Борбата срещу престъпността продължава с прокурорски заплахи срещу журналист
Държавното обвинение смята, че съдът не е компетентен да разсекретява документи. Сериозната наказателна политика на прокуратурата изкристализира днес, след като журналистът Борис Митов от „Медиапул“ бе викнат да дава обяснения по повод своя коментар „Българският Уотъргейт: А кой ще проверява проверяващия?”. В 8 часа сутринта в електронното издание излиза материал, разказващ за многобройни нарушения при разрешаването и използването на СРС-та по шумно провалилото се дело срещу бившия военен министър Николай Цонев, съдия Петър Сантиров и Тенчо Попов. Малко след това колегата Борис Митов получава обаждане от прокурор Драгомир Янчев. Обвинителят любезно го кани на разпит в прокуратурата.
Събитията се развиват, за разлика от много други случаите, със светкавична бързина. Към 11.30 часа започва 20-минутният разпит, в който прокурорът проявява особен интерес откъде колегата се е сдобил с публикуваните факсимилета на искане и разрешение за използване СРС-та по отношение на Тенчо Попов под материала, включени в материала. От документите става ясно, че зам.-градският прокурор Роман Василев въвежда в заблуждениe бившия шеф на Окръжния съд в Пловдив и сегашен главен прокурор Сотир Цацаров, като твърди че Попов се готви да извърши престъпление на територията на Пловдив. В хода на проведеното публично съдебно следствие в СГС се видя, че по делото няма никакви данни за престъпност на обвиняемите в Пловдив. Напротив още в началото разследването е започнало във връзка със съмнения за корупционни действия на бившия военен министър, извършени на територията на София. Прокурорът няколко пъти задава един и същи въпрос – откъде журналистът има документите. Отговорът е един и същ – Борис Митов казва, че няма да разкрие източниците си, защото, ако го направи би нарушил основен принцип на журналистическата етика.
Правото на журналистите да запазят в тайна своите източници последователно е защитавано в практиката на Европейския съд за правата на човека в Страсбург по всяко дело за нарушена журналистическа свобода.
Според прокурора Драгомир Янчев журналистът Борис Митов си е позволил да публикува документи, представляващи държавна тайна, които са били класифицирани. Очевидно за обвинителя е било без значение, че информацията, която се съдържа в тях, вече многократно е изнасяна в медиите – в този смисъл не е тайна за никого. Нещо повече – съдията по делото Иван Коев декласифицира всички материали в процеса със свое определение, а доказателствата бяха преместени от секретното в явното деловодство на съда. Прокурор Янчев обаче споделя по време на разпита, че санкцията на съда е без значение, защото материалите можело да бъдат разсекретени само от органа, постановил засекретяването им.
Янчев прилага любопитен способ за провеждане на разпит. Той цитира на Митов няколко текста от Наказателния кодекс – чл. 290 и по чл. 294, според които лице, което „затаи истина“ или „спомогне на лице, извършило престъпление, да избегне или да бъде осуетено спрямо него наказателно преследване, или да остане ненаказано“, се наказва с до 5 години затвор. С други думи прокурорът „предупреждава” журналиста Борис Митов, че ако все пак не разкрие източниците си на информация, може да се окаже обвиняем. След категоричния отказ на колегата да посочи откъде притежава документите, прокурор Янчев любезно го информира, че тогава срещу него може да бъде образувано дело по чл. 357 от НК – „Който разгласи информация, представляваща държавна тайна, която му е била поверена или станала известна по служба или работа, както и този, който разгласи такава информация, като съзнава, че от това може да последват вреди за интересите на Република България, ако не подлежи на по-тежко наказание, се наказва с лишаване от свобода от две до осем години.“
В конкретния случай абсурдността на ситуацията се засилва, заради това че процесът срещу Цонев, Сантиров, Попов бе с безпрецедентна публичност, като на журналистите бе предоставена възможност да изгледат всички аудио и видео записи, изготвени чрез изполване на СРС-та. Фактите от тях многократно оттогава се припомнят от медиите, което никак не е странно, предвид нескончаемите скандали с регламентирано и нерегламентирано използване на СРС-та през последните години.
Юристи коментираха, че обвинението освен нелепо е и правно несъстоятелно. През юли 2010 година цялото Наказателно отделение на Софийския градски съд прие единно становище, според което в съдебна фаза единственият орган, компетентен да прецени дали нещо е секретна информация или не е, е съдът. В становището е записано също, че „специалните разузнавателни средства стават законно достояние на съда едва след като е постигната преследваната от тях цел, т.е. те са изпълнили предназначението си и са довели до попълване на доказателствената маса с обективна информация”. „От този момент насетне, след като е постигната предвидената с тях цел, съгласно чл. 175, ал. 5, т. 1 ЗСРС прилагането на специалните разузнавателни средства се счита преустановено. Това означава, че самото специално разузнавателно средство престава да бъде държавна тайна”, решава общото събрание на НО на СГС.
„След постигане на предвиденото с използването му предназначение отпада и основанието за запазване на тайната на факта на самото му използване, съответно отпада и основанието му за защита по ЗЗКИ. Съгласно т. 6 продължават да бъдат класифицирана информация единствено приложените в конкретния случай технология и методология, употребени при прилагането на съответното СРС”, се казва още в становището.
Тези аргументи са приети и от ДКСИ, според чиито указания от 2012 година наистина съдът е органът, който в съдебна фаза преценява кое е и кое не е държавна тайна.
Галина Гиргинова