« Върни се назад Публикувано на 16.02.2014 / 19:51

Вазов и Захарий Стоянов – между преклонението и завистта

 

Захарий Стоянов се утвърждава в българската литература с великолепния си национален епос „Записки по българските въстания”( 1884 – 1892). Безспорно това е големият му литературен паметник, синтез между мемоар, хроника, роман и епопея, истинска сага нон финито.

В нея без излишна скромност и с рядка безхитростна искреност разкрива одиесята по формирането и израстването си като личност, участието си в две въстания и борбата за оцеляване след убийството на войводата Бенковски.

„Записките” затвърждават литературната слава на Захарий Стоянов.

Те предизвикват възторга както на обикновените читатели и бивши народни поборници, така и на самия Фердинанд Сакскобургготски ( телеграма № 100 от март 1888 г.), подтикват Стоян Заимов да напише своите етюди „Миналото”(1895), в които набляга на психологическите зарисовки и обобщения, на пространните анализи и оценки на описваните събития.

Захарий Стоянов стимулира и творческите търсения на Иван Вазов.

Отношенията им са важна и интересна тема, като в тях преобладава достолепното съперничество и съобразявяане с таланта на противника.

Захарий безпощадно, но точно и мотивирано критикува Вазовите слабости в „Неотдавна”, „Михалаки чорбаджи”, „Руска” и особено „Митрофан и Дормидолски”, доказвайки нагледно първоизточника на комичното му вдъхновение – прекрасната повест на Гогол „ за това как Иван Иванович се скара с Иван Никифорович”…

Статията на Захарий Стоянов „Имената на българските въстаници, които са посегнали сами на живота си”(1881) стимулира Вазов да напише своята знаменита „Епопея на забравените”(1883), а „Записките” – да създаде в Одеса  романа  си – шедьовър „Под игото”(1889).

Любопиетното е, че през 1889 г. двамата активно работят по своите най – известни творби – Захарий Стоянов полага усилия да завърши третия том на „Записките”, в който, независимо от ранга си на председател на парламента, не бяга от историческата правда и се надсмива със задна дата над своите неволи в турските затвори, където буквално води битка за собственото си съхранение, докато Вазов доживява триумфа на „Под игото”, който почва да се печата в книга първа на  Шишмановия „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”.

Очаквало се е Захарий да напише отзив за романа.

И той е щял да се посрещне с голям интерес и внимание.

Захарий Стоянов е меродавен политически фактор и активен революционер в миналото, но думата му тежи най – вече от парламентарната трибуна и от страниците на официоза „Свобода”.

Той е сериозен политически противник на Вазов, завърнал се в столицата от емиграция на 9 март 1899 г. и осребрил таланта си с огромния за времето си хонорар от 200 сребърни лева за кола, получен за „Под игото”!

В интерес на истината двамата  се срещат на 17 август 1889 г. на Костенецкия водопад.

Въпреки че са врагове, намират сили да се помирят, да поприказват „като еснафи” и дори шефът на парламента да се оплаче на противника си от стомашните болки, които ще го пратят в гроба много скоро, на 2 септември с.г.в Париж.

Така очакваната рецензия за „Под игото” не се появява.

Но противно на нрава си, Вазов все пак намира начин да почете паметта на именития си противник и то в романа – продължение на „Под игото” – „Нова земя”, излязъл през 1896 г.

Неизбежно е в него да присъства и Захарий Стоянов , като един от водачите на Съединението.

В опуса си Вазов разкрива най – вече огромното влияние на Захариевото слово, което се нрави на простолюдието, но и което „ с една дума убиваше репутация”!

 

Борислав Гърдев

«