« Върни се назад Публикувано на 27.01.2025 / 21:23

„АФЕРА“ НА 17 ГОДИНИ! КОЙ УШИ БАЙРЯКА. В БАТАКА

На 28 януари 2008 година се роди сайта АФЕРА.

17 години от тогава.

Един покоен вече приятел, който ме бе кръстил „професор по изпреварване“, и който люто ми съскаше иначе през зъби: „Е, как пък, бе, как един път поне не се оказа неправа?!“, ме вкара в тая хава с „изпреварването“, заради което мнозина от читателите на АФЕРА все са ни ядосани.

А са ни ядосани, защото ги провиждаме много отдалеч нещата, преди още да са се случили, не само заради изкопаната брилянтна информация, но и заради „вътрешното зрение“ за нещата.

17 години АФЕРА носи печата „Този живот е за смелите“ и е различна, защото никога не сме се страхували да отстояваме позиция и да воюваме за Истината.

Дали си е заслужавало?

Всичко е заслужаване.

И на един човек да си спечелил сърцето, струвало си е.

Благодаря.

….

Откъс от книгата „Този живот е за смелите“ на Веселина Томова:

КОЙ УШИ БАРЯКА. В БАТАКА.           

                                  Мрежата е, за да се хване рибата.

                                  Хване ли се рибата – мрежата се забравя.

                                  Примката е за да се улови заекът.

                                  Уловен ли е заекът – примката се забравя.

                                  Целта на думите е да уловят смисъла.

                                  Уловен ли е смисълът – думите се забравят.

                                  Къде да намеря човек, забравил думите,

                                  та с него да си поговоря?

                                                                                                Джуан Дзъ

Седя си на моите камъни край морето и те питам, Жорес, за какво и за кого ги пиша тия неща, а?

Когато порасна, искам да бъда малко момиче – бях написала стих някога, когато да пораснеш на човек му се струва като толкова отдалечена мистерия, че си играе с думите само неприлично.

Седя си на моите камъни, Жорес, и морето издишва – вълничка назад, и вдишва – вълничка устремно напред, а аз вече като изживяно малко момиче съм толкова объркана, и подпряла брадичка, даже не плача.

Някак нелепо попаднах в тоя батак.

И никога не успях себе си да оценя.

И досега шляпам, Жорес, с големите обувки на Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче и все не пускам някой да встъпи в моите обувки, защото чорапът се е разплел и аз люлея ръцете си точно, както тогава – плавно и леко надолу – нагоре – докато отсреща баба навиваше кълбото…

Сега, вече насъбрала мъдрост в джобчетата на пъстрата ми рокличка, Жорес, едва сега започвам бавничко да разбирам, че е ужасяващо по-лесно да потънеш в печал, отколкото да разпиляваш радост.

Печалността те всмуква сладко и упойващо, и дъхаща е нейната прегръдка, потъваш там без никакво усилие и все по-лесно става да се разтвориш в нея като сълзичка в длан. Какъв абсурд, а, че радостта е катерачество – убийствено изкачване по канарите на смеха, за да се задържиш в най-висшият смисъл, заради който сме пратени Тук – да се радваме.

Седя си аз на моите камъни, Жорес, и тебе питам – имаше ли смисъл във всичко това, в което превърнах живота си.

Хъшлак да ушие байряка, за да разпачетосат байряка овцелюбците в батака.

Какво означава да имаш мисия?

Бог ли преплете така конците, че вместо топъл губер, в който да се загърнеш, клуп на шията ти рисува белезите?

Кое е по-важно – да вземеш всичко от живота, което си изрисувал в мисълта си, или да отдадеш всичко, което не е било за даване?

Аз ли бях най-опърничавата ученичка на Бог, който ме биеше през пръстите с показалката, или Бог бе най-ласкавият Учител, който превръщаше наказанието да стоиш в ъгъла с гръб към стената и да виждаш – „Това е стена. Стена и нищо друго“ – в игра, за да се научиш да говориш сам със себе си?

Понякога, когато щурава морска вълна се осмели да избърза и опарва босите ми пети, Жорес, и посегна, светкавично уж посегна, за да я прилаская, удивено вниквам в Смисъла, че нищо не ни е дадено, за да го имаме, че нищо никога не можем да задържим, че себе си даже няма как да уловим, защото и това ще мине, и това ще мине, и това ще мине, полъх от ангелско перце покрай миглите ни.

Който и да те запомни, никога няма да е с това какъвто всъщност си бил.

Който и да разказва, че те е обичал, никога няма е това, което си бил като любов.

Който и да те псува, никога няма да е ругатнята, която си раждал и погребвал.

Има неща в този живот, които няма как да обясниш.

Седя си на моите камъни, Жорес, и си представям, бясссссно превъртам лентата, бяяяяясно, преминавам отвъд, преди взрива на раждането и заставам пред една светулчица яснота, която съм била.

Когато съм направила Избора си.

Да съм това, което съм.

В една от срещите ни с Вергиния, Жорес, импулсивно извиках: „Обичам те, Ангел Ханс!“

А Вергиния транслира посланието:

И те те обичат. И нищо не е случайно. За радост в този живот – те са знаели за тази среща между нас. Трябваше да ви срещнем, за да знаеш и да си силна, че сега, когато вече никой няма около теб от близките ти хора, да знаеш, че всъщност винаги имаш близки хора. Трябваше да го знаеш! Затова е тази среща. Да знаеш, че всъщност ти не си сама! И имаш нещо много повече от родители.“

Ставам от моите камъни, Жорес, тромаво, но се изправям, за да изтръпна в някоя следваща битка.

Готова ли си? – питаш ме, Жорес.

Нет въпроса – отвръщам.

А ако изгориш? – светят приглушените ти зелени очи.

Повдигам рамене.

Значит, судба такая.

….

Веселина Томова

«