Публикувано на 21.05.2021 / 8:40

А ЗА ЕДИН МИГ РАЗЛИКА МОЖЕХ ДА ПРОДЪЛЖА ДА СИ РОВЯ В ТЕЛЕФОНА…

Повече от час в един тесен коридор. Чакам. Чакам някой – лекар, сестра, санитар само да ми каже как е мама. На вратата на отделението виси табела, че влизането е забранено. Звънецът не работи. Прозвънила съм всички телефони, обадила съм се на всички познати, задействала съм каквито мога контакти. Но сега трябва да чакам. И чакам. Седнала на малката излющена пейка чакам. Превръщам се в мебел. А вътре нещо вие от бяс и безсилие.

Вратата на отделението се отваря. Санитарката води много възрастен мъж, който се подпира на дървено самоделно бастунче. „Хайде, сядай тука да чакаш, че ми наду главата. Ей на, виде ли, нема го сина ти, ма като искаш, седи вънка!“

Скачам, понечвам да попитам, да кажа, че чакам за сведение, но санитарката дори не поглежда към мен, изстрелва се обратно и затваря вратата на сантиметри от лицето ми.

Поглеждам към дядото. Стар, много стар. С дрехи окъсани, мръсни, сякаш не идва от болничната стая, а от обора. И така понамирисва. Сяда на пейката. На пейката ми. Чудесно, казвам си, сега и да седя няма къде, не ми се сяда при този човек. Облягам се на стената в ъгъла, вадя телефона си и се скривам в екрана.

Усещам, че ме гледа. Внезапно гърдите ми се свиват, дъхът ми секва, после се стрелва и превръща във въздишка. Като прорязване с нож осъзнавам какво направих. Осъзнавам как се отдръпнах. Как победих пейката по бездушие. Как се отнесох с този човек като с мебел… И как загорчава и досрамява от това…

– Как сте? – поглеждам дядото в очите и присядам до него. Дъхът бавно се завръща в гърдите ми.

Въпросът ми го сепва. Стряска го. Че кой те пита как си в днешно време. Мълчи. Гледа ме.

И после проговаря. Говори трудно разбираемо, карам го да повтаря, а той не спира. Разказва ми. Цял един живот ми разказва. За децата. За къщата. Как го излъгали и му взели земята. Съдел ги сега, ма то няма съд и съдии в България. За сиромашията ми разказа. „Пари може да съм нямал ама морал съм имал. Цял живот не излъгах. Ей ме, на 91 години. Не съм бил всякога добър, ма не излъгах за нищо.“ И за болестта си говори. За докторите. За това как тука сестрите са по-добри, не викат, не се карат. И после притихва. И пак започва да разказва. За жена му, която е настанена на долния етаж. Ма не му дават да я види, а тя не може да говори по телефона. „Много сме се карали, ма и се обичаме много. Ма 70 година се обичаме и се караме, а сега ще си умрем, аз тук, тя доле.“

И сякаш бент се срина. Една подир друга сълзи потичат от очите му. Плаче. С глас, като дете. Плаче и разказва. Малко разбирам. Дочувам, че децата му са добри, ма далеч живеят. Чака сина да дойде от София, че да му донесе телефон. Взел нокторезачка да му изреже ноктите, че не може сам. Тя жената все му ги режела. И пак плаче.

Санитарката излиза и чака асансьора там при нас в тесния коридор. Дядото плаче. Аз го държа за ръка.  Вратите на асансьора се отварят, а тя не влиза. Обърнала се и ни гледа. Връща се и прикляква до дядото.

– Ей, дядо Стояне, нема страшно, бе човек. Няма страшно. Кажи защо плачеш?

Той говори, бърше сълзи, ама нищо не му се разбира.

– За жена си плаче – обяснявам аз –  Долу била, май в неврологията. Не му дават да я види казва, а му е мъчно. Обичали се цели 70 години вече.

Гледа ме санитарката. Дядото бърше сълзите. Аз моите не ги бърша. Хваща го чевръсто под ръка.

– Хайде, идвай с мене, дедо Стояне, ще те водя долу. Ела да се пробваме заедно да влезем при жена ти. Как се казва тя?

– Стояна се казва – хълца дядото.

– Е, па добра двойка сте вие – Стоян и Стояна. Само да не кажеш, че сте Стоянови? – прихва санитарката. Дядото и той се смее. Бавно пристъпва с нея към асансьора, когато се обръща към мен и казва:

– Ей, чедо, ма като поплаках така и сега знаеш ли, не ме стягат така гърдите! А болеше преди! Верно ма –  обръща се към санитарката –  Ревах и ми мина болестта, ше знайш!

Влизат в асансьора. Санитарката задържа вратата.

– А вие за какво чакате?

– За сведения, за майка ми.

– Сложете едни чисти калцуни и влезте в трета стая. Кажете, че аз съм ви разрешила. Лекарят е там.

И асансьорът потегля. Пълен със събудена човещина. Тя, човещината, е заразна. Дано се качат още хора.

А за един миг разлика можех да продължа да си ровя в телефона…

Деница Илчева

Коментари 24 за
“А ЗА ЕДИН МИГ РАЗЛИКА МОЖЕХ ДА ПРОДЪЛЖА ДА СИ РОВЯ В ТЕЛЕФОНА…”

  1. Дефицитът на човечност е следствие на наложената простащина от личностите на политиците до техните решения: хаотични, користни, некомпетентни. При ликвдирано образование няма възпитателен процес, който да създава човешко отношение. В областта на медицината има отлични лекари, но те са резултат на свои усилия и култура, не на системно образование и обучение. Напр. у нас медиците на изучават никаква етика и психология като минимално условие за уместно общуване с пациента, нещо, което е задължително в Американското медицинско обучение от санитар до лекар. Това означава, че процесът на емпатия като част от лечението се научава и изисква от медиците, той е задължителен. Така става и културен маниер. И да е формален, работи за човека, не го подминават и мачакат като ненужна вещ, а е третиран като значим и уникален.

    Ние имаме Моканина на Йовков с нашето, не само неговото: „Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!“, но и бялата лястовица на недеждата му. С нея и с изключенията в хаоса дано опазим човещината: отклик, милост, финес, от нас зависи самочувствието на добруването от жест до неумолома защита на човека. Но …самочувствие, не парадиране; полагане, не бездушие и демонстрации на статути. Дано опазим крилата на Бялата лястовица, тя е по-добра и от емпатията, но се иска самовъзпитание, а то е трудно и неизгодно.

    Близък човек се пази с всяка цена! Безценното пазим ли?!

    1. За крилото на Бялата лястовица, не да се чупи заради
      уникалността й, а да се пази! Тази читавост ни е нужна!

      Дъждовен шепот – стъпки на приятел –
      грижовен отклик даже на неказаност,
      финес от смелост, дарба на ваятел
      и добрина от вярна непоказаност!

      03.03.2015
      София

      1. Госпожо Илиева, защо си мислите че у нас „медиците не изучават медицинска етика“ ? Моята диплома е от 90-те и по мое време имаше катедра СХИМ – Социална Хигиена и История на Медицината. И към тези предмети се изучаваше и медицинска етика. Не зная как точно се наричат катедрите днес, но този предмет все така присъства в обучението на медиците. Ние имаХме , надявам се че все още имаме , едно от най-добрите и СУПЕР-СИСТЕМНИ медицински образования в света. И повярвайте, много по-добри и системни от западните образования на лекарите. Единственото в което отстъпваме е практическите умения, но те се научават. Във фундаменталните дисциплини българските лекари са класа над западните си колеги /не спорете с мен и не ме оборвайте, описвам това в което съм/. Що се отнася до етиката , тя не е само учебна дисциплина. Тя си е възпитание на човека, когато обществата са болни, болен е и лекарския морал. Човещината не се учи в университета, тя се възпитава първите 7 години.

  2. Трогателна история … От мен една друга история, от тия дни. Голям български град. Възрастна жена получава болки в корема, оправната й дъщеря я води веднага в частна болница. Скенер , изследвания, диагнозата остър холецистит -наложителна е спашна операция ! Оперират жената по спешност, лапароскопски. Казват на дъщерята че жената ще излезе до два-три дни.. Минава първата нощ. Дъщерята търси сведения за майка си – всичко е ок. Втори ден, приготвя се да я взема от болницата … обаче се е появил някакъв проблем. Майката не може да бъде изписана, настанили са я в реанимация. Майката има мобилен телефон /това я спасява в последствие/. Чакане. Трети ден – нова изненада ! На жената е направен нов PCR тест /след негативния при постъпване/ и той се оказал …положителен ! Жената била прехвърлена в ковид-реанимация ! Дъщерята звъни „Мамо как си !“ – „Ами добре съм мамо, вече ям , няма болки в корема. Обаче не ме пускат че съм била с ковид…“ Дъщерята кипва. Дъщерята нахлува в болницата. Дъщерята нахлува в ковид реанимацията ! Да, как е заобиколила охрани, санитари, заспали чичета пенсионери с униформи „секюрити“ …това са технически подробности. Дъщерята стига до майка си, дава й едни чехли , намята я с една жилетка, излизат с трясък и напускат болницата !!! Последствията ? Мислите че е уведомена Полцията, мислите че се звъни на РЦЗ -то , мислите че на другия ден идват да приберат „болната от ковид“ жена , или най-малкото да й наложат домашна карантина ???? НИЩО ОТ ИЗБРОЕНОТО . Невероятно но е факт. Болницата , голяма частна болница , в голям български град , вече три-четири седмици се прави че нищо не е станало ! Ни лук яли, ни лук мирисали ! В училище едно време , когато казвахме нещо вярно се кълняхме – „Да пукна ако лъжа!“ . И аз така. Да пукна, ако лъжа. Така се произвежда „ковид“ в България…

  3. В днешния зверилник това, което прочетох, беше нещо завръщащо човека към себе си.

  4. Да съпреживееш чуждата съдба като своя – това велико чудо може да направи единствено изкуството. Дори само този разтърсващ разказа на Деница Илчева да беше публикувала досега сайта „Афера“, той пак щеше да бъде в елита на българското медийно пространство. А това е така, защото самата списваща тази трибуна – Веселина Томова – е творец. При това /не е комплимент/ талантлив и безкомпромисен със своя реализъм.

  5. 70 години заедно и сълзите потичат, защото е без нея! А, живота рано или късно ще вземе своето – жестоко и без право на отсрочка! Това е бил смисъла на семейството, да са заедно! не няма да правя изводи за днес. Срам ме е!

  6. ………………….“Тя, човещината, е заразна“……………….-скромно изречение с малко думи, но изключително истинно, трогващо и вдъхновяващо. Прекрасен разказ!

  7. Деница, възхищение и поклон за човечността в по-малко от 50 реда! Дано повече хора да ги прочетат и разберат…

    Това е професионална оценка от един професор и доктор по три науки, но по-важната е човешката ми оценка!

  8. До авторката

    Много съжалявам, за това, което сте преживели!

    Аз обаче НЕ ЧАКАМ, НИКОГА НЕ ЧАКАМ!
    Когато става дума за нещо много важно, най-вече за здравето на близките ми – АЗ СЪМ ЗВЯР!

    Преди няколко години след поредица от тежки бъбречни кризи на майка ми джипито по телефона ми каза да отиваме веднага в болницата.

    Хвърчах с такси от работата, взех майка си и с необходимите вещи отидохме в съответната (прехвалена софийска болница, която ни е участъкова). И какво да видя, ДОКТОРИТЕ С КРАКАТА НА МАСАТА, един ни се присмя, че сме дошли даже с багажа. Така се развихрих, че дори не помня какво съм говорила! Дойдох на себе си, когато всички наоколо тичаха, направиха изследвания, биха й инжекции, дадоха й лекарства и ни закараха до вкъщи с линейка.

    Клетата ми майка изхвърли камъните след няколко часа! След жестоки болки.

    Така ли трябва да бъде – НЕ , НЕ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ТАКА!
    ВСЕКИ ДА СИ ГЛЕДА РАБОТАТА, ЗА КОЯТО Е УЧИЛ И Е ДЛЪЖЕН ДА РАБОТИ КАКТО ТРЯБВА.

    А АЗ НЯМА ДА ЧАКАМ НИТО СЕКУНДА НЯКОЙ ДА СИ ВЪРШИ РАБОТАТА, ЗАЩОТО АЗ СИ Я ВЪРША! НА СЕКУНДАТА!

  9. А спомняте ли си коя фъфлеща мръхла се изплю в лицето на пенсионерите ?

    Тя беше „острието“ на чалгаджийската глутница, та я курдисаха за председател на маймунарника, на който сега му викат парламент, защото и тях ги е срам да го наричат НАРОДНО СЪБРАНИЕ (тъй като там няма народни представители а далавераджии, алчни сребролюбци) !

    Има Такъв Народ = Има Такива абсурдни никаквици .

      1. Хайде кажи ги тези лъжи Корнелиеви, да ги чуем! Когато и да ви пишат за чалгарската гнусна партия, която осакати пенсионерите, все квичите.

      2. До „Факт“. Какъв факт, бе, шушумига – при мошениците единствените факти са клеветите им!

  10. Писано е:

    „Блажени милостивите, защото на тях ще се показва милост“ (Матей 5:7).

  11. Толкова прочувствено изплакано, че чак спира дъха на човек за миг, миг на размисъл върху себе си и за смисъла на живота си…

  12. Браво Деница, този разказ дълбоко отеква, там където стои човещината и любовта към ближния. Телефоните ни отдалечават от нея.

  13. Госпожо Илчева,нашите майки и бащи,баби и дядовци са оставени на произвола на капитала.Учиха ни,че при капитализма човек за човека е звяр и дойде време да го усетим.Американският фашизъм ни докара до това състояние. Управниците, независимо кои са, са се вторачили в парите.Те гледат само собствените си интереси и не се стремят да подобрят положението на народа.Желая Ви живот и здраве на Вас и близките Ви.

    1. При капитализма човек за човека е звяр. При социализма /в който живяхме/ е обратното.

  14. … Облягам се на стената в ъгъла, вадя телефона си и се скривам в екрана…..!!!

    Най-добрата характеристика за съвременното общество!!!Социалната дистанция е много време преди Пандемията и Локдауна!!!

  15. Чета и плача… Моят дядо Георги беше в “Токуда“ в ковид отделението.На 8–ми май т.г. в 19.45 мин. позвъних,за да разбера как е. Обади ми се сърдит женски глас и ми каза ,че са го вързали ,защото замахнал на сестрата. /Предполагам,че е постъпил така,за да му отнемат телефона/ Аз само проплаках,че той не е агресивен човек. На другият ден сутринта се обадиха ,че е починал. София Душева .

  16. Единствено човек може да убие човещината,но може и да я възкреси…
    Стига да поиска.

  17. Прекрасен разказ! Добре е че има такива хора да напишат тези обикновени неща от живота…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *