Бойкият Волен, Волният Бойко

Единият е от Ямбол, другият – от Банкя. Единият е дребен и слабоват, другият – курпулентен, як и внушителен, с великолепен опорно-двигателен апарат, моделирани мускули и тежка долна челюст.
Единият крачи, крещи и жестикулира в черна униформа, създадена сякаш от модиста на SS оберфюрера Карло Дибич. Другият носи черна тениска.
Единият тъй си тъкми прическата, че да замяза на Левски, а всъщност е буфонадно копие на Хитлер. Другият прилича на Марлон Брандо в ролята на дон Вито Корлеоне.

Единият е истеричав, нервозен, фалцетен, изобразява гняв и свирепост, никога не се усмихва, за да всява страх и ужас в душите на националните предатели. Другият изглежда уморен от грижи, отегчен, но пуска по някоя иронична усмивчица.
Единият позира като Аполон Белведерски в гола фотосесия. Другият е патриархален и максималната му волност е да шляпа по джапанки и къси гащи.
Единият се прави на интелектуалец, издаде 3 свирепи книги (едната – болезнена компилация от всички достъпни на български език антисемитски теории) и любимият му композитор е Вагнер. Другият обича да люпи семки на стадиона, любимата му песен е „Батальонът се строява за последен път. Старото се уволнява, зайците реват” и всички фолкдиви го обожават.

Единият написа в поема „Срамувам се от майка си и от баща си”. На другия и през ума няма да му мине такова изречение.
Единият е фотограф по образование и провален студент по богословие, който се прави на журналист . Другият е пожарникар, с 25 реда научни титли и офицерски звания. Единият е фюрер, другият – генерал, кмет и доктор.
Единият е върл душманин на чорбаджиите и Робин Худ за олигархията, но беше пресаташе на „Топенерджи” и „Овъргаз”. През това време другият пазеше Тато.
Единият напиняше да стане царски депутат, но жълта котка му мина път и оттогава възненавидя до смърт човека, когото нарича презрително „Кобурготски”. През това време другият пазеше Симеон.
Единият напиняше да стане кмет на София от листата на лудото Яне и събра 2000 гласа. Другият стана кмет ей тъй, от волле.
Единият напиняше да стане президент, другият – не, и още съжалява.
Единият е ленив, мрази всякакво физическо усилие и обича лукса, въпреки демонстративните си сиромахомилски речи. От другия се носи дъх на пури, на асфалт, на бали с боклук, татами, тенис корт, футболни обувки и онзи особен мирис на политхоросан, с който си лепи партията.

Единият презира тълпите, които скандират името му и щом го заговори екзалтирана обожателка, най-внезапно губи слуха си, а погледът му се изцъкля. Другият с еднаква благосклонност позволява на децата и девойките да му пипнат бицепса и изслушва всяка бабка, стига да не е терористка, въоръжена до зъби.
Единият знае, че няма да стане премиер, въпреки пророчествата на Вера Кочовска. Другият знае, че колкото по-далече отиват парламентарните избори, толкова повече ще се ронят шансовете му и затова е нетърпелив – не иска „да го оставят при асфалта”.
Единият воюва с всички „педерасти, цигани, турци, иностранци, инородци, иноверци, евреи, майкопродавци”, както и с „турските мекерета” Първанов и Станишев. Другият точи ножа на триглавия коалиционен змей, за да отърве златната евроябълка от тройните корупционни попълзновения.

Единият дойде от медиите, другият – през медиите, и двамата живеят в телевизора.
Единият винаги е бил недолюбван от журналистите. Другият е на път да бъде разлюбен.
Единият има план за разправа с журналистите. Другият (най-сетне и на него му писна) съобщи на Бареков, че го смята просто за висок на ръст журналист.
Единият е монологичен и скандальозен. Другият е демон вездесъщ – огрява по три телевизии наведнъж.
Единият мечтае някой да му направи атентат, че да загине геройски, но понеже няма кой, хвърля се връз полицаите – поне да го ударят, та да съди и тях, и министъра. Другият почти се видя като един Хаджи Димитър, който от своите баладични висоти наблюдава наземната тупурдия, но това видение е недостижимо при обстрел с яйце, метнато от баба-камикадзе.

Единият говори едно и също, едно и също, едно и също. Една и съща истерична тирада. Може би тъкмо за това неговите слушатели го обожават – защото чуват, каквото им харесва.
Другият днес казва едно, утре – обратното. Защото знае, че и българинът постъпва така – днес вече е забравил в какво е вярвал и какво е харесвал вчера, за да твърди утре обратното на това, което твърди днес.
Единият е спекулативен, опива се от митингите, факлите и хоругвите, живее от скандала и чрез провокацията, периодично обсажда ту Съдебната палата, ту някое РУ на МВР. Другият залага на своята харизма, на това, че „от малък съм командир”, и че за европейската десница е ценен всеки десен глас в европарламента, без значение откъде идва той.
Единият разчита на латентната ксенофобия в общественото съзнание и на стремежа винаги да е виновен някой друг, задължително – небългарин или обявен за небългарин, антибългарин и ибрикчия. И още по-задължително – непрекъснато възпроизвежда внушението, че Ахмед Доган и Ахмед Ага Барутанлията са едно и също лице.
Другият разчита на поразителната институционална и конституционна неграмотност сред народонаселението. Което е убедено, че президентът дава пенсии и по всяко време може да разпусне правителството; че правителството е длъжно да прекопае градинката пред блока; а парламентът – да арестува Маджо.

И двамата си направиха партии, в които са пълновластни сюзерени. И двамата са докачливи на лична непогрешимост като едни мимози. И двамата току настояват някой да им се извини за нещо. И двамата живеят с чувството, че са обект на мрачни козни и смъртоносни заговори.
И двамата са резултат от постоянното люшкане и мятане на българина – от екзалтирано очарование пред поредния месия до тотално разочарование, пълно отрицание и революционно нетърпение. До припознаването на следващия месия, който ще накаже лошите, ще възнагради добрите, ще нахрани гладните, ще изтрие сълзите на оскърбените, ще погали унижените.
И двамата виждат себе си като истинския месия. И двамата не понасят някой друг да е месията. И за двамата е жестока мъка, ако тълпите скандират името на другия (и на когото и да е друг). През пролетта Борисов преживя кошмара да стои на една трибуна със Сидеров и да слуша как тълпите скандират „Волен! Волен!”. Ужас просто!
И за двамата е същински ад да бъдат (или поне да изобразяват) съюзници. За всеки един от тях това е чудовищен компромис, болезнено поделяне на любовта народна, съвършен политически абсурд.
Истината е, че двамата не биха издържали в една стая и секунда. Защото сблъсъкът между егото на единия и егото на другия ще произведе такава мощна мълния, че ще ги изпепели за миг. Защото всеки от тях си е самодостатъчен.
И двамата през 5 минути искат оставката на Станишев. Единият разпъна шатра като за бирфест на мястото на някогашния „град на истината”. И току вика откъм шатрата „Излез, бе, лалугер!”. Другият се обажда откъм кметската си камбанария „Сергей, бъди мъж!”.
Единият си мисли, че сме лятото на 1990-а. Другият – че сме зимата на 1997-а.
И двамата искат времето да се върне. Но то, времето, няма този табиет. Историята (известно е) се повтаря или като трагедия, или като фарс. Засега избраният от историята жанр е фарсът. Все пак Клио се съобразява с участниците в пиесата.

Велислава Дърева

Всеки ден