Борисов към Томова: „Ти си последната капка, която преля чашата!”

Не изгарям от копнеж да афиширам информацията за срещата ми с Бойко Борисов, която предстои да прочетете. И не защото в нея има нещо греховно потайно, а поради многопластовостта на знациите и посланията в този откъс от време, които неизбежно са достойни да запълнят цяла глава от бъдещата ми книга.

А и когато някой насреща ми се апликира демонстративно като мъж, от мен също се изисква мъжко поведение, което изключва махленския развален телефон: „Ах, ако знаете с кого си прекарах съботния следобед!”.

Обаче – някога един далеч по-обигран и комбинативен полицай в сравнение с Бойко Борисов – бе признал поражението си, че като журналист таван нямам. А като Стрелец – профилът ми задължително е по съдба изчислен – лъжата и несправедливостта ме превръщат в питбул – захапя ли, няма отърване.

И така – нареденият, предварително купен мач за местните избори във Варна налага зяпналите в захлас играчи и публика да научат какво всъщност се случва в съблекалнята. И в пространството на онези, които редят „черното тото”.

30 април 2011, събота.

Часът на срещата се изтегля с един час назад – 14 часа.

Влиза Бойко Борисов.

Трикотажни шорти до коляното, бяла фланелка с къс ръкав, маратонки на бос крак. Зад здравото ръкостискане усещам едва доловимото смущение. Има някакъв чар в това – винаги скритото притеснение у иначе видимо и фасадното излъчване на мъжкарите.

Разговорът се върти около футбола. Разговор – спасение, или по-скоро настройка, докато започне словесния тенис – корт с Афера.

Минава време, докато Бойко се обръща към мен:

– Госпожо, май Ви отегчих с този разговор… – чувството му за пласмент наистина е уникално.

– Напротив! Футболно чедо съм, израсла съм по стадионите… – връщам технично паса.

Някой ден ще опиша наистина подробно цялата среща, протекла два часа и половина, защото намерих отговори как Борисов владее онова, което ти се дава от Горе и или го имаш, или не – светкавично бързата реакция да си непосредствен.

Сега по-важно е другото.

Минаваме бързо на „ти”.

Много плавно разбирам, че онези, които внувашат, че Борисов можел да задържи вниманието си върху нещо само десет минути, са изключително далеч от психо-профила му.

Бойко владее уличния рефлекс да „успива”, да пласира знаци и откровени врътки, за да открие в отговора ти онова, което му трябва и за да оцени на кой бряг са люшкаш. В същото време е първично естествен, което наистина стряска дори и най-предубедения.

След петнайсет минути забравяш, че насреща ти седи министър – председател, но това е измамно, той знае как да пуска по някое име или факт и да чака да му паднеш в капана, а когато виртуозно „го минеш”, присвива очи и прехвърля паса на другия фланг.

Говори на подчертан сленг, жаргон и диалект, който обаче, когато го гледате по телевизията няма да чуете. Това ми дава знак, че подчертано се е обучил и думичките, които чуваме от ефира са „гола вода” в сравнение с разговора, който водим.

Впрочем, разговор с лексика, която употребяваме всички ние всеки ден.

Оставям го той да говори.

Непривично е за мен, но и аз крия изненади.

„Аз не чета Афера”, хлапашки процежда. Усмихвам се вътрешно, припомняйки си стари баталии по тази тема с Алексей Петров и пропускам нехайно да контрирам: „Ами като не четеш, какво правя тук?!”.

Преминаваме през оценки за министри, промени в закон: „още не знаят откъде ще им дойде”, обсъждаме заглавие в „Труд”: „Миро Найденов спаси кожата” – „е, как я спаси, като му дадох пари…” и Бойко внезапно казва нещо, на което откровено се разсмивам: „Ако аз бях на тях, щях да гласувам за мене!”. Под тях, се разбира – българите.

Истински е чистосърдечен.

Цецо, както нарича Цветан Цветанов, е отделна тема.

Алексей Петров – още повече.

Кольо Глухия, „Обичкам те”, „Цецо, ама с тия апартаменти…”, „Цецо, що не поканиш журналята да видят къде живееш…”.

– Цветанов направи ужасно много грешки. – отсичам и го гледам право в очите.

Той не реагира.

Обяснява ми как няма никакви медии. И истински се ядосва, че непрекъснато пишели и говорели, че контролирал медиите.

Предният ден по bTV остро е атакувал репортер с репликата да пита шефа си с кого се е обядвал.

Парирам Борисов:

– Защо не каза директно името на Красимир Гергов?

Свежда добродушно поглед:

– Е, неудобно е, все пак сме съседи…

Разказва как всъщност е станало истински случайно – излизайки от вилата си в Бояна видял как Красимир Гергов се бил запътил към горната вила – тази на Георги Първанов. „Викам му, къде така бе? Аз не съм те канил на обяд, значи отиваш при Първанов… Сви се един такъв…”.

Демонстрирането на добродушие е някак подчертано хрисимо. За такъв, какъвто си го представяме, очаквам Борисов да фрасне едно на Гергов. Обаче – получавам една великодушна човешка усмивка.

Не възроптавам. Но атакувам фронтално: „Знам какво мислиш за това на кого е сайта АФЕРА…” Топката е отиграна със скоростта на светлината от Борисов: „На Алексей Петров!”

Разсмивам се и маркирам, че ако сайта беше на негов или на когото и да е било друг, щях да имам редакция и купища екстри, и че не съм Патрашкова. Да, вярно е, някога Алексей Петров искаше да правим съдружие, но …

„Да ти стане съдружник и после да ти вземе бизнеса. Той така прави”, вметва хладно Борисов. Преди това обаче не му пречи, без да го питам, да коментира начина на ареста на Петров: „Не трябваше така по този начин… не трябваше…”.

Камъните са в градината на Цецо.

За Трактора си играем на пинг-понг още дълго, но засега толкова.

Лака полака стигаме и до Варна.

– И как смяташ да спечелиш местните избори? Като те разнасят като панаирджийска мечка по мегданите ли и с тебе напред да се пъчат? – питам от упор.

Сега той мълчи и аз говоря повече.

Слуша внимателно за взаимовръзки и онова, което се върши вече две години в морската столица, време, в което ГЕРБ са на власт.

Не казвам нищо конспиративно, освен някои подробности – всичко, което говоря, съм го написала и го пиша.

Борисов се оживява:

– Павел Димитров /б.а. председателят на ГЕРБ – Варна и депутат от ГЕРБ/. Тоя е типичният кандидат – кмет на БСП!

После замълчава и виртуозно имитира физиономията и гримасите, които прави Павел Димитров.

Смеем се. Защото наистина е смешно.

Казвам на Борисов истината такава, каквато е, и която по улиците на Варна не остава скрита – връзките с ДПС, кмета Кирил Йорданов, финансовите апетити.

Той слуша, докато отпива от предложеното от него любимо турско кафе с мед и за което отсича, че не става за гледане, когато се вметвам – „ще си гледаме ли?”.

Разказвам му как преди време Павел Димитров ми е дал интервю, в което го нарича „джаста – праста”, а после като публикувах, ми се примоли, треперейки, да махна това изречение, защото Бойко Борисов можел да му се обиди.

Бойко се усмихва криво:

– Ти, що не го пуснеш пак това интервю?

Разсмиваме се.

– Обадих се на Цецо и съм му казал: „Тоя да е отстранен отвсякъде. От няколко места вече чувам някои неща, но ти си капката, която преля чашата”.

После в прав текст, гледайки ме в очите ми казва: „Личният ми избор за кмет на Варна са двама – Данаил Папазов /б.а. шеф на пристанище- Варна/ и доктора, Красимир Петров /депутат от гражданската квота на ГЕРБ/. Впуска се подробно да обяснява как д-р Красимир Петров приличал на английски политик, какво излъчване има и колко е читав.

Наблюдава ме внимателно. Като хрътка. Следи реакциите ми. И това, което ще кажа.

Казвам честно мнението си – че това е човек, за който поне не се е чуло да влиза в схеми, и че е почтен, и честен.

Обсъждаме още ситуацията, докато той не изстрелва:

– Ти имаш ли ми телефона?

– Имам два, но никога не съм ти писала есемеси като някои, които сън не спят да си общуват с Главния.

– Я, дай твоят. Аз ще те прозвъня да видим какво имаш. – отсича.

Докато ме прозвънява и на дисплея се изписва Бойко Борисов си мисля колко ли са удиени онези, които ме слухтят.

Изпраща ме пеша.

Във Варна в следващите два месеца се вихри изумително мръсна задкулисна битка и в самата ГЕРБ, заради кандидатурите за кмет. Павел Димитров лансира и се залепя за шефа на пристанището Данаил Папазов.

Фигурата му, не само нехаризматична, но и свързана с определеното статукво, което управлява 12 години Варна чрез едни и същи фирми, е натрапчиво лансирана.

Някои считат, че го пържат, други – че го анонсират.

На 26 май 2011 написах на Бойко Борисов SMS, в който му посочих цялата схема на свързаност между фигури на ГЕРБ, ДПС и кмета на морската столица с една строителна фирма. Написах му още: „Мъжко момиче съм и няма да го публикувам сега. Просто наистина искам да не те прецакат твоите във Варна. После кажи, че съм от лошите…”

Посочих му имена и каква е далаверата.

Бойко Борисов отговори две минути по-късно: „О.к.”

Предупредих го и да не се набутва с откриването на завода за боклук край Езерово, откриване истерично подготвяно и пришпорено за два дни от същия Павел Димитров.

А за рожеднният му ден му пратих пожелание да не брои години, защото са подробности за духа, а този живот е за смелите.

Два месеца по-късно стана ясно кои са „смелите” в този живот.

В морската столица Бойко Борисов обяви Кирил Йорданов за „приятел от години” и че е възложил точно на Павел Димитров да преговаря с него да бъде кандидат –кмет на ГЕРБ за морската столица.

Ден по-късно Цветан Цветанов обяви Кирил Йорданов за почти стопрецентовата кандидатура на ГЕРБ за Варна.

Борисов възложи на „отстраненият отвсякъде” и „типичен кандидат кмет на БСП” Павел Димитров да преговаря с „независимия”, станал три мандата кмет Кирил Йорданов, благодарение на червените гласове на БСП.

Цецо на Борисов се направи на глух, ням и сляп за огромната корупция в морската столица и вписа ГЕРБ в същата схема.

И на Варна и предстои точно Борисов и ГЕРБ да са и последната капка в чашата, която прелива.

Политик трябва да е на-чистата дума, каза преди месец Борисов.

Никога не вярвайте какво ви говорят по телевизията.

Курвенска игра.

Просто бизнес.

Веселина Томова