ВАДИ ГО ОТ ИГРАТА!

-Сега чувай, а не слушай само! Твоето момче от Горе дойде и е яростно, заради тебе дойде, Захаруло! – Апостол, зареял поглед в огнището, излъчваше хлад и Захарула потрепера. Понечи да възкликне, да изрече нещо, което бе дълбоко заседнало в душичката и, но Апостол я спря с леден жест.

-Не! Не сега! Сега ще мълчиш! Купища неща е направил не точно по Правилата, за да се промъкне към Портала само заради теб, за да го чуеш…

Захарула не устоя и припряно издиша:

-Ами той няма да е той, ако и Там не сгази лука…

Апостол пак разряза нажежения въздух с ръка и пак стана ледено. Гласът му бе насечен, задъхан, дори ругаеше, което не го бе чувала никога да сторва, но пък чуваше нейното момче:

-Сега нищо няма да питаш! Само ще ме слушаш какво да ти говоря! Вади го от играта, миличка, вади го от играта! Знам какво ще ми кажеш, но мълчи!, знам, знам! какво ще избълваш – как не е справедливо, как битката ти е за справедливост и за истината, знам, но сега ще мълчиш и ще ме слушаш! Вади го от Играта! Той ще те унищожи, чуваш ли ме? Ще те унищожи! Няма да го направи физически, няма да посмее, но ти не може да видиш, а аз имам поглед върху цялата картина, която ти не можеш да видиш и ти казвам, че има начин по който така ще те унищожи, че няма да можеш да станеш! Моля те, този път те моля наистина да ми обещаеш, че го вадиш от Играта. И пълен игнор! Пълен игнор! Ти не знаеш как може да те унищожи, но аз го виждам! Толкова много те обичам, ти знаеш, че аз ще те посрещна Тук, когато му дойде времето, но не искам, не искам! да те посрещам такава – унищожена като пихтия… Еби им майката, работи си, изкарвай някакви пари за да живееш така както искаш, и майната им! Знам, че не можеш да повярваш, че ти го казвам точно аз, който съм бил винаги с теб във всичките ти битки, а и съм и от Тук в тях, но ти не виждаш онова, което аз мога да видя. Не влизай в тая война! Ще те унищожи по начин по който не можеш да си представиш… Обещай ми, миличка, обещай ми!

Апостол замълча. Захарула бе разцепена на две. Като пън, който сълзеше. Плачеше тихо, неудържимо, но толкова тихо, че се чуваше само дъжда, който боксираше стъклата на прозореца. Умът и крещеще: „Не обещавай!“, но сърцето отрони:

-Обещавам…

-Дай му знак, някакъв знак, но не падай на колене, в никакъв случай не падай на колене, защото тогава още по-страшно ще те стъпче. Ти знаеш какъв знак да му дадеш, ще го измислиш, знаеш как да го направиш, моля те, миличка, обичам те! Не си сама, знам, че плачеш непрекъснато, защото се чувстваш ужасно сама, но не си сама, никога не си била сама! Тук имаш армия от Сърца, нямаш представа каква армия е това, която е зад теб! И още нещо – чак Тук го разбрах! Прави всичко спонтанно, със сърцето си. Долу все с нещо се съобразявах, все се стисках, все не правех това, което истински искам, то е като да ти се иска да караш, например, с 300, не в буквалния смисъл на думата, то е все едно да искаш да кажеш на някого, че го обичаш, ама сам си слагаш спирачката и мълчиш като дърво, абе, разбираш ме… Прави само това, което иска сърцето ти, бъди спонтанна. Знам, че го можеш това, ама още си отвори сърчицето… Много късно го разбрах това, чак Тук, Горе, то заради и това я докарах толкова бързо до Тука… Нищо друго там Долу не е важно, като това да си спонтанен за да ти е живота пълен и радостен. Вади го от играта! Малко избърза, несправедлива беше към него в припряността ти, не точно той стоеше в дъното на предателството към теб, той просто се възползва от ситуацията, заради своя си интерес, не беше справедлива към него, но е жесток, много жесток, ръцете му са целите в кръв, и не искам да те унищожи. Ти вървиш винаги с любов, нищо, че изглеждаш свирепа, но там сърцето е камък. Обещай ми! Не искам да те посрещам Тук размазана, обичам те, винаги ще те обичам и винаги съм те обичал! Аре, чао!

Реките бушуваха, реките се лееха от очите на Захарула, тя беше се превърнала в едно малко момиченце с кацнала панделка на главата, което бе толкова безпомощно, изгубено Тук сред тълпата и търсещо с объркани очи някой, който да я хване за ръката, да и вдигне свлечените до глезените три четвърти чорапки и да закопчее сандалките и, развързани от толкова дългото тичане… А Апостол се бе върнал в себе си и мълчаливо, и топло я гледаше. Но не посегна за да докосне ръцете и.

Много дълго стояха така. Две перца, люлеещи се на косъма свързващ Този и Онзи свят.

Много дълго.

Докато Захарула не стана бавно и не си тръгна.

На вратата не се обърна. Само вдигна длан и гърбом с пръсти помаха на Апостол.

След нея Апостол се прекръсти и прошепна:

-Бог те е целунал по челото, ама не ти дал късмет…

…

Диксъна не знаеше за това. За първи път криеше нещо от него и за първи път не изпитваше гузна вина.

-Предлагат голяма цифра! Така съм го измислил, че тебе те няма в Схемата. Аз поемам удара… – редеше Диксъна. Беше малко изненадан, че тя е прекалено спокойна, някак отдалечена, което никак не се вързваше с това, което е, но и беше свикнал на смяната на настроенията.

-Диксън, прави каквото искаш. Аз обаче ще ги прасна!

-Играем курвенската, а?

-Не, Диксън, играем ва банк.

-А парите?

-Парите знам какво да ги правим. Но след парите – ги праскам!

-Ами те нали затова дават парите, бе, Захаруло, за да не ги праскаш?!

-Моята игра е моя игра, тяхната – тяхна. Нека си мислят, че са ме овладели…

Захарула бе толкова отстранена, че Диксъна се уплаши:

-Нещо не ми казваш… Нещо криеш… Разузнавачът ли реди картите?

-Не. От него имаме само коридор. – Захарула отпи от чашата с бяло вино, залюля чашата, обърна я надолу към пода, виното се изля в едно с тихичкото и: „Бог да те прости!“.

Диксъна се приближи до нея, прегърна я и стисна с пръсти рамото и:

-Захаруло?

– Диксън, не исках да стане така, бе, Диксън…

-Какво да стане, бе, Захаруло? Кажи ми, бе, Сестро, какво да не стане така?

Захарула се изплъзна, обърна се към него и закрещя:

-Любовта оправяла всичко ли? На майка му в путката, оправяла! Ти си отваряш сърцето, те ти ебават майката! Ти дълбаеш на дълбокото, да ги разбереш, бе, да им разбереш душицата, те нож ти вадят! Ти обичал ли си някой, който иска да те унижощи, бе, Диксън, а?

-Е, за какво да те унижощава, бе, Захаруло, нищо не разбирам…

-Майната ти, като нищо не разбираш! Отивай, взимай парите и да приключваме! Тука никой няма нужда от мен!

…

…След като тихо притвори портата на Апостол, с цвят на прегорена леблебия, оставяйки сака с парите отвътре току до нея, Захарула качвайки се в колата до Диксъна, изрече само:

-Арее…

Само след хвърлей място, преминали вече границата, Захарула отвори в телефона си панела на сайта си и натисна „публикувай“. Беше подготвила всичко ден преди това и бе фиксирала датата в панела, сега нагласи и часа, и само натисна „публикувай“.

Толкова.

…

Веселина Томова