Ало, “Монтерей”! Новата пиарка на ДАНС има хубави крака…

Всяка държава има своите кръгове от хора, около които се закръглят всевъзможни истории относно властта. България също има свое подходящо обкръжение на стоящи в центъра на висшата интрига митични личности. Наричат го кръга "Монтерей" – столичен ресторант, където регулярно "заседава" групата на посветените за всичко случващо се в държавата. На почетното място в окръжността стои Доайена – живата памет на секретите на държавата. До него неизбежно е Посланика – майсторът на протокола и дипломатичните изводи за герои и случки. За неизбежното пък приземяване в реалностите на живота и живия прагматизъм отговаря – Агнето. Кръгът си има и Генерал. Вече е доказано, че нищо у нас не става като хората без генерал. Останалите са приходящи – зависи от случките и темата. Масата на кръга е кръгла, което означава, че винаги има място за още един. В поредицата "Ало, Монтерей" "Стандарт" ще огледа кръга "Монтерей" отвътре. Дали наистина тази митична общност участва в закръглянето на нещата в държавата или пък… Защо е важно това? Най-малкото защото всеки поне веднъж на ден се пита – вярно ли е, че…

11.45 ч., вторник. Поне 35 градуса по Целзий и то под дебела кестенова сянка.
Един прозорец от горните етажи на тройката дипломатически блокове в столичния квартал "Изток", мята игриво слънчево "зайче", преди рязко да хлопне. Свободно от всякакво притегляне, "зайчето" блесна за миг по парадната врата на отсрещния ресторант с кодовото име "Монтерей". През която в момента тържествено влиза групичка от няколко достолепни на вид господа и две дами, ухажвани от Томето. Управител, а според някои източници, вече и собственик поне на част от ресторанта.
Вътре, около една солидна трапеза вече е насядало сериозно подкрепление на пристигащите доайени на прочутите генералски обеди. Поне двайсетина души, които спокойно можеха да си вземат автографи един от друг.
Имаше още 15 минути до началото, но неумолимо разширяващият се приятелски кръг напираше неудържимо през стъклената врата.
"Тежко ще е този обед", празна мисъл мина през една Куха глава, чиито очи и уши се намираха в непосредствена близост до събитието. Чиито отражения тузарските огледала по стените, видели не едно и две, някак странно пропускаха.
Доайена – домакин на събитието, тежкарски се настани на централното място, заобиколен от Посланика и една от дамите. Която двамата кавалери неуморно обгрижваха.
– Видя ли новата пиарка на ДАНС? – Доайена умело прикрива нездрав интерес зад нарочен акцент върху известната журналистическа фамилия. Дълги, кокалести пръсти внимателно люшкат чашата с "Кардю". Известно в тези среди още и като "Кардио".
– Видях я, нищо и половина!
Агнето, иначе сериозен собственик на няколко елитни месарници, никога не показва доволство от нечий избор. Пък бил той дори между черния и белия хляб. Агнето има диабет и по принцип избягва хляба.
– Ти пък къде си я виждал, че знаеш! – усъмни се приходящ бизнесмен, с неустановима самоличност.
– От "Монитор" ли дойде тя? – Доайена фино и непоколебимо връща дискусията в целта. Едно опърпано парче пура дими в костеливите пръсти и създава мистика околовръст. Жалък остатък от една иначе достолепна "Cohiba".
– Да, познавам я. От там идва, зам.-главен редактор или нещо такова – обади се най-сетне Посланика. – Преди година и нещо ми идва на гости у нас… За интервю… – над елегантната рамка на посланическите очила два вторачени дзъркела изследват околните физиономии за каквато и да било сянка на съмнение. – Има хубави крака, добави и се заоглежда за Томето, управител, оберкенлер и доверен човек. Удовлетворява практически всякакви желания. Включително и за турска ракия.
– Е, във всяка жена може да се намери и по нещо хубаво – вметна бързо Агнето, безспорен експерт по плътта и всичките й земни проявления.
– Приказвахме сума време с тази дама и накрая, знаете ли какво ми каза? Каза ми: аз останах много разочарована господин Посланик, изкоментира Посланика.
– А, стига, бе!… – всеобщият възглас на неодобрение плавно преминава в радостни възклицания при появата на Генерала. Който изглежда доста лют на първи план. На втори – дори не ти се мисли.
– Е, как е оперативната обстановка, господа офицери? – оглежда масата Той, докато масата се размества с подчертана охота, за да му освободи мястото между Посланика и Доайена. Някой му стават и на крака, за да го поздравят. И тихичко просят "по една, две минути насаме". По-късно, разбира се, и ако може.
Може, разбира се. Около тази маса случайна може да бъде само тишината между наздравиците. Които са начесто, през 2-3 минути.
– Турска ракия или водка – пита протоколно Посланика. Има "Белуга", както знаеш.
И секунда по-късно извисява мощен, леко разядосан тенор:
– Томе?! Къде се омете Томето, бе. Я, чакай да го набера…
И натиска рязко бутончетата на масивна и чисто новата "Нокия" – последен писък на технологиите. Един дребен посланически каприз.
Телефонният звън на отсрещния абонат се чува откъм сервизните помещения. После някой вдига, но очевидно не е Томето, защото очилата на посланика все по-сърдито святкат по лицата на присъстващите на масата.
– Тук съм, господин Посланик. Зад Вас точно… – Томето се е материализирал незнайно как изотзад и с бутилка Йени Ракъ.
– А, Томе. Айде сипвай. Къде се губиш бе човек…
– От кога сте тук? – пита Генерала, докато се намества на светкавично освободеното място.
– От вчера – контрира Доайена и пак разпалва пурата. – Ако питаш жена ми, направо от онзи ден не съм се прибирал.
– Аз, лично, се прибирам за два часа всеки следобед – опъна се Посланика. – Не пропускам гръцкия сериал от 15 часа, знаеш.
– Кой гръцки сериал? – пита някой, недоразбрал намека.
– Не знам за гръцките сериали, но нощес – а-а, нощес какви мазни филии се мяткаха по Спайс платинум… Не спах цяла нощ… А, к’во става бе, що млъкнахте… – Агнето, доволен от внезапното впечатление, което произведе, вдигна тост.
– Чакай, чакай. Тука, на Генерала, още не са му сипали. Томе, къде си… А, бе, къде изчезнаха всички… – Посланика пак започва да набира телефона на оберкенлера, известен още и като Янев от славните времена на Парк хотел "Москва". Където навремето не едно поколение разведки намираха утеха.
– Тук съм, господин Посланик. Сипвам, ето. Нося и лед. Мезета, господа?
– Дай от онези, наденичките с пържен лук…
– А, бива, бива…
– Чухте ли за тия кафета, дето напоследък ги бъркат в ДАНС – Доайена внимателно се полуизвърта по посока на Генерала.
– А, не знам. Не отговарям за тия работи аз и не им се бъркам! А, сега наздраве на всички!
Генерала, видимо доволен, че не му се налага да знае нещо по въпроса, навири лакът. По офицерски.
– Не бе, питам само. И защо ли така избирателно я карат. За тоя, малкия, питам. Как му беше името.
– Златко Баретата?
– Не бе. Тоя, малкия…
– Маргина?
– Да бе за тоя. Що го канят на кафе тоя, ми е въпроса – Доайена клати вече само леда в чашата. Изобщо не му е до леда, всъщност.
– Нищо не знам и не се интересувам!
– Я, наденичките дойдоха! Искате ли нещо друго, мадам? Риба или какво да поръчаме – Посланика любезно прехвърля топката към близкоседящата дама. Която дама обаче, предпочита наденички.
– Вижте кой влезе! Тоя е оня, нашият американец, дето само кисне тук. Ама не е с Габи.
– Габи? Къде е Габи?
– Няма я Габи. Американецът е тук, но не е с Габи. Габи ще пропусне финалите, очевидно. Наздраве, наздраве! – любезничи Посланика към съседната маса и другите с охота го следват.
– Наздаровйе! – кой знае защо се чува руска реч откъм съседната маса. На която трябва да стои американец в зелена тишъртка и с готина българка за компания. Която българка трябва да е поне офицер.
– А, верно бе! Не е с Габи. Коя е тая, някой знае ли? – Доайена най-сетне фокусира екзотичната двойка на съседната маса. И се интересува от подробности.
– Не е с Габи, защото Габи сигурно е имала отрицателни нагласи. Но затова пък е с нова прическа – отбелязва Генерала, примижал от луминисцентното лъчение, което излъчва гладко обръснатото американско кубе.
– Да, минал е през Ели, фризьорката, на път за насам!
– О, Ели! – вдъхнови се Агнето, чул име на позната жена. – Мазна филия, ммм… И ме сваля!
– Айде бе!
– Хубави цици, ей такива… И хубаво постригва… – Посланика е известен столичен ценител.
– Да бе! Вика ми оня ден – искаш ли нещо по-така. За косата, де. И аз, се чудя какво да поискам, защото тая е на 53 години и ги разбира тия работи. Ако ме докопа… – Агнето не довършва, защото двама яки мъже, които кротко си допиваха през две маси, станаха да си вървят. И привлякоха ненужно внимание с еднаквите си сиви панталони, бели блузи с къси ръкави и вратовръзки. Очевидно мислени от един и същ дизайнер.
– Абе, тия да не са от твоята охрана – пита пак Доайена.
– Не! – твърдият отговор на Генерала не оставя и сянка от съмнение.
– От друго място ще са тия… – въздъхна Доайена. Който от Нова година насам страда дълбоко от излишно хорско внимание.
– Поне журналисти не се виждат наоколо, нали? – обръща се той към близкоседящата дама. – Чете ли, оня ден пак писаха, че съм се бил оправил от инсулта и инфаркта. Поне два пъти си ме виждала тия дни, в които според твоите колеги, съм получил удар и на всичко отгоре – съм се бил оправил! Как ти се струва тая работа, а? Че и продължават да ми се обаждат, мръсниците, ехидно да ме питат: Е, как сте ДНЕС със здравето, господине! Сякаш УТРЕ вече няма да е така. Нахалници долни! Как да не им теглиш една, после ми се сърдиш, че ги псувам?! Кажи как би се почувствала, ако набързо си сменим ролите тука. А?!…
Пурата, макар и на финала, пламти и сочи сърдито на възбог в тавана. Докато на другия край на масата Посланика е повикал Томето и му държи следната реч:
– Аз колко пъти ще ти обяснявам, че случайни хора и други елементи няма да влизат тук, а! К’ви са тия сега… –
"Елементи сигурно ще да са децата с балоните, дето току що се изсипаха. Или само балоните, може би?", вътрешни колебания разстроиха за момент вниманието на Кухата глава, чиито очи и уши, разположени в непосредствена близост, някак преодоляваха интензивния звуков фон откъм тържествената софра.
Томето сервилно гледа надолу и почти не му личи, че всеки момент ще изтърси някоя неуместна ругатня. Вместо това нещо мънка за самоиздръжката на ресторанта, за инфлацията и заплатите, сякаш нещатен сътрудник на Института по пазарна икономика говори, а не на някоя друга служба. Докато посланическият тенор почва да набира опасни височини. С по една терца в секунда.
Поводът е неочакваният десант на една шумна група туристи, с деца и балони, която безпрепятствено се дислоцира около най-сакралната маса в заведението – олтарът на кръга "Монтерей". Там където по принцип на никой, запознат с кодовете, и през ум не му минава да сяда непоканен.
"Тъпаци. Язък, отиде ни мероприятието", Кухата глава, чиито очи и уши винаги са наблизо, споделя най-пълно посланическата тирада срещу нашествието на туристите с децата и балоните. "Ами да, това да не е тука Лувъра или Макдонлдс", мислено подкрепя Кухата глава, докато наглася потенциометрите.
– Нищо, де! Остави човека. Нека си празнуват тука. Пък и Томето, остави ги да изкарат нещо покрай нас. Нали и те трябва да се хранят… – Доайена е нападнат ненадейно от човеколюбиви чувства. За всеобща изненада. Десантчиците ги оглеждат нахалано и арогано, децата им вече се въргалят с балоните току до генералската маса, а Доайена – демонстрира хладнокръвие. И оглежда туристите, децата и балоните им осторожно за някое и друго познато лице под прикритие.
– Ама не е така! – разсърди се не на шега Посланика, жегнат искрено и лично от един несъстоятелен детски писък, последвал отнемане на розов балон от червенобузо и доста енергично момченце. – Някакви си хора, чули отнякъде си за "Монтерей" и хайде – пляс, пляс педалите!, – право тук. Все едно им е заводски стол. Макдоналдс някакъв…
– Имаше такава песен – започва да си припява в ауф такт един Снежко – пиян пенсионер, припадащ си по балерини.
Което жегна не на шега Посланика. Кой по-добре от него знаеше протокола на тая маса, че да се обажда? Тълпата не трябва да се смесва с официалните лица, това е то. "И повече приказки – на пазара!", добави наум към тая тирада и Кухата глава. Чиито уши и очи никога не пропускаха нищо. Дори потопени на дъното на качето със сръбската туршия, дето Томето я поднасяше за мезе на турската ракия.
– И колко ще изкараш от тях бе, Томе, колко? – нападаше Посланика като стършел кръвтиня. – А колко изкарваш от нас, а? Десет години всеки ден сме тука. Обед и вечер. И си поръчваме непрекъснато, нали така…
– Прав е, прав е Посланика. Хайде сега да не се ядосваме, събрали сме се да се видим, да се почерпим, нали така – Доайена дръпна рязко назад, защото посланическият тенор не беше никак за подценяване. Нямаше друг от присъстващите, който да може да вземе октава плюс терца нагоре. И да изкара нещо от "Риголето", да кажем. Ей така, между две глътки турска ракия. А и никой в душата си, всъщност, не искаше да гони туристите. Не са журналисти, все пак.
– Вярно ли, че тоя Христозов, дето пише в "Уикенд" е кадър на ГРУ… – стреснат от внезапното затишие, пенсионираният фен на балета се опитва да изкопчи малко оперативна информация. Което моментално смълча масата. Кухата глава, за чиито очи и уши вече всички знаят, че са в непосредствена близост, също се съсредоточи в потенциометъра.
– Ами, ами. Кадър на ГРУ бил! Колкото аз съм детска учителка – Доайенът изведнъж се засяга на офицерска чест и става язвителен. – Тоя мръсник в поне 20 от книгите си само с мен се занимава. Иначе кой ще му ги чете, да му го начукам, простак такъв!
– Питам аз едни приятели, руснаци – прекъсва тирадата Генерала. – Абе, верно ли тоя и тоя Христозов е бил в ГРУ. А те ми отвръщат – дайте да не обиждаме ГРУ, господин Генерал!
– Ха така! – тая новина най-накрая зарадва и Посланика. Който пак взе да търси натирения допреди минути Томето и да вдига една след друга наздравици.
"Че кой уважава днес пощенските кутии", продължи мисълта му Кухата глава, чиито непосредствени очи и уши не поддават на алкохолни и други изпарения. "Като службите публикуват напълно безпрепятствено всичките вътрешни рапорти. Без никаква редакция дори. Колко ли им взимат колегите?" – завистливо се замисли Кухата глава и си погледна часовника.
Всеки момент в тясното помещение щеше да влезе още една куха глава, която да застъпи вечерната вахта. "Защото тия хора умора нямат, бе! По на 70-80 години са, а с тая турска ракия по три дни изкарват по масите и не си лягат", възнегодува вътрешно Кухата глава и потръпна от съвсем спомените за денонощните лакърдии, които трябваше да гледа и слуша.
"А и как я пият тая турска ракия, да им се не види! Как не ги цепят главите, как не ги стигат ни болести, ни инфаркти. Само артрити и дископатии! И на петилетката – по някой конюктивит. Е, га ти и семката!" – заключи вътрешния си монолог Кухата глава.
Тъкмо на време, за да пропусне през вратата нощната смяна.

Нора Стоичкова

В. “Стандарт”