« Върни се назад Публикувано на 05.12.2018 / 0:00

ВМЕСТО Ч.Р.Д. – МЕЧ, СЕЧ И … ПРИ АНГЕЛ ХАНС: „И КАК ДА Я ОПАЗИМ В ТОЗИ ЖИВОТ? ТОЗИ ПЪТ Я НАПРАВИХМЕ ЖЕНА, АМА ТЯ ПАК СЪЩАТА…“

веселина томоваНа 5 декември съм родена аз. На 5 декември е родена и изумителната Вергиния Мартева. И кучето ми Бъни. И „Чо“-то – Пламен Блажев, братчето ми по съдба… Страховити сме ние, родените на 5 декември. Уж ангели, пък размахващи в ръцете си Меч!

… Съвсем накрая ще ви разкажа за това. За ръката на Брат Ханс*. Сега не е време за скока без парашут. Но за да не се питате нервно, докато четете, тая в ред ли е, ще отворя музикалната кутия за мъничко. Защото аз не съм онази, която подозирате, че познавате, нито съм пилето шарено, с което си мислите, че ще ви е шантаво и лесно, ако се срещнете.

Едната ми половинка шета из думичките на Виктор Островски**, който някъде беше рекъл, че най-важното е оперативното мислене – да събереш всички парченца от информацията. А в моята изумителна професия, не знам дали Островски я брои изобщо за слива, без качествата на шпион, както ги е описал, нищо не става – да не показваш гняв и вълнение твърде бързо и в същото време да можеш много бързо от спокоен да станеш пълна откачалка. За гнева и вълнението при мен, нататък ще ви докарам от десет кладенци вода, че това понякога е преднамерен пиниз – натрапчиво да ги демонстрираш.

Седях срещу Вергиния Мартева, стиснала колене, като онова ококорено дете, което бях през онази Нова година, в която вятъра се изви във вихрушка и с трясък блъсна вратата на терасата на старата ни къща. Татко и мама се впериха във вратата, а аз с изпотени пръстчета замахах: „Дядо Мраз дойде!“. Татко отвори вратата и на прага бяха струпани лъскавите кутии с подаръци… Бях зашеметена, точно толкова, колкото след много години татко се смееше каква „случайност“ се получила – с този хулигански вятър, който създал безпогрешното впечатление от УЖ идването НАИСТИНА на Дядо Мраз.

По-късно, вече в четвърти клас, моята учителка, в която преданите ми очички бяха вперени, невъзмутимо заяви пред целия клас, че няма никакво съмнение, че никой от нас не е толкова глупав да вярва в Дядо Мраз. Плаках толкова дълго в полата на мама, че и сега сърцето ми е студено към тази учителка и нажежено от любов към ръцете на мама, които галеха главицата ми, в която вярата бе строшена като новогодишна играчка от една даскалица.

Вергиния не ги знаеше тези неща.

Но Ангел Ханс – със сигурност познаваше и тази моя половинка, която пазех като съкровище в годините напред през митарстванията си по опасните сокаци – разкривайки ми откъде идвам:

„…Била си винаги боец, имала си много прераждания, стар дух си. В много от преражданията си повечето пъти си била мъж и винаги рицар, винаги боец. С безразсъдна смелост и храброст, винаги си се биела за  някого, за хората, за чужди каузи. Била си убивана, умирала си млада, стреляна си, мъчена си била много, усмъртявана, с травми, но си била безразсъдно смел/а/… И си казахме – как да я опазим в този живот? Този път я направихме жена, ама тя пак същата …“ – смее се Ангел Ханс.

Седмица по-рано, един мъж бе вдълбал умните си очи в мен, в едни Сараи, и първият въпрос, който изстреля, бе: „Защо си толкова смела? Как си го обясняваш?“ „Този път я направихме жена, ама тя пък същата…“, щях да му отговоря, ако думите на Ангел Ханс ме бяха осенили по-рано.

Но понеже всичко е свързано с невидими нишки и възли, мъжът от Сараите, изрече тогава, седмица преди срещата ми с Брат Ханс, нещо, което си беше акана*** морфичен резонанс: „Не си от Тоя свят ти, не си…“.

Имайте малко търпение и ще разберете какво е Райна Княгиня да влезе в Сараите. И какво е Ангел Ханс и Духовните учители да ти дадат Защита. Но само ако я поискаш. Дори и когато ти я поднасят даром от Небето, ти трябва да я пожелаеш.

Защото всичко е свободен избор.

Даже и това – да си налеете сега пълна чаша, да изпуфкате облаче цигарен дим и да се хванете за крайчето на вятърния ми шлифер, докато продължим нататък…

––––

*Ангел Ханс – Ангел Ханс от книгата на Васил Пекунов „Роялът на Ангела. Аз пожелах да говоря с вас“, в която той дава своите послания чрез Вергиния Мартева – озарена с феноменални способности

** Виктор Островски – бивш офицер от МОСАД, автор на редица книги

*** акана – от турски език – точно

…Когато след десетгодишно копнежно очакване няколко пропадания с преждевременни раждания, наречени скучно спонтанни аборти на шестия месец, когато след последен шанс на забременяване, при който мама ляга от първия ден и не мръдва от леглото, за да ме задържи, и въпреки това аз не удържам устрема си да се появя със задника напред в седмия месец, когато в един пети ден на декември, увита цялата в памуци, изкрещявам с цялото си кило и осемстотин грама, баща ми изрича сакралното: „Аз може и един ден да съм баща, но ще празнувам идването на дъщеря ми!” и в някогашния бар „България” във Варна черпи всеки влязъл, защото е станал татко на Веселина…

Когато започвам стремително да падам от кило осемстотин на кило и петстотин и д-р Пасков дори казва, че работата с оцеляването ми е Божия, баща ми отсича: „Ако е инат като мене ще оживее!”. И както винаги, излезе прав.

Години по-късно ме спираха варненци по улиците, които са пили в оня бар „България”, заради дъщерята на Тома Захариев. И сега усещам топлата му ръка нощем, с която държеше моята малка шепичка, протегната от леглото ми към неговата страна на спалнята, защото тогава все още изпитвах ужас от тъмното. Днес никой не може да повярва, че малката пъзла надскочи страховете си, откраднала в онези нощи характера на татко.

Господ ме бе спуснал по стълбата Тук късно, за да мога да се наслаждавам на мачовете му в легендарната славистка тройка с Добромир Ташков и Борлето. Тичах по стадионите с футболистите, на които вече бе треньор и някога, вече девойка, когато бе скъсал окончателно с футбола, омерзен и огорчен от българската му продажност, правех опити да разбера какво точно искаха от него волгите, спрени пред къщата ни, от които слизаха надути чичковци, канещи го да се върне в „Спартак”.

Татко никога не плю на честта, името и достойнството си. И дали защото съм била попивателна, или просто божията аритметика ни бе оплела в една удивителна синхроничност, аз бях същата „кривотия” като него и никога не падах на колене пред мерзавците. Възпитанието не включваше обясненията, нито пък ми изнасяше проповеди какво може и какво не. С него някак от само себе си се разбирахме без думи, дори и тогава, когато вършех точно онова, което го вбесяваше.

Бях кинта и двайсет. Едно набито, бързо пайтаче, което спортуваше всичко. Бързо ми омръзваше, но пък имах хъс за шампионската лига. При първият ми и единствен опит да вляза в Спортното училище с лека атлетика, заедно с татко извървяхме пеша, покрай лозята, пътя до стадион „Юрий Гагарин”. Дланите ми се потяха от притеснение, вървях като на заколение и вътре в себе си, виждайки едни високи расови „кранти”, се бях предала. Татко ми подаде едно парченце шоколад „Крава” и някак нехайно подхвърли:

-Какво беше казал Белю Пушилката?

По онова време четях Джек Лондон. Ококорих очи:

-Човек не е победен, докато не са го победили… – тупна ме по дупето татко и аз хукнах след вятъра, за да покривам нормативите.

Резултатите ми бяха великолепни, но по онова време ръстът имаше огромно значение, а от него губех страшно много точки, защото бях на дъното на таблицата по норматив за височина. Не влязох в първата група приети. Останах сред първите резерви. В началото на септември, получихме официална покана да се явя на допълнителен изпит за попълване на бройката на приетите в Спортното училище. Нямаше никаква логика в това да се прави допълнителен изпит, нито пък да си пълнят бройките, които необяснимо защо не бяха приели веднага от раз, а набутали като резерви. Татко отсече:

– Аз с детето си кепазе няма да ставам – и не отидох. Въздъхнах облекчено, защото без да се бяхме наговаряли, носехме едно и също усещане – или бяхме първи в класацията, или изобщо не участвахме в някакви натъкмени състезания.

По-късно се втурнах след омайващото  влюбване в сцената и кандидатствах ВИТИЗ докато разбрах, че дори и стигнала до последния изпитен „кръг на Ада”, това не означава, че си Роми Шнайдер. Нищо, че и тя беше зеленоока. Паралелно се явявах на кандидат-студентски изпити по литература и история за „българска филология” и за ужас на всички мои учители, които ме обявяваха за безспорен талант, получавах двойка след двойка. По онова време темите се пишеха задължително с „увод, изложение и заключение”, учеха се предварително наизуст, а аз я карах като Джени в цъфналата ръж и пишех творчески есета.

Младостта ми беше шеметно „груви” като се изключи, че за да се явя на поредното кандидат-студентско фиаско се изискваше задължителен трудов стаж от осем месеца.

Всичко, което съм като характер освен на Бог, дължа и на татко. Беше футболист – легенда, треньор, всички го знаеха, но никога не ме уреди някъде. Докато останалите се бяха наместили по топли бюра, аз мачках кисело зеле в бидони с циганите – най-страхотните безхитростни колеги, които съм имала и досега – в консервения комбинат във Варна. После шлайфах планки на една бор машина, от която показалците ми бяха вечно разкървавени, защото заблеяна в облаците все вместо алуминия, подлагах пръстите си на свредлото. И от там ме уволниха, заради голямата ми уста, защото вдигнах скандал на началника на цеха, а от баща ми изядох два здрави шамара, че отказах да отида на задължителната манифестация на 1 май. Не че не ме разбираше, но искаше да ми спести безумието от последствията на това да не отидеш на задължителна манифестация и да пееш „Да живей труда”.

По онова време нощите ни – на нас, варненските тарикатчета – минаваха по почина: „по-добре на колене пред бара, отколкото прав пред струга” по дискотеките на Златни пясъци. Бяхме едно изумително странно общество, което слушаше „Дженезис” и „Куул енд дъ генг”, танцуваше до четири призори и след затварянето на дискотеката, завераджийски псуваше Тодор Живков и социализЪма. На Златните бъкаше от куки, но никога никой не ни дръпна, заради антидържавните сквернословия.

Варна беше непостижимата Европа на България.

Четяхме Кафка, Макс Фриш, Джак Керуак и Херман Хесе, и всеки като един степен вълк пъплеше към своята нирвана. Ходехме облечени като западняци, защото купувахме дрехи от тях и бяхме другата България, онази, която имаше една стена по-малко.

Четвъртата стена бе свободата на морето.

И докато при мен нещата винаги вървяха контра, и докато съучениците ми прилежно и без никакви сътресения вече преполовяваха висшето си образование, аз се нахаках с цялата си прелест в … националната сигурност. На КПП – Летище – Варна откриха няколко временни сезонни бройки за волнонаемни служители и ме взеха без никакви съмнения и заради баща ми. Като всеки приключил кариерата си футболист и треньор, татко бе започнал работа на КПП и там се пенсионира като офицер от МВР.

Бяхме изтъпанени на входовете пред гишетата за проверка на паспортите от офицерите на КПП на „Външни линии” и размахвахме едни зумери, с които проверявахме ръчния багаж за оръжие, наркотици и всякакви съмнителни пакети. Машина след машина /така наричахме самолетите/, пътник по пътник минаваха щателен контрол. Бързо схванах, че зумерите пищят на станиола на кутиите с цигари, на опаковките на шоколад и разчитах на ръцете и очите си. Научих се да следя реакциите, маниерите, поведението у пътниците и макар от сегашна гледна точка всичко това да изглежда смехотворно първобитно, бяхме непробиваеми. А и беше безценен опит, който нямах представа, че ще ми трябва нататък – в журналистиката, където скачах без парашут.

По закона на щастливия аджамия още първия ден направих удар. Машината беше „Варна – Амстердам”. Докато пристъпиха пред мен млади холандци – момиче и момче, ги заподозрях. Натрапчиво спокойни, преиграно флегматични, но очите им нервно кръстосваха някакви питанки, които ме дразнеха. На първи взор изобщо не даваха вид, че трябва да ги ровиш детайлно, но пак ви казвам, нещо страшно ме нервеше, имаше нещо, което чувствах, че е гнило около тях. Бях преровила чантата на момичето и то вече бързаше към гишето за паспортния контрол.

Върнах го. И на дъното на ръчния сак, опипвайки повторно, напипах нещо като дъска, обвита в найлонова торбичка. Беше икона – на вид като онези, които продаваха накуп по сергиите на Златните и Варна. Тя взе да се поти и да ръкомаха: „Подарък! Подарък!”. „На баба ти фърчилото подарък”, си мислех, докато докладвах на Васко Германеца – един страхотен мъжкар – офицер от КПП-то. Изведохме ги до митницата, иконата се оказа много ценна, открадната от български манастир, а самолета излетя без холандските влюбени гълъби.

Дневна, нощна, два дни почивка, „Ротманс”-а по петдесет цента, които си купуваш за петдесет стотинки, влизайки на територията на „Външни линии”, където имаше барчета, които боравеха с всякаква валута, включително и български левове, с покер или белот от два до четири през нощта в малкия промеждутък на тишина преди обработването на самолета до Острава – всичко изглеждаше като безкраен купон.

Докато не отвлякоха първия самолет.

Години по-късно, след атентата на бургаското летище „Сарафово” през 2012 година, когато всички журналисти се упражнявахме върху темата, щях да знам разликата между това мъже или мекотели ръководят националната сигурност на България.

Бях работила с мъжете…

Любо Ялъмов, шампион по стрелба и офицер от КПП – Варна, проникна в самолета и стреля по единия от похитителите, който беше нарязал шията на стюардесата, държейки я здраво през гърдите. Единственото, което разби първоначалния план, бяха българските обувки на офицера Антон Милков, който владееше чудесен немски и когото иначе бяха облекли в перфектна австрийска униформа, за да преговаря с похитителите. Самолетът се въртеше над Варна, целият град бе затъмнен след спиране тока и светеше само крайезерния канал, който трябваше да дава илюзията, че самолетът е отклонен, както са поискали похитителите – към Виена.

Когато офицер Милков застава пред открехнатата врата и заговаря на немски, единият от похитителите се втренчва в обувките му и изкрещява: „Лъжат ни! Това не е Виена!” и тряска вратата на самолета. Тогава влизат през багажното другите и Любо Ялъмов стреля. Години наред по-късно го мъкнаха по съдилища. Убитият похитител се оказа син на „голям човек” от столицата. Любо Ялъмов не искаше да убива, целел се е в рамото, поради ножа, опрян до гърлото на стюардесата обаче куршумът улучва сънната артерия…

Когато затъмниха Варна и летището, в началото пътниците пищяха и настъпи паника. Ходехме от пътник на пътник и плещехме всякакви глупости, за да ги успокояваме. Де що похитители се бяха пръкнали, все улучваха моя нощна смяна. Следващият бе заплашил, че носи куфарче с взрив. Машината пак летеше от София за Варна. Този път всичко мина без стрелба, но бях потресена, когато по стълбичката, вече обезвредени, поведоха похитителят с половината му рода. Беше помъкнал и майка си – една селска женица, зачумберена, очевидно не знаеща изобщо къде се намира, но пък за първи път стъпила на самолет и то отвлечен от синът и.

Когато на КПП-то се откриха две постоянни бройки настоях пред татко да удари едно рамо да ме вземат. Баща ми не си мръдна пръстта. И разбира се, се намърдаха други.

– Ти даваш ли си сметка в каква система искаш да влезеш?! – остро и изпитателно се взря в мен татко – Нито ще можеш да учиш литература, нито каквото поискаш. Там пускат само към „Симеоново”…

– Е, какво пък ще уча в Симеоново… – самонадеяно се изрепчих, въпреки че знаех, бях го проучила далеч преди да попадна на КПП-то, когато исках да ставам разузнавачка и да кандидатствам в „Национална сигурност”, че се иска характеристика от ОК на БКП, че те проверяват до девето коляно, а аз нямах шанс – дядо ми по майчина линия бе лежал в лагера „Свети Врач” и бе вечната опозиция…

– Питаш ли ме как съм издържал аз там дотук?! – за първи път отрони с горчивина татко. И аз усетих, че съм сгазила лука.

Искаше да ме предпази от смазващата машина. Знаеше голямата ми уста, непримиримостта ми, лудостта ми към справедливост и виждаше как най-малкото, което можеше да ми се случи там, бе дисциплинарното уволнение. А по онова време да бъдеш дисциплинарно уволнен от МВР бе по-лошо, отколкото да си затворник.

Години по-късно, докато работех в един варненски вестник, в трудовата ми книжка надлежно бе вписан стажът ми от времето, в което работих сезонно на КПП – Варна като „технически сътрудник в МВР – Варна”. Времената бяха железо-бетонно /анти/комунистически. Чувах зад гърба си ахканията и охканията, и мишкуващите шушукания как – аууу, Томова, работила в МВР-то… Стигна се дори там, че на финала някой поклонник на световната конспирация открадна трудовата ми книжка, вероятно за да има веществено доказателство за „ченгето Веселина Томова”.

Оше по-нататък, един мерзък мръсник, с лоена топка вместо сърце, изтъкан от комплекси и олайнявен в подли политически схеми, подвизаващ се из властта във Варна като „Дебелия“, бе решил, че във войната си срещу мен, може да посегне на баща ми. „Дебелия“ бе поръчал на местен дописник да напише гнусен материал срещу татко „като кадър на ДС“, за да се видело коя всъщност била Веселина Томова. Само Господ спаси това ниЗко човече да се изхрачи върху баща ми, защото тогава същият Господ нямаше да го предпази от дъщерята, която захапваше като питбул и не пускаше, докато не разкъса такива миризливи душевно твари.

Тези късопишковци бяха от онази категория, които офицерите, с които бях работила, никога не наричаха мъже, а им лепяха на челото онази сочна думичка на женски полов орган, която кой знае защо лицемерно морализаторски се цензурираше. С една дума – путки.

Ей такива неща ми се въртяха из рошавата главица, докато седнали около тежката мраморна маса, отрупана от единия край с дистанционни, с К. чакахме да се появи с цялото си великолепие Бойко Борисов…

….

 СЕЧ. СРЕДЕН ПРЪСТ НА СЪДБАТА.

                                     Добро утро,

                                     говори Бог.

                                     Днес аз ще се занимавам с всичките ти проблеми.

                                     Няма да имам нужда от помощта ти,

                                     Така че се наслаждавай на един чудесен ден!

                                                                                                       Уейн Дайър

Стана толкова смайващо изведнъж, Жорес, точно както мe бе предупредила Донелия, месец преди да се улови за онази нишка, която води Овъд. „Пази се, Виво! Става изведнъж, а станах и тръгнах в такова хубаво настроение…“, ми каза Донелия по телефона от болницата. Тръгнала окрилена за работа, а само на крачка от портата на дома си паднала в несвяст. И два месеца по-късно, след като всички органи и отказаха да се пънат повече на тая земя, предаде Богу дух.

И как, Жорес, да се пазиш от средния пръст на Съдбата, а?

Натоварила се бях като шерп. С едната ръка придържах Бъни до мен, Бъни, който същата тая Съдба ми изпрати точно когато мама бе легнала с пълен отказ повече да стане, Бъни – един изумяващ японски хин с поглед на Далай Лама и шантавост точно като моята, защото Съдбата присмехулно ми бе смигнала – бе роден на моята дата – 5 декември, на другото рамо бях преметнала чантата с лаптопа, току що взет от някаква поправка – и това си беше пръст на Съдбата, беше отказал, внезапно изстинал с напълно черен екран, и така отворих вратата на асансьора.

Която от месеци се тръшкаше от раз и никога не се затваряше плавно.

Набутахме се с Бъни в асансьора и тогава, Жорес, посегнах с дясната длан да придържа вратата на асансьора да не се блъсне. От тогава, влизайки пак в този казан на Съдбата, с изумени детски очи продължавам да се питам – а, кажи ми, Жорес, от какъв зор посегнах да придържа вратата, след като нямаше никакъв смисъл, абсолютно никакъв смисъл?

Някой друг, някой свише обаче въртеше спиралата на събитията. Не аз. В това вече бях сигурна. И го разбрах точно в секундата на ужасяващата болка, когато вратата прискрипа средния пръст на дясната ми ръка. По-късно се опитвах да възстановя всичко в ума си. Нищо не се възстановява, Жорес, нищо. Освен усещането за невъзвратимост и за пълна абсурдност, но земна, Жорес, не вселенска.

Болката бе миг. Нататък – пълно изтръпване. В медицината вероятно го наричат шок. При мен бе – да си гледаш черната комедия на живота отстрани. Успях да натисна копчето на етажа, продължавайки здраво да стискам каишката на Бъни, вперена в средния пръст на дясната си ръка.

Дупка, Жорес, дупка! Горната възглавничка на средния пръст, под нокътя, на дясната ми ръка я нямаше!

Дупка.

Отключих апартамента си, освободих Бъни от каишката, хвърлих чантата с лаптопа, запуших с някакъв памук дупката, прескочих до отсрещния апартамент, където лежеше мама, изкрещях на гледачката и: „Отрязах си пръстта!“, инструктирах я, ако се наложи да остана в болницата, да наглежда мама, и се изстрелях към спешния център в Окръжна болница.

По пътя звъннах на моята „Бърза помощ“ – Краси Иванов и изревах:

-Краси, вратата на асансьора ми отряза пръстта!

-Как бе, какво говориш?

-Пътувам към болницата, моля те, обади се там…

Нищо не ме болеше, Жорес, нищичко. Даже не бях уплашена. Дори не изпадах в истерия от женска суета – и сега, какво ще правя оттук нататък с дупка, вместо пръст на ръката?!

Ако имах такова хладнокръвие във всички безумия, натворени в живота ми, еша ми нямаше да има. Обаче, адреналина и шока, не друго – бяха ме споходили с това стоманено хладнокръвие. Нищо повече, Жорес, нищо повече.

Същият ден, Жорес, бълвах публикация след публикация за корупционни действия с раздаване на жилища за крайно нуждаещи се от Община – Варна и от заместник кмета на Портних – Пейчо Пейчев. Имах брилянтен източник, ама като ти казвам брилянтен, той направо си беше  режещ като диамант. Непрекъснато получавах убийствена информация, която публикувах. В спешното, докато чаках да опишат в купища бумаги какво точно се е случило, коя точно съм аз, сновях напред – назад, говорейки и пишейки по телефона, а лекарите и сестрите ме гледаха с онова изумление, когато човек гледа луд насреща си.

Ама легнете, моля ви се…, опитваше се да ме приземи една сестра. Нищо ми няма – отвръщах и продължавах да пиша по телефона на източника си: „Виж, асансьорната врата ми отряза пръстта, в болницата съм, но като се прибера продължавам, пиши ми, като се върна вкъщи ще публикувам…“.

-Легнете на леглото и дайте да ви измеря кръвното! – тросна се сестрата и ме погледна малко стреснато, след като установи, че кръвното ми е 120 на 80.

Бях повикала Жоро и Валя и ги инструктирах какво да направят, защото беше ясно, че без операция няма да се размине. Лекарят бе внимателен:

-Налага се операция. С местна упойка ще бъде. Може да е сега, може и утре да дойдете сутринта…

-Сега! – отсякох.

Качиха ме в отделението. Валя вървеше редом с мен и ме успокояваше да не се тревожа за нищо. Вкараха ме в една стая, санитарките ми посочиха леглото и казаха да легна спокойно и да изчакам да ме вземат за операционната. После щяла съм в тази стая да прекарам нощта…

-Каква нощ, бе? Аз си отивам веднага след операцията! – нервно и бързо трополях по коридора без дори да се докосвам до леглото.

Войник бях, Жорес, каква ти жена, войник си бях и това е.

Малко по-късно, в операционната, с вперени в тавана очи, докато хирургът оперираше, смирено си говорех с Господ: „Е, Господи, нахака ли ми го?! Благодаря ти. Благодаря ти, че поне не взе цялата ми ръка. Благодаря ти, че просто ме клъвна, за да ми покажеш, че трябва да спра с тоя отвратителен контрол, зад който крия гнева си и страха, зад който пък крия онази тъга, че съм безсилна…“.

Пак нищичко не изпитвах, Жорес, нищичко. Хладна отвътре. Като кама.

-Приключихме. Станете бавничко, все пак още сте под упойка… – нежно редеше операционната сестра.

Рязко станах, като че се измъквам от окоп. И хукнах по коридора. Санитарките ме чакаха да ме въдворят в болничната стая при онова легло, от което бягах неистово.

-Не! Аз си отивам! Никаква стая и никакво легло! – рязко извиках.

С мен на глава не се излиза, Жорес, ти го знаеш.

Лекарят ми поднесе за подпис някакви документи, че си отивам доброволно, а една сестра, очевидно съжалявайки ме, наблюдавайки безхаберието ми в онова, което ме очаква нататък, плахо ми подаде няколко ампули:

-И си дръж високо ръката, ето ти няколко ампули, много ще те боли…

Продължаваше нищичко да не ме боли, Жорес, и така с превързан като топуз среден пръст на дясната ръка, вдигнат високо, като отчаян кукиш над света, се прибрах вкъщи.

Първото, което направих, бе да седна пред компютъра и да видя дали мога да пиша. Можех! Цяла вечер писах и пусках статии за наглеците общинари, лапнали жилища за крайно нуждаещи се, докато към полунощ, затворих лаптопа и легнах да спя.

И тогава, Жорес, точно тогава пристигна Болката.

Изчегъртване. Много по-късно разбираш, че Бог е изумителен в милосърдието си да направи така, че никога да не запомняме физическата болка. Представяш ли си, Жорес, ако я помнехме? Никога не бихме пристъпили към нов избор. Никога.

Когато болката е чутовна, сълзи няма. Толкова те смазва чука на болката, че не можеш да плачеш. Изливах ампулите, които ми бе дала сестрата, върху езика си и не знаех точно къде да дяна ръката си. Ни надолу, ни нагоре, ни опъната, ни свита. Данннн! – тъпо удряше чука и ме смаляваше, смаляваше, смаляваше, докато се превърнах в пихтия.

И това ще мине, и това ще мине, и това ще мине – унесено си повтарях, когато най-после за кратко обезболяващата ампула започваше да действа – за кратко, толкова кратко, че да се развърти чука още дългооооооо….

Нататък, Жорес, ме пое д-р Пламен Минчев от Военна болница. През ден превръзки, болки и чакане – да регенерира тъканта… Виех и пишех, пишех и виех, и се носех по улиците с бинтования си пръст, щръкнал като обезумял инат да продължавам да върша нещата така, все по-безсмислено и все по на инат.

Точно един месец по-късно, Пламен погледна пръста ми и право в очите ми изрече:

-Тъканта не регенирира и има опасност да стане по-голяма бела и инфекция… Трябва мъничко да го поорежа, пак с местна упойка… Решавай, колкото по-бързо, толкова по-добре.

Седях пред Пламен като малко момиченце с очи пълни със сълзи и се правех на голяма. А сърчицето ми тропаше като шевната машина на баба ми „Сингер“…

-Хич да не ти пука, имаш още девет пръста, а и с този можеш да правиш всичко, няма засегнато сухожилие или кост… – изтърси Пламен – Ако бях аз, нямаше да ми пука, е, все пак си жена, при вас е друго…

Каква жена бях аз, бе Жорес, каква жена?!

И пак легнах на операционната маса. Този път влязох доброволно в болничната стая и леглото ми до прозореца, където на перваза моментално долетяха три гълъба, а аз си въобразявах, че в тях се бяха вселили духовете на татко, на Пенчо, и на мама, която лежеше и ме чакаше, да са с мен, когато понеча да рухна…

Този път Пламен след операцията сам ми каза, че може да си отида вкъщи без оставам в болницата. Нищо ми нямаше, бях добре, като се изключи този път неистовата болка, която почна да ме къса на парчета веднага след като излязох от операционната.

Цялото лято промивах, топях пръста си в тетра, мацотех го с всякакви мазила, от които най-ефективно бе това за коне и крави, което ми даде ветеринарния лекар на Бъни, месеците минаваха, отокът спадаше безнадеждно бавно, но нямах избор, Жорес, нямах този път никакъв избор, и всичко правех с болната си ръка, защото къщата, работата и мама, чакаха и на нея.

Знаеш ли, Жорес, какво е казала Шарън Стоун: „Ние жените се превърнахме в такива мъже, за каквито мечтаехме да се оженим навремето“? Единственото място, където можех сама да плача, бяха моите камъни край морския бряг. Имам си едни такива камъни и седнала върху тях, подпряла брадичка с лявата си ръка, с дясната нямаше как, тя бинтована лежеше на коляното ми, плачех. Плачех там сама, защото когато плачеш сам е едно, важно е, когато плачеш сам. Когато около тебе се мотае някой, дори и да е много обичан от теб, спира ромоленето на душата, свива го някак в юмрук и затова, нали си забелязал, че когато някой се разплаче, винаги отблъсква другия до себе си. Плачът е чистилището на душата, а всяко чистилище не допуска навалицата.

Вкъщи нямаше как. В момента, в който ми потичаха сълзите, Бъни спринтираше от който и да край на апартамента, където се намираше. Без дори да ме вижда усещаше сълзичките, втурваше се и с някаква неистова бяс започваше да ми целува очите и лицето. Което ме докарваше до сто пъти повече ридания, защото си безсилен да спреш разкъртването си отвътре, когато те залее наяве прозрението, че безусловната любов е дадена само на кучетата. И че човекът никога няма да обича така безусловно, както кучето.

Бъни се взираше в мен докато ми облизваше сълзите и сякаш изричаше: „Аз съм с теб и хич не ми пука с пръст ли си, без пръст ли си, слаба ли си, дебела ли си, умна или глупава ли си, журналистка ли си или кучка, аз те обичам такава, каквато си.“

На третия ден след втората операция, на обезболяващи, се явих в съдебната зала по делото с бопаджиите Емил Михайлов и Добромир Досев. Можех да протакам с болнични листове, колкото си искам, но една от идиотщините в които бях възпитана, бе отвратителното ми чувство за отговорност. Все за нещо бях отговорна. Все оправях света, защото това беше и моя отговорност. Все се бутах между шамарите, защото не можех да бягам от отговорност.

В последвалите дълги месеци смирено се питах – защо вършех всичко това. Защо не спирах. Защо хвърлях бисерите си на свинете, на които не им пукаше за нищо освен за еснафското си живуркане. Защо не можех като другите, а все бях наопаки. Защо, когато държавата и журналистиката и ставаха все по-безнадеждно блатни, аз продължавах да се вкопчвам в онази баналност „прави каквото трябва, пък да става каквото ще“, а ставаше все по-безнадеждно и аз все по – упорита коза…

Заради това ли ме бе пернал Господ, Жорес? Заради това ли ме бе спрял? Или поне се бе опитал, защото аз и с бинтован пръст не спирах?

Дясната ръка е контролиращата. А аз непрекъснато исках да контролирам всичко около мен. Седем години след смъртта на татко, контролирах всичко около мама – паднала, защо паднала, пак паднала, защо паднала, отвила се, защо се отвила, плакала, защо плакала, работа, сметки, мерзавци, ама защо мерзавци, ами така, сметки, пари, пари без прим, ама защо, ами така…

Опитът за контрол бе просто страх, колкото и да се правех на неустрашима. А гневът ми прикриваше страха. Носех стотици раници на гърба си, грижех се за всичко и то така, че да е под контрол, докато един топъл майски ден на Бог му писна от това да се правя на Бог и ми резна пръста, ей така, бодлива краво, на която няма да дам рога, не реви сега, а се смири и остави всичко на Мен…

От този ден нататък, лека полека, започнах да се отстранявам от мама. Не търчах непрекъснато в апартамента и, наложих си да я оставям изцяло на гледачката през целия ден, а вечер само да я завия и да и погаля за лека нощ. Мама ужасяващо дълго се сбогуваше не с този свят, Жорес, с мен бе избрала да се се раздели бавно и мъчително. Покрай мама видях другата страна на смъртта – бавната. И все по-малко, даже вече съвсем – не се страхувах от нея.

Когато ме сграбчеше за гърлото гневния бяс от страха и тъгата, че живея като в затвор, че и аз не знам какво трябва да бъде, но не мога да продължавам повече така, зазидана, когато в изсушеното тяло на мама, свито в леглото, съзирах флегматичната смърт, топката в гърлото ми ставаше толкова бодлива, Жорес, че ми идваше да вия, но моментално поглеждах към средния пръст на дясната си ръка, докосвах го и прошепвах: „Добре, Господи, добре, моята воля е Божията воля“.

Лепях лепенки върху пръстта си, когато излизах навън, нали знаеш, Жорес, когато ти си се втренчил в нещо от себе си, си мислиш, че всички само там гледат. В повечето случаи почти никой не забелязваше, нито ме питаше нещо.

Средния пръст на съдбата. Всъщност, като размахваме кукиш на света какво правим – размахваме го на Господ, защото всеки кукиш е шамар – ей ти, аз контролирам нещата, аз съм тоя, дето ще ти го начука. Гневът от неприемането на ситуацията, такава, каквато е. Бунт срещу Божията воля. А за да си бил в каквато и да е ситуация, дори и злокобна, както ти се струва, тя е била божията воля, която е надиплила всички нишки да стане точно така, защото така е трябвало да стане, понеже всички сме свързани и е било важно не само за мен, не само за теб, а и за всички останали.

Понякога, Жорес, само понякога, се опитвах да погледна от много високо за да видя как са напърполени всички на един конец, и как сме свързани без да подозираме, и как цялата картина бе толкова грандиозно важна и мащабна, отколкото когато я гледах отблизо с крайчеца на гнева или обичта си… Понякога, успявах, Жорес, да усетя и разбера Замисъла, но толкова често се провалях, че ми се повръщаше от самата мен…

Веселина Томова

Откъси от предстоящата и книга „Този живот е за смелите“

«