Боклук. Манекени на притворството

Трябваше да бъде направена демонстрация на единство – само че телевизията е много издайническа в подобни случаи, камерите са много чувствителни и някои привидно незначителни нюанси придобиват важно значение. Тия хора извикаха в съзнанието ми сцени от едно отдавна отминало времена – Молотов, щастлив и както винаги абсолютно предан на Вожда, пък съпругата му Полина Жемчужина вече е в един от сибирските концлагери, изпратена там лично от Сталин.

За човек като Молотов, змиорката на съветската външна политика, не е било никак трудно да продължава да се усеща щастлив. Обаче последната седмица едва ли е била най-щастливата за нашия Трайчо. Политиката е изкуство да се живее с несъобразности, с подлости, с по-малки или големи издевателства над достойнството. Веднъж някакъв журналист беше попитал Дьо Гол дали е щастлив като политик.

“Вие за идиот ли ме смятате!”

– сопнал се генералът. А и днешните политици са палета в сравнение с ония поколения.

Дебат така и не се получи по коварствата около АЕЦ “Белене” – а само някакво човъркане от повърхностни репортери, както и от обичайните спекуланти. Бойко изгради успешно един финален скеч. А и решението му е наистина остроумно: Трайчо да не говори, а пък цените ще ги договаря Дянков. Посланието е очевидно – ето, американският храненик ще се пазари с руснаците. Достатъчно убедително за българската политическа седянка.

Няколко часа по-късно Костов каза в “На 4 очи”, че имало достатъчно добри вече коментатори, които успешно проникнали зад скандала. Костов си мечтае, разбира се – това, което направи Б.Б., обезсмисля напъните на анализаторите, то е достатъчно просто, за да бъде схванато от простолюдието, и извънредно ефикасно. За момента, разбира се. А навремето смятаха Хари Труман за не особено добър президент, понеже гледал само пет години напред. Ехе.

Разбира се, Костов не пропусна да похвали Трайчо, който едва ли е останал доволен от това, но не бива да се безпокои излишно. И това бе фрагмент от една типична спекулация – защото Костов можеше още преди 5 месеца да каже, че Трайчо е честен човек. Още тогава – когато за първи и единствен път в най-новата ни история български министър наруга американския делтапланерист Уорлик, който извън всякаква мярка се опитваше да принуди властите да дадат без търг шистовите находища на американска компания.

Това ходатайство, дори във време, когато дипломацията е по-скоро поприще на неприличието, изглеждаше арогантно. Все пак, не е все едно да правиш пиар на някаква българска актриса, била тя и Яна Маринова, и да се вреш в търгове за концесии. Та тогава Костов не нарече министър Трайков честен човек.

Случилото се в Севлиево беше едно заколение.

След обилното политическо пустословие през седмицата всъщност се оказа, че няма никакъв проблем. На един министър му дръпнаха ципа на устата надясно. А един друг скоро ще се научи да говори добре руски.

(Между другото, в събота вечер в “Шоуто на Канала” имаше едно чудесно актьорско изпълнение. Тодор Башиянов играеше едно след друго и почти едновременно министрите Трайков и Дянков – достатъчно му беше само да смени очилата си, за да влезе по един чудесен начин в образа на единия или другия. Това беше наистина много впечатляващ етюд.)

Когато Костов си отиде от голямата власт, почти всичко, което имаше някакво значение в българското стопанство, беше в ръцете на руснаци или руски евреи. 10 години по-късно вече е време за волната програма и в неговата словесна гимнастика. А пък повече от 20 години след “промяната” през 1989 г. историята е стъкмявана от отломъци, всички без изключение

мистифицирани до краен предел.

Няма да откриете дори един-единствен български политик, който да чувства някакво угризение – разумът им е устроен така, че не калкулира изобщо грешките.

Един от коментаторите (Boby) в сайта на “Труд” ми припомня, че бившият премиер Димитър Попов (“твоят приятел”) като съдия бил изпратил на смърт младежа, за когото споменах бегло в миналата си дописка. Да де, обаче не Попов, който трябваше да запълни едно съглашателско правителство, издаде смъртната присъда на българското земеделие. Спомняте ли си вече кой го стори? И къде е сега?

Дори комунистите, които са възможно най-големите лицемери, ръкопляскаха, когато Филип Димитров напусна сегашния парламент – вижте ни колко сме толерантни. Обаче това не е толерантност, това дори не е тъпоумие. Това е само поредният миниетюд за поредното мистифициране на новата ни история. Никакъв ЕС няма да помогне, и нищо не е в състояние вече да помогне на нашите селяни, които пак в нагона на преиначаването някои наричат фермери. Вижте тези страдалци – те живеят в 19-и, не дори в 20-и век. Ако комунизмът, извън всичко друго, в немалко свои проявления беше и една последователна преструванковщина, преходът е само една подмяна, грозна и обидна.

Участието на Костов в предаването на Цв.Р. очерта и един друг проблем – освен този как у нас се спекулира с разбирането за политическа честност.

С Костов, за съжаление, няма вече кой да разговаря смислено, вече няма водещ от достатъчно добър калибър, за да се изправи срещу него, и затова на него му е прекалено лесно. Мисля обаче, че вече отдавна и не му е интересно. С ахкания и охкания с него не може да се разговаря. Журналистиката достига дъното си, когато някой водещ каже примерно следното: “Нямам представа, но знаете ли какво си мисля”… Това е абсурдно. Един по-откровен гост би трябвало след този въпрос просто да отговори: “Що не се гръмнеш!”, и да си тръгне. Но няма да се случи скоро това. Нашите политици са пълни мизерници в това отношение, те са и безсрамни лакомници за медийна публичност.

И Костов нищо не печели от подобни контакти. Публиката схваща, че той е оставен сам на себе си – нищо, че край него нещо пърха с крилете си. Неудобно сам е и никой не го провокира към по-сериозен анализ. Ако си направите труда да извадите само въпросите от подобно предаване и ги съберете на едно място, ще получите световъртеж. Доста хора вече са болни от синдрома “Аз не знам, обаче си мисля…”. Какво си мисли един водещ е хубаво да го споделя с половинката си под юргана.

А дали изобщо мисли каквото и да е, ще стане ясно от въпросите му, които би трябвало да са пределно лаконични и изчистени. Те трябва да са продукт на едно познание, а не на някаква смешна суетност и бъбривост. Съжалявам, че някои хора не могат да се отърсят от своята бъбривост, тя не ни позволява всъщност да гледаме сериозно на тях, ние не можем изобщо да схванем позицията им, удавени от пороя от възклицания. Може би имат качества, но сами ни пречат да ги съзрем. Разбира се, политиците се чувстват много уютно в подобна среда – а тя, в края на краищата, ражда николаймладеновщината.

Всъщност, мислех да напиша за политическото хулиганство. Обаче се оказа, че трябва да напиша за една политическа подлост, изобилно гарнирана с лицемерие.

Що за човек е този Младенов, който сякаш играе ролята на манекен на външен министър, за да нарича “боклук” висш държавен чиновник, и сетне да се отмята с такава лекота? Не мога да проумея това.

Какъв безподобен език, и каква врътливост само! – под погледите на водещите на “Тази сутрин”, чието презрение отскача от теб, сякаш си направен от пластмаса…

Ако Младенов говори по този начин пред публиката, как ли увърта, как ли се отмята насаме. Страх ме е дори да си помисля могат ли подобни хора да защитават интересите на Отечеството ни, изобщо възможно ли е това.

Най-отвратително е твърдението на Младенов, че бил зле разбран. Ако човек не може да изрази дори една семпла идея по разбираем начин, то би трябвало да е портиер във Външно, а не първи дипломат. Дипломацията – но истинската – е преди всичко изкуството да владееш езика си, да движиш напред или да отстояваш каузи дори само с езикови отсенки. Това е попрището, в което думата “боклук” може да бъде използвана само от някой случайник, прекалил в късни доби с престоял мавруд в резиденцията на чужд посланик.

Трябва да сме благодарни за това изстъпление. За да сме наясно какви хора има днес по най-възлови места, какви преображенци. Преструванковщината е лишила подобни хора от елементарна сетивност и чувствителност, те се държат като горски стражари с околните. Като към хора от “менюто” – ако си припомним фразата “Щом не си се подредил около масата, значи си част от менюто”.

Думата “боклук” беше най-позорното проявление на разправиите около ядрената централа. Тя показа какво е нивото на някои днешни политици.

Тя всъщност е израз на неконтролируемите страхове, които са ги обсебили – до степен, че да увъртат без никакво притеснение. Тези хора са нещо подобно на човечетата, които древните богове правили от кал, за да си играят с тях. Хора, които имат солидността на един ветропоказател. Наричаш някого “боклук”, защото си се заблудил, че твоят личен временен Бог мисли така – и сетне се отмяташ с лекота, която направо не може да бъде проумяна.

Бойко си играе с тези пумпали с очевидно удоволствие. Външно те безкрайно го улесняват. Обаче те представляват и една угроза, за която той очевидно не си дава сметка. Не е лошо да се събуди.

По-добре Младенов да беше един хулиган, един самоуверен нахалник, който е в състояние – против всички правила – да говори така за един човек. Но той се оказа нещо повече: готов е дори да се откаже от себе си. И това е разбираемо – след като с лекота се отказа от баща си и от неговото минало.

Всъщност, Бойко трябва да покаже жълт картон не на Трайков, а на този свой министър. И да знае: един ден дълбоко ще съжалява, ако не го направи.

И дали изобщо подозира, че у нас не от вчера съществува един мрачен кръг, който е донорът на всички идиотщини, които в чужбина се търгуват като истината за България.

“Синдромът Младенов” е създаден, или поне проявленията му са улеснявани, и от днешната журналистика – с нейната търпимост към нищоговоренето, с лекотата, с която приемат всяка нова балерина на политическата сцена, с апатията и нежеланието да обгледат прецизно тия хора. Да ги поставят в условията на сериозен диалог – а не в режим на куртоазни закачки и хилене.

Още когато същият Младенов стана военен министър, без да е ходил войник, се изправихме пред извънредна ситуация. Изчакайте след време новата порция грами на американското посолство в София и тогава ще си дадете ясна сметка какво се беше случило. За американците да се превърнеш за една нощ във военен министър е нещо като аварията на “Фукушима”.

Ясно е, че повечето от тези хора са просто статисти от миманса за Бойко, но все пак и неприличието си има предел.

Абсурдно е военно поделение да приветства госта със “Здраве желаем, г-н министър!”, а той да отговаря с “Мерси” или “Наздраве” – то дори второто е по-приемливо. Но ние сме по-склонни да обсъждаме званието “полковник” на Лили Иванова, а не други още по-срамни несъответствия. И аз съм писал за званието на Лили (дописката “Лили като Галеви”), но повече ме занимаваха ония, които я въвлякоха в този водевил.

Медиите научиха хора като Младенов да се държат по този начин.

Но Бойко продължава да упорства, че иска да бъде тореадор, който да получава овации, без да участва в коридата, както се изразяват испанците.

Кеворк Кеворкян

В. Труд