БАНДИТЪТ. КОГАТО НАСТЪПИШ МИНА, БЪДИ ГОТОВ ДА ПОЛЕТИШ!

-Слушай, слушай, Захаруло… – мъжът, излегнат на шезлонга срещу нея, вдигна очи от книгата, погледна я дяволито и бавно, и отчетливо, високо прочете: „Любовта изскочи пред нас, както изскача изпод земята на някоя уличка убиец, и ни прониза и двамата едновременно. Така пронизва мълния, така пронизва финландска кама!“

Вие виждали ли сте бандит да чете Булгаков?

Захарула бе виждала. Насреща и Бандитът четеше „Майстора и Маргарита“.

-Аз ще напиша „Бандитът и Захарула“… – спря тя да трака по лаптопа и му се усмихна. – Искаш ли да те заведа при Апостол?

-Ама как го е казал тоя пич, а? „… така пронизва финландска кама!“… Тебе такава кама ли те прониза? – Бандитът изтърва някъде покрай себе си въпроса и без да се наведе да го вдигне.

-„Тухла без причина на никого и никога на главата няма да падне.“ Пак Булгаков, Разбойник! – разсмя се Захарула. И пак го засече бързо – Искаш ли да те заведа при Апостол?

-Ако ми кажеш още един цитат от „Майстора и Маргарита“!

-Не! Ще ти кажа цитат от „Бандитът и Захарула“: „Когато настъпиш мина, бъди готов да полетиш!“.

Бандитът се разсмя и стана. Приближи се към нея, наведе се и я целуна по дясната буза. Небръснатото му лице остави незабележим знак с мирис на парфюма „Bаndit“ на Robert Piguet.

Има такъв парфюм, ако не знаете, и тя му го бе подарила.

-Защо толкова настояваш да ме заведеш при тоя Апостол?

-За да се доближиш до Бог и за да чуеш неща, които аз не мога да измисля. И за да не ми се сърдиш ако те оставя преди ти да си избягал…

Захарула не му каза обаче, че искаше и чрез Апостол да си се обясни и да разбере защо бе хванала ръката точно на този мъж. Никак не я интересуваше той защо точно я бе сграбчил. Знаеше, че бандитската любов е от ден до пладне, но много и се искаше след пладнето да е оставила светлинка от фенер някъде там в тъмното, която да е докрая…

…

-Всяка фанатична скованост в принципи, морал, правила, облечени в идея или кауза на законност, всяко вкопчване в такава закостеняла рамка на поведение, Бог я разпада и дава Урок. И обратното. Всяка разпищоленост на високомерие, егоцентризъм, тържествуване на Его-то, че ти си онзи, който можеш всичко и даже повече отколкото Господ може, Бог го разпада и дава Урок. Наказание няма, както вие го наричате. Защото Урокът е повече от наказание. Урокът те поставя в ситуацията да си безпомощен пред онова, което си бил и ти дава последен избор да се промениш. Ако не го направиш идва още по-тежкия Урок. Представи си, Захаруло, че си вкоренен човек в принципи, обществени правила, законови постулати и норми, вървиш по този път без нито на милиметър да излизаш от границите на „правилното“, каквото то е посочено от общество и Система, и си напълно убедена, че това е най-правилния път и че този е пътя на Доброто. Обаче след като си заклеймила куп хора по тези принципи, след като си упреквала и много близки до сърцето си, че са „лоши“ и своенравни, и че кривят пътеката уж в името на доброто, постигайки го и с „лоши“ методи, изведнъж, внезапно ти се стоварва ситуация, която засяга теб лично или много близък до сърцето ти близък. Какво правиш тогава? Отвличат детето ти, смъртоносно е застрашен любим твой човек… Ти имаш всички инструменти на властта в ръцете си, всички законови правила знаеш на консервирания ти път с принципи, закон и морал, обаче не става, не става и не става! Насреща си имаш голямо Зло, което не можеш да пребориш така. Тогава какво прави Бог с теб? В какъв Урок те пъха? Намираш път към точно онези, които си клеймяла досега, и до които принципите ти не е трябвало да те докосват – така наречените „лоши“… И точно чрез тях успяваш да спасиш милото ти, което иначе ще е мъртво. И тогава разбираш, че трябва да промениш себе си. Не думите си да промениш, не разбирането си само да промениш, че досега си бъркал, че си обидил и огорчил всеки един, който не е влизал в твоята „правилна“ матрица, а себе си да промениш. Това ти е дал като Урок Бог. Да разбереш, че фанатичното „добро“ и фанатичните методи за „добро“ са още по-страшни от самото Зло. И че няма отделно Добро и отделно Зло, всичко е смесено, всичко прелива.

Апостол поспря, вгледа се в Бандита и продължи:

-Същото е когато помислиш, че всичко в този живот ти е дадено за да го сграбчиш със Сила. С безскрупулност, с жестокост, с цинична хладина, с мерките, които не мерят нищо друго, освен имането ти, умножаването на парите ти, и че за тази цел – всичко е позволено… Чел ли си „Братя Карамазови“ от Достоевски?

Захарула бързо се обади:

-На Булгаков е досега…

Апостол и махна с ръка да замълчи и продължи:

-Лошият също не е само „Лош“. Никога не е бил „Лош“, направил го е някой такъв. Или липса на обич, или липса на внимание, или срам, че му се е искало да е някой друг, вместо онова дете, което е бил, или нещо от Там, откъдето е дошъл Тук, което е било преди, когато е бил съвсем друг уж… Всичко е преплетено. Когато такъв се самозабрави, че е онзи, който дирижира Играта, винаги идва Бог с Урокът. И го сваля на земята, направо го просва. За да му покаже, че всичко е смесено – и лошото, и доброто, в едно. И той трябва да се промени, а не да промени след Урока само думите, че е разбрал, не само думите, себе си да промени. Много малко постигат това – не само думите и разбирането си да променят, а себе си. Защото думите можеш да промениш, разбирането, че си сбъркал – може да промениш, ама себе си да промениш е много трудно. Питай!

Апостол бе вперил пронизващите си очи в Бандита. И Бандитът малко криво се усмихна:

-Май ще се пържа в Ада… Шансове, като гледам за нещо Друго, май няма…

Апостол се усмихна:

-Всеки миг е шанс за нещо. Вие шансовете ги имате като нещо дадено Свише, като някакъв подарък от Небето и то само ако си заслужил, или ако си късметлия. Всеки миг е шанс! Запомни го! Всяка среща е шанс, всеки човек, който идва в живота ти е шанс, всеки човек, който си отива – пак е шанс. Ти си извършил много лоши неща, ама и много добро има в сърцето ти. Туй Добро и да не искат да го видят другите у теб, и ти да го тъпчеш скрито някъде дълбоко в душата си, важното е съвсем друго – че Бог го види и го знае! Той затуй ти е пратил и Захарула. И затуй и на Захарула теб е пратил. За да си преплетете двата взаимно изключващи се свята и да ги слеете. Няма да е завинаги. Това вашето „завинаги“ е също тъй абсурдно, както и делите всичко и всички на „добри“ и „лоши“. Важно е, че СЕГА ви е събрал, а щом СЕГА ви е събрал, то винаги е завинаги, защото това събиране идва от Там и ще отиде пак Там, за да се намерите пак някога и да се познаете, както сте се познали Тук… Никога не слушайте някой, който казва: „Този не е за нея!“ и „Тази не е за него!“. Точно от тия, дето не са един за друг, Бог прави най-мощната сплав и разнася Светлината. Понякога и един Бандит може да е най-святия Христос, а обявеният за най-праведен от всички – най-отвратителния престъпник. Любовта променя. Любовта затова ви е кацнала на рамената – за да промени както теб, така и Захарула…

-Аз много дълго и се съпротивлявах… Ама после изведнъж се отприщих – да става каквото ще… – тихо изрече Бандитът.

-И то ще стане, момче, ще стане… – гледаше го немигващо Апостол – Захарула е бамбашка. Но и ти си и пратен, за да се научи да склонява глава на мъжко рамо и да се остави на водата да я носи… Да престане на контролира всичко, даже и онова, което хвърчи наоколо… Да разбере, че няма нищо страшно в това да положи силата си в ръцете на силата на някой друг силен… Дали си „лош“ или „добър“ по вашите категории за Бог няма никакво значение, но когато Бог те даде на Захарула знаеше, че тя ще се подчини на Урокът – на Него чрез теб да се подчини…

-За малко ще е, нали? – попита Бандитът.

-Малко или много няма. Има СЕГА.

…

-Ти няма да се върнеш от там, нали? – остро попита Захарула.

-Не! – категорично отвърна Бандитът.

Досега бе шикалкавил, но този път я отсече.

Захарула не беше тъжна, беше празна. Бе нахлузила бронята, онази стара, но непробиваема броня, която се бе превърнала вече в нейна втора кожа, същата тази броня, която я спасяваше във всичките и жестоки болки.

-Това беше, а, Разбойник?

-Това беше.

-Ако някога имаш нужда от нещо, от помощ – знаеш, че съм насреща!

-Никога няма да имам.

-Ами – майната ти тогава!

-Майната ми!

Захарула стана и тръгна бързо към изхода на бара. Разстоянието до изхода и се видя дълго като Лунната пътека.

Навън спря чак на отсрещния тротоар. Седна на бордюра.

И се разплака.

…

Една година по-късно Апостол и Аспасия прекопаваха малката китна градинка. Аспасия от време на време вдигаше глава и присмехулно я назърташе.

-Захарулоооо, вдигай гемиите, че още малко и съвсем ще потънат…

Апостол се подсмихваше тънко, забил глава в пръстта.

Захарула нацупено мълчеше.

По едно време телефона и звънна. Захарула го побутна докъм ръба на масата и не го вдигна. Така и не разбра кой и звъни, телефона бе обърнат с дисплея надолу.

-Що не вдигаш, ма, Захаруло? Ами ако е Принца на белия кон, а? – ухили се Аспасия. – Вдигай платната, ти казах! Що не чуваш, бре, жена?! Апостоле, кажи и, бе, тя тебе те слуша!

Телефонът пак извъня.

Захарула пак не го докосна.

-Аспасийо, я тури по една ракия, че слънцето прежуля… – вдигна гръб Апостол.

Телефонът пак пропищя и Апостол силно извика:

-А вдигни, де! Че и Господ се изпренада…

Захарула обърна дисплея към очите си и замръзна, чувайки отстреща гласът на Бандита:

-Малък Разбойник, чакаш ли ме още? Отваряй портата!

Захарула хукна към портата с цвят на прегоряла леблебия, а зад гърба и Аспасия благо изрече:

-Айдеее, вляха се в едно „доброто“ и „лошото“… Колко ще е, не знам, ама колкото Господ да им смаже острите ръбове и да ги оглади…

-Колкото – толкова. – добави Апостол.

Веселина Томова