„АФЕРА“ НА 17 ГОДИНИ! КОЙ УШИ БАЙРЯКА. В БАТАКА

На 28 януари 2008 година се роди сайта АФЕРА.
17 години от тогава.
Един покоен вече приятел, който ме бе кръстил „професор по изпреварване“, и който люто ми съскаше иначе през зъби: „Е, как пък, бе, как един път поне не се оказа неправа?!“, ме вкара в тая хава с „изпреварването“, заради което мнозина от читателите на АФЕРА все са ни ядосани.
А са ни ядосани, защото ги провиждаме много отдалеч нещата, преди още да са се случили, не само заради изкопаната брилянтна информация, но и заради „вътрешното зрение“ за нещата.
17 години АФЕРА носи печата „Този живот е за смелите“ и е различна, защото никога не сме се страхували да отстояваме позиция и да воюваме за Истината.
Дали си е заслужавало?
Всичко е заслужаване.
И на един човек да си спечелил сърцето, струвало си е.
Благодаря.
….
Откъс от книгата „Този живот е за смелите“ на Веселина Томова:
КОЙ УШИ БАРЯКА. В БАТАКА.
Мрежата е, за да се хване рибата.
Хване ли се рибата – мрежата се забравя.
Примката е за да се улови заекът.
Уловен ли е заекът – примката се забравя.
Целта на думите е да уловят смисъла.
Уловен ли е смисълът – думите се забравят.
Къде да намеря човек, забравил думите,
та с него да си поговоря?
Джуан Дзъ
Седя си на моите камъни край морето и те питам, Жорес, за какво и за кого ги пиша тия неща, а?
Когато порасна, искам да бъда малко момиче – бях написала стих някога, когато да пораснеш на човек му се струва като толкова отдалечена мистерия, че си играе с думите само неприлично.
Седя си на моите камъни, Жорес, и морето издишва – вълничка назад, и вдишва – вълничка устремно напред, а аз вече като изживяно малко момиче съм толкова объркана, и подпряла брадичка, даже не плача.
Някак нелепо попаднах в тоя батак.
И никога не успях себе си да оценя.
И досега шляпам, Жорес, с големите обувки на Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче и все не пускам някой да встъпи в моите обувки, защото чорапът се е разплел и аз люлея ръцете си точно, както тогава – плавно и леко надолу – нагоре – докато отсреща баба навиваше кълбото…
Сега, вече насъбрала мъдрост в джобчетата на пъстрата ми рокличка, Жорес, едва сега започвам бавничко да разбирам, че е ужасяващо по-лесно да потънеш в печал, отколкото да разпиляваш радост.
Печалността те всмуква сладко и упойващо, и дъхаща е нейната прегръдка, потъваш там без никакво усилие и все по-лесно става да се разтвориш в нея като сълзичка в длан. Какъв абсурд, а, че радостта е катерачество – убийствено изкачване по канарите на смеха, за да се задържиш в най-висшият смисъл, заради който сме пратени Тук – да се радваме.
Седя си аз на моите камъни, Жорес, и тебе питам – имаше ли смисъл във всичко това, в което превърнах живота си.
Хъшлак да ушие байряка, за да разпачетосат байряка овцелюбците в батака.
Какво означава да имаш мисия?
Бог ли преплете така конците, че вместо топъл губер, в който да се загърнеш, клуп на шията ти рисува белезите?
Кое е по-важно – да вземеш всичко от живота, което си изрисувал в мисълта си, или да отдадеш всичко, което не е било за даване?
Аз ли бях най-опърничавата ученичка на Бог, който ме биеше през пръстите с показалката, или Бог бе най-ласкавият Учител, който превръщаше наказанието да стоиш в ъгъла с гръб към стената и да виждаш – „Това е стена. Стена и нищо друго“ – в игра, за да се научиш да говориш сам със себе си?
Понякога, когато щурава морска вълна се осмели да избърза и опарва босите ми пети, Жорес, и посегна, светкавично уж посегна, за да я прилаская, удивено вниквам в Смисъла, че нищо не ни е дадено, за да го имаме, че нищо никога не можем да задържим, че себе си даже няма как да уловим, защото и това ще мине, и това ще мине, и това ще мине, полъх от ангелско перце покрай миглите ни.
Който и да те запомни, никога няма да е с това какъвто всъщност си бил.
Който и да разказва, че те е обичал, никога няма е това, което си бил като любов.
Който и да те псува, никога няма да е ругатнята, която си раждал и погребвал.
Има неща в този живот, които няма как да обясниш.
Седя си на моите камъни, Жорес, и си представям, бясссссно превъртам лентата, бяяяяясно, преминавам отвъд, преди взрива на раждането и заставам пред една светулчица яснота, която съм била.
Когато съм направила Избора си.
Да съм това, което съм.
В една от срещите ни с Вергиния, Жорес, импулсивно извиках: „Обичам те, Ангел Ханс!“
А Вергиния транслира посланието:
„ И те те обичат. И нищо не е случайно. За радост в този живот – те са знаели за тази среща между нас. Трябваше да ви срещнем, за да знаеш и да си силна, че сега, когато вече никой няма около теб от близките ти хора, да знаеш, че всъщност винаги имаш близки хора. Трябваше да го знаеш! Затова е тази среща. Да знаеш, че всъщност ти не си сама! И имаш нещо много повече от родители.“
Ставам от моите камъни, Жорес, тромаво, но се изправям, за да изтръпна в някоя следваща битка.
Готова ли си? – питаш ме, Жорес.
Нет въпроса – отвръщам.
А ако изгориш? – светят приглушените ти зелени очи.
Повдигам рамене.
Значит, судба такая.
….
Веселина Томова