днес навсякъде, като „езотерично“. Но знаците са във всеки пасаж, подскачат като делфини и ето ти го! – морфичния резонанс – уж му се подиграваш ехидно, пък той – вътре в тебе…

„Доган рядко си позволява метафоричния изказ самоцелно. Той е сред тези български политици, белязани да говорят не само за да си чуят гласа“, пише Иван Палчев.

Нямам идея как е приел тази книга Ахмед Доган, прочитайки я. Ако някога съм искала да направя интервю с Доган, то е било за да си поговорим за „отвъдните неща“, защото само те биха обяснили кой е той и как се променя, но книгата „Времето на кентаврите. Ахмед Доган“ е забележителна за всички нас, защото ни дава онова, което не е правено досега! – честен взор към историческия „български преход“, който не само пропиляхме, но и даже не го познаваме.

Заради престъпно късата си памет.

Afera.bg