Бразилиадата
В България безспорни авторитети, както знаем, няма: но Бразилиадата показа, че “външни българи” може и да успеят да се превърнат в така дълго издирваните и вечно липсващи “наши” герои. В такъв вече се превърна бразилката от български произход Дилма Русеф. Колко дълго ще ни държи топло от взетата назаем от Бразилия роднинска гордост, това е друг въпрос.
Как обаче става така, че един българин трябва първо да бъде изнесен в чужбина, да претърпи съответната обработка ( около едно поколение) и едва след това да получи всенароден сертификат за качество в родината си?
И друг въпрос ме мъчи: когато става дума за политици с български корени, обикновено те са левичари. Войнствено лявата в миналото Дилма не е изключение. В съседната й Венецуела доста по-отдавна е прочут Теодоро Петков, също бивш ултраляв партизанин, който постепенно “уляга” и днес е комай най-сериозният опозиционен противник на левия до крайна ексцентричност (дори и за Латинска Америка) демократично избран диктатор Уго Чавес.
Палмата на първенството по световна известност обаче все още се пада на българина Георги Димитров- същият, който и без да е роден и живял прекомерно дълго в своята “истинска родина” СССР толкова рекордно бързо се съветизира и русифицира, че забравя за отрицателно време родния си език. За него в том 4 от своите “Хроники” писателят Стефан Цанев пише, че се е налагало Карло Луканов да чете с артистичен тон посланията му по радио “Христо Ботев” до българите, за да спаси положението с неспасяемия руски акцент на Димитров ( Цанев твърди, че дори и висши функционери на БКП, като Цола Драгойчева, не знаели за тази манипулация и се умилявали от хубавия български език на вожда си по радиото).
Изключение ли беше от това правило Симеон Сакскобургготски, който тези дни наруши царственото си мълчание, за да ни каже отново колко сме тъпи, че не сме го разбрали за правилното му решение да управлява още един мандат – този път в открит съюз с БСП и ДПС? Не сме били прави да го критикуваме по въпроса. Ама направо сме били адски злонамерени.
Как пък не се пръкна един истински консерватор от нашата семка – да я издуха вятърът в чужбина, да поникне там и като един як дъб да стане опора на нашето самочувствие по темата “ и ние сме дали нещо на света”, но с обратен знак? Ето, Кристалина Георгиева се задава (като един Радецки с гръм) в качеството си на отгледан в чужбина авторитет, но и тя е биографично с произход, в който като червена нишка се проследява червеното.
Сал един министър Симеон Дянков, каквото и да му е родословието, се очертава като класически Мунчо, омразен по нашите земи консерватор, прихванал това необичайно за българина качество в чужбина. И съответно си понася заслуженото. В една класация за най-мразените в момента българи го видях да стърчи като съветски автоматчик над всички българи.
Преди обаче някой да ми възрази, че е хубаво, революционно някак си да сме откъм бунтарската страна на човечеството, вместо да сме “консерви” ( както би се изразил Алековият Бай Ганьо), трябва да напомня, че тази хубост никак не се отнася до поведението ни в скута на самата Майка България. В смисъл – че сме вечно недоволни, но с това бунтът ни приключва. Чак като го изнесем навън, опакованият в български целофан бунт (понякога) се превръща в ценна политическа стока, стига да отлежи и да ферментира и да натори една голяма работа – като изборната победа в огромна страна от мащаба на Бразилия.
Ама какво се чудя, та нали и моя милост е живял на изкуствено хранене с комунизъм и мозъчно промиван от раждането с безмилостната четка на левичарството с цел пълно изглаждане на гънките, след което ми се наложи да си ги възстановявам сам сред възгласи “ууу, комунист, ченге, я се скрий, бе” и т.н., защото в България е направо забранено да се цепиш от стадото. Освен ако не си зодия овен и не се боиш да си черна овца. Това исках да кажа, споменавайки “самоанализирането”.
А иначе Бразилиадата, която се вихри у нас като нов бразилски сериал, но с още по-голям успех, показва не толкова “гнева на Ахила” в самите нас, обърнат към недостатъците ни, колкото ахилесовата пета на манталитета ни да търсим авторитети навън. Да беше това някаква национална екстровертност , с мед да я намажеш, че и масло да добавиш.
Защото не е лошо очите ни да са отворени за чуждия успех и да го приемаме за наш. Япония построи благоденствието си върху имитацията на чужди постижения в икономиката в годините на ужасяващата разруха след националната си, направо ядрена катастрофа. Но…
Но…по темата за ахилесовата ни пета колона, която обяснява много от уж необяснимо за самите нас като странни създания на Балканите, разговорът тепърва предстои.
Иво Инджев
www.ivo.bg