Велизар Енчев: Олигархията се страхува само от улицата
– Какво се случва с българската журналистика. Защо ума, почтеността и познанията в сегашната българска журналистика съвсем се загубиха?
– Това не е някакъв чисто български феномен. България е в процес на първоначално натрупване на капитала, който, според Андрей Райчев, е завършил. За последният сигурно е завършил, но за нормалните и почтените той скоро няма да завърши, защото не всички ще се примирят че те и децата им ще бъдат слуги на откровени крадци и мутри с бели якички. Повечето журналисти работят в частни издания и електронни медии, в които цари духът от времето на Чарлз Дикенс.
На пръстите на едната ръка са свободните издания и телевизии. По тази причина журналистите са най-обикновена стока, която се купува и самата тя се продава. За морал и ценности и дума на може да става. Да вземем един Бойко Василев, водещият на „Панорама” – той изцяло е служител на управниците, които и да са те. Но защо се спирам точно на него? Защото той няма право да бъде купен, той се издържа от моите пари и като данъкоплатец аз настоявам той да кани в студиото не само министри и депутати, а хора от народа, свободни интелектуалци и най-вече представителите на измамената от прехода България. Тази трибуна не е лично негова, нито на неговите кумири Първанов, Станишев и Бойко Борисов. В частните медии ще откроя Бареков, което ме удивлява с искреното си желание да бъде купен от Борисов. Има ли ден от седмицата, в който той да не говори с или за Бойко Борисов? Понякога се питам дали пък не е на заплата към столичния кмет?
– Ако си представим, че сегашното мнозинство изгуби някак властта, то как биха могли да управляват опозиционните партии при при явните си различия. ГЕРБ – със своето либертарианство и оттегляне на държавата от икономиката и Атака с исканията си за национализация, например.
– ГЕРБ и АТАКА никога няма да управляват заедно по две причини. Първо, програмите им са тотално несъвместими както в икономически план, така и във външнополитическо отношение. Второ, на учредяването на Комсомола на ГЕРБ в НДК Борисов се закле, че никога няма да се коалира с АТАКА. Говорим ли за програмата на ГЕРБ, аз смятам, че това е крайно дясна икономическа платформа с елементи на полицейска държава. Борисов иска да приватизира всичко, което дори в дивите капиталистически общества вече е демоде. Който отрасъл от икономиката е много печеливш, държавата рано или късно си го взема обратно. Говоря, разбира се, за нормалните капиталистически общества. Скоро бях на една конференция за бедността в Брюксел, организирана от Европейския съюз. И научих, че кметството на Брюксел скоро ще си върне собственоста върху приватизираното топлофикационно дружество, защото частниците вдигнали цените до непосилни нива за белгийците. У нас, в София, става точно обратното. Говорим ли обаче за национализацията на Атака, тук аз не само подкрепям тази линия, но съм още по-радикален. Трябва да се национализират следните откраднати от народи предприятия: БТК, Електроразпределителните дружества и МК „Кремиковци”. Нямам никакво съмнение в своята правота. Само се учудвам защо работещите в тези отрасли сами не се вдигнат на бунт срещу австрийците, германците и индийците. Последните са най-обикновени хиени.
– Какви начала биха ги могли да съберат опозиционните партии в една обща програма за управление?
– Свалянето на тройното правителство е обединителен център. Но само това свързва опозиционните партии. Борбата срещу корупцията е твърде неясна идея, защото в последните 19 години всички правителства съгрешиха в тази област. А когато всички са грешни, обединението ще е на пясъчна основа. Затова са нужни нови лица в политиката. И нови идеи – на първо място поставям социалното начало.
– Различията в опозиционните партии няма ли да доведат до нестабилност /неуравновесеност, краткотрайност, несигурност/ на едно бъдещо коалиционно управление. С какво тази несигурност би била за предпочитане пред стабилността на тройната коалиция.
– Разбира се. Но това е логиката на демокрацията – непрекъсната смяна на кабинетите, докато не се намери най-доброто за народа решение. Статуквото на тройното правителство може и да е удобно за мнозина, вкл. и за част от опозицията. Но за широката част от нацията, която живее с 300 лева средна заплата, това правителство е най-лошото. Вдигането на жизнения стандарт ще дойде от управление, което поставя на първо място социалните приоритети, а не глобалните проблеми. Ако зависише от мен, веднага бих прекратил търговете за военно оборудване, бих замразил превъоръжаването на армията с пет години, което спестява за социални нужди поне 5 милиарда лева. Не може най-бедната страна в ЕС да има най-голям военен бюджет спрямо БВП.
– Коалиционно управление между кои партии би било най-полезно за България според вас?
– Труден въпрос. Десницата е на изкуствено дишане. Лявата БСП провежда дясна политика. ГЕРБ е „три в едно” – идеите на НДСВ, програмите на десните и популизмът на левите. ГЕРБ е новата илюзия на народа, която трябва да продължи политиката на ограбване и узаконяване на ограбеното. АТАКА има добри идеи в социалната област, но сама не може да управлява. А всички тези партии са несъвместими като коалиция. Излиза, че трябва да се появят нови движения и партии, които да дадат нови хоризонти. Което обаче е много трудно на този етап. Защото доверието в политиците и политиката е на катастрофално ниско ниво.
– Как разбирате фразата „В българското общество се чувства остър недостиг на справедливост”?
– Ако не греша, тази фраза бе лансирана от „социалния” президент Георги Първанов. Той обаче е между най-отговорните за този дефицит на справедливост. Няма по-лицемерен политик от него. Говори за дефицит на справедливост, а не направи нищо за каузата на пенсионерите, учителите и лекарите. Прави се на борец против корупцията, а в обкръжението му има босове на престъпния свят. Играе ролята на миротворец, а прати български контингент в Ирак. Пледира за морал в политиката, а състави и крепи тройното правителство, което е най-неморалното в последните 19 години. Но Първанов скоро ще трябва да се преустройва, ако в САЩ изберат президент, който ще осъди иракската авантюра. Самият факт, че сегашният американски посланик в София дипломатично се разграничи от иракската война говори, че скоро във Вашингтон ще има промени. Мечтая да видя как Първанов ще обяви, че е време да се изтеглим от Ирак, защото нашето място не е там. Тогава ще напиша коментар под заглавието „Поредното падение на президента”. Но каква полза от подобни коментари, когато зомбираната част от нацията продължава да се прекланя пред този неморален човек, навлякъл тогата на социалната загриженост?!
-Могат ли отделни личности да повлияят на реформаторските процеси в страната или всичко е функция от партиите, от властта?
– Могат, разбира се. Но не една личност, а група от хора, обединени от една кауза. Проблемът е, че у нас има нетърпимост между хората поради ред причини – възпитание, нисък стандарт, народопсихология. Само обединението на почтените може да роди нови идеи и да даде нова визия за бъдещето ни. Непочтените политици обаче сега са на мода. Защото медиите налагат образа на подлеца, а не на идеалиста. Първият е представен като успешен, вторият се сатанизира като неудачник. Самият Борисов преди време каза по адрес на своите критици, че били неудачници. И сигурно е прав – той е сред най-богатите хора в България /СИ Банк, фондовете на Цветелина Бориславова с ресурс от половин милиард лева и др/, а неговите опоненти си броят стотинките. Тук е нужно да се промени и ценностната система. И да се поставят два въпроса – откъде случайни хора с физкултурно образование получиха огромно състояние и защо истинските строители на България не могат да си платят сметката за парно и ток? Но задам ли подобен въпрос, веднага ще бъда обвинен в авантюризъм. Аз обаче няма да се уморя да повтарям, че рано или късно ще дойде денят, когато едно честно правителство и независима съдебна система ще потърсят сметка от незаконно забогателите. Не се ли случи това, значи народът е доволен от съдбата си и заслужава да слугува на своите господари, които станаха богати не от честен труд, а от престъпната смяна на собствеността.
– Коя е държавата, която според вас най-плътно се приближава до представата ви за добро политическо устройство? Защо?
– Няма идеална държава. Дори и в скандинавските страни има дефицит на социална справедливост. Мечтая за държава, в която има условия за истинско икономическо съревнование, в коята успелите дължат успеха на труда и на ума си, а не на порочните закони и на умението да мамят. С времето обаче разбирам, че това е утопия. Но е напълно възможно да изградим държава с малки социални разлики, с мощна средна класа, с модерна здравна и пенсионна система и най-вече с нови хора, които не се примиряват с беззаконието и не се страхуват да се борят за правата си. Дори ако тази борба предполага улични сблъсъци, каквито видяхме във Франция и Унгария. Олигархията се страхува само от народа на улиците. Когато парламентарната демокрация е изчерпана и е само фасада, думата има улицата. Това е част от демокрацията.
– Възнамерявате ли да влезете в политиката?
– Аз вече съм в политиката. Миналата година бях сред организаторите на протестите на българските пенсионери. Имаме своя организация – Движение „Социална солидарност”. И, разбира се, получих първото разочарование – след 10-месечните протести на площад „Александър Невски” и в още няколко града, на общинските избори в София не ни достигнаха 800 гласа, за да вкараме двама съветника в Общинския съвет. Най-обидното за мен е, че нашите места ги взеха съветници от НДСВ. Това не е ли позорно? А вдигането на пенсиите се дължеше изцяло на нашите протести, които спонтанно ескалираха в зимния щурм на парламента и Министерския съвет. И изведнъж проумях нещо крайно неприятно – тези, за които се борихме толкова много – пенсионерите – накрая пак гласуваха за своята партия БСП. Това ме изненада. А не би трябвало, тъй като възрастните хора все още вярват на партията, която организира престъпния икономически преход. Това е истинска катастрофа на ценностите и на критериите за добро и зло – да се верен на хора и партия, които говорят за социализъм, а градят криминален капитализъм, да развяваш знаме, под което заедно вървят почтени хора и откровени крадци и приватизатори, да членуваш в една организация с работодатели, които експлоатират работниците си, но всеки август се качват на връх Бузлуджа и се кълнат в идеите на Димитър Благоев. Всичко това ме смущава, дори отчайва. И почвам да разбирам каква велика авантюра е било Априлското въстание – да вдигнеш на бунт народ, който не иска да бъде освободен. Всъщност, това е съдбата на всеки политик и свободен интелектуалец – да не приема статуквото и да се бори срещу примирението. Промяната в мисленето е процес, а не единичен акт. В този смисъл времето е нашият най-голям съюзник. И за съжаление – най-коварният противник.
В. “Седем”