ВЕРНИЯТ ПАЗАЧ ДО КОФАТА ЗА БОКЛУК, ОНЗИ ПЪРВИЯТ ДЕТО НАХРАНИХ, МЕ НАУЧИ, ЧЕ ЖИВОТЪТ НЕ СВЪРШВА С ПАРИТЕ. ТАКА СТАНАХ КЛОШАР.
Отивам да си купя закуска. Пред мен възрастен човечец, леко прегърбен и потрепващ. Изсипва от шепата си стотинки и тихо казва: „Една закуска моля” Продавачката изсумтява, броейки ги: „По-жълти нямате ли? Освен това 2 стотинки не ви достигат.” Човекът си ги прибира обратно и понечва да тръгне. „Не ви ли е срам?” – изкрещявам на продавачката – „Аз ще платя закуската”. Поканих човекът на масичката, подадох му закуската и седнах до него. Стори ми се разстроен. Той ми благодари и изсипа шепата стотинки пред мен. Каза: „Вземете ги. Нека Господ ви дава здраве и дано винаги да имате да давате!”
Вгледах се в топлите му очи и още педи да попитам каквото и да било, той започна да разказва: „Клошар съм. Не ме е срам. Не исках да излъжа продавачката. Не бях преброил правилно. Не винаги съм бил клошар. Бях пианист. Бях здрав, много пътувах, имах пари и всичко останало. Никога не ми беше хрумнало, че ще остарея сам и, че животът ми ще се преобърне. Пострадах при катастрофа. Вече не можех да свиря и животът ми тръгна назад. Семейство и деца нямам. Взех пенсия по болест, работех където каквото мога. Парите никога за нищо не ми стигаха. Много обичам животните. Един ден до една кофа за боклук стоеше едно гладно куче. Огледах се, почудих се какво да му дам. Без да се осъзная как, надникнах в кофата за да му потърся нещо за ядене. Намерих един хляб. Толкова ме беше срам от минаващите хора, но погледът на гладното куче впит в мен ме отрезви. Извадих хляба, взех една филия и му дадох. То го налапа сякаш никога не е яло. Започнах да му чупя, за да яде по-бавно. Паднаха няколко трохи и веднага долетяха гладни гълъби. Започнах да храня и тях. Изведнъж осъзнах, колко ми е леко на сърцето и колко съм щастлив, че все пак успях да ги нахраня. На другата сутрин, кучето седеше до кофата, но аз бях подготвен. Носех хляб, натопен в манджа от вкъщи. Нещо в сърцето ми се беше преобърнало. Така започна всичко. Забелязвах всички гладни животни в квартала ми. Преди ги подминавах без да се замислям. Реших, че няма нищо лошо да търся в кофите храна. Реших, че в името на животните не ме е срам. Верният пазач до кофата за боклук, онзи първият дето нахраних, го прибрах в къщи. Той ме научи, че животът не свършва с парите. Така станах клошар. Освен храна, събирам вестници, кутии и ги връщам. Припечелвам стотинки и заедно с моята пенсия се оправяме някак си с моя верен другар!” Усмивка озари лицето му, усмивка искрена и топла, такава, каквато не съм виждала в нито един богаташ.
Очите ми се насълзиха. „Вие току що ми предадохте урок от живота, господине! Благодаря Ви! Нека закуската ви е от мен!” – казах. А той отвърна: „Благодаря, че ме изслушахте млади господине! Благодаря за закуската и знайте – Животът е Чудо! Струва си да се живее!”.
Не се сещайте да сте добри и да давате само по Коледа. Правете го постоянно!!
Александър Симеонов