А ВИЙ… ВИЙ СТЕ ИДИОТИ!

В МЕХАНАТА

Тежко, тежко! Вино дайте!

Пиян дано аз забравя

туй, що, глупци, вий не знайте

позор ли е или слава!

Да забравя край свой роден,

бащина си мила стряха

и тез, що в мен дух свободен,

дух за борба завещаха!

Да забравя род свой беден,

гробът бащин, плачът майчин, –

тез, що залъкът наеден

грабят с благороден начин, –

грабят от народът гладен,

граби подъл чорбаджия,

за злато търговец жаден

и поп с божа литургия!

Грабете го, неразбрани!

Грабете го! Кой ви бърка?

Скоро той не ще да стане:

ний сме синца с чаши в ръка!

Пием, пеем буйни песни

и зъбим се на тирана;

механите са нам тесни –

крещим: „Хайде на Балкана!“

Крещим, но щом изтрезнеем,

забравяме думи, клетви,

и немеем и се смеем

пред народни свети жертви!

А тиранинът върлува

и безчести край наш роден:

коли, беси, бие, псува

и глоби народ поробен!

О, налейте! Ще да пия!

На душа ми да олекне,

чувства трезви да убия,

ръка мъжка да омекне!

Ще да пия на пук врагу,

на пук и вам, патриоти,

аз вече нямам мило, драго,

а вий… вий сте идиоти!

Христо Ботев

………

ПОСВЕТЕНО НА ХРИСТО БОТЕВ

Да имаш връх, а той да те убие.

Да имаш идеал. И да умре.

И само псета всякакви да вият

от вълци-единаци по-добре.

Да имаш свобода, за да прогледнеш.

И всичко да дадеш за свобода.

А кокалът? Дано да им приседне

на всичките свободни господа.

На двадесет и осем да си гений,

отрязал с ум ухото на страха.

Да тръгнеш за народ, а не за племе.

И да береш на всичките греха.

Да хвърлиш на тълпата своите песни,

а тя да те разкъса с адска стръв.

И днес да те празнуваме чудесно.

Защото нямаме от твоята кръв.

Елена Денева

=====

Баладично писмо

Не сколасахме с четата, байо.

Залудо затрихме момчетата.

Залудо измряхме, Българийо.

Като псета ни клаха. И нека.

Робува си роба робията.

че що са за роба пет века?

Щом овчари стадата си криеха

и ни сочеха подли пътеки.

Затуй ли главите ни горди

анадолски дервиши побиваха.

И цяла нощ клета Околчица

мълчалива кръвта ни попиваше.

Че ден бе! Кънтяха челата ни.

Дълба ги оловото жежко.

Из урвите псуваше вятърът.

Орлици се виеха тежко.

И сбъднах молитвата. Спяха телата ни –

парцаливи, низвергнати, диви.

И ние кълняхме и плачехме, Дяконе:

– Ще възкръснат ли в Българско живите?!

Ветровете са нашите мисли

и тъмна вода е скръбта ни.

Като мътно небе сме надвиснали –

двеста неми, зловещи камбани.

По-мъртви от мъртвите, мили народе,

по-живи от живите, робе и скоте,

ний пак ще превземем със гръм парахода

и пак ще загинем! Подписвам се: Ботев.

Балчо Балчев