ВОТЪТ НА НЕДОВЕРИЕ

Свидетели сме на поредния гротесков спектакъл в т. нар. ни парламент. Някакви хора, кой знае защо, считащи се за победители в т.нар. парламентарни избори, решават да искат вот на недоверие за едно псевдо правителство от едни псевдо народни избраници. И резултатът е ясен предварително -много шум за нищо. То и самите избори, май бяха така -хроника с предизвестен край. И което е по-страшно – така е от две десетилетия насам. Няма значение кой ще спечели изборите, кой ще стане премиер и кои ще са министрите. Всяко правителство върши едно и също, независимо как се е самоафиширало – като ляво, дясно, евроатлантическо, на националната отговорност и т.н. А резултатът е такъв, че оня виц от радио Ереван за дъното, българите и продължаващото копаене все си е актуален.

Някога Левски беше написал в джобното си тефтерче „Народе???“ Е, какво да се прави, думите на Апостола като че ли имат и пророческа стойност. Живеем наистина в пълна лудница. Ама не онази от телевизията, а другата, истинската, създавана от политици и псевдо държавници.

Крайно време е да разчистим Авгиевите обори. Проблемът не е в партиите, листите и водачите им, а в начина на мислене.

Всъщност, какво представлява от близо поколение насам българският политически живот? Един безкраен водевил, в които осем или седем милиона мишлета са заложници на един нищожен процент от населението, наречен с авторитетното име олигарси. А те, в действителност, са си бандити с мафиотска психика. И като истински капо ди тути капита си подбират лейтенанти за политици и министри, чрез които редят пасианса на собственото си оцеляване, забогатяване и добруване за сметка на всички останали.

Ето защо е необходимо ново начало. Хората го осъзнават. И площадите, препълнени от желаещите да изразят своята съпричастност с едно ново народно движение, наречено сполучливо „България без цензура”, доказват, че може би е настъпил часът на българското политическо възраждане. Сякаш от народните дълбини се ражда оня, автентичният, вот на недоверие, чрез който съсипаното от бандитизма на настоящите властници българско общество ще им потърси сметка и ще въздаде справедливост.

Може би, съвсем символично, в центъра на това движение е един честен журналист, чиято бяла риза сякаш олицетворява надеждите на милиони българи за промяна. Но въпросът тук, не е толкова в личността на г-н Николай Бареков, колкото в новите идеи, които той лансира, в засвидетелстваната му готовност да зареже професионалното си поприще, в което той безспорно се доказа, за да се посвети на идеята за промяната.

Много негови колеги, биха предпочели удобната и сигурна канава на придобития вече успех, вместо да се впускат в нови начинания с опасни противопоставяния и сблъсъци. Има обаче и такива, за които този пример е заразителен. Те, както и всички онези честни граждани на толкова смятаните вече за обречени 111 хиляди кв. км., могат да станат движещите сили на истинския вот на недоверие, или – на вотът на доверие, който ще санира „Болния човек” от двете страни на Балкана.

А онези там – политическите пришълци в парламента, те нека да разиграват картите на безпардонното си и нагло безполезие и вредителство с каквито си искат вотове. Има индикации, че времето им изтича. И тези индикации определят истинският вот.

Симеон Вълчев