АКО ЩЕ СЕ УЧИШ НА ИСТИНСКА ЖУРНАЛИСТИКА, ВСИЧКО ТРЯБВА ДА СИ

Захарула го усети с гърба си.

Беше седнала на нейните камъни до морето и се опитваше да медитира. Никога не и се получаваше точно така, както го пишеше в книгите, понеже си беше припряна, но търсеше оправдание във философията, че всичко може да е медитация – дори и начина по който ближеш сладолед.

Нищо не чуваше, защото слушалките в ушите и я заливаха с музика, правена с тъга, точно както вълните под свитите и крака флегматично целуваха нейните камъни и се дръпваха, пак целуваха и пак се дръпваха…

– Как е? Добро утро! – дръпна из зад гърба и дясната слушалка нахалникът.

Захарула рязко се обърна и очите и останаха на нивото на изваяни мъжки бедра току под носа и. Поколеба се за миг дали да вдигне поглед нагоре, за да не се сблъска с парадокса – превъзходен мъжки задник в съчетание с аграрна физиомутра, но реши да рискува.

Момчето си заслужаваше. 8 и половина по десетбалната и скала.

– Здрасти! – насилено ухилено, Малкият арогантно летеше по отвесната скала на флирта. Надолу.

– Ти пък къв си? – впери се в него Захарула, докато той приседна крачка по-напред от нея на нейните камъни. Лицето му бе леко изпотено и няколко капчици пот се стичаха от клепачите му и далдисваха направо в очите му, в които Захарула можеше да се отзове направо на екскурзия на Карибите, цопвайки в тамошното синьо-зелено море. Можеше, ама ако поискаше.

– Давид съм. Познаваме се.

– Познавааааме се? – проточи Захарула – Верно?

– Беше ни чела лекция по редактиране, ама ти такава лекция направи, че…

– Че ме изгониха… – разсмя се Захарула.

Бяха я поканили в едно елитно учебно заведение да води лекции по редактиране, защо точно по редактиране, така и изобщо не разбра, но превръщаше лекциите в такова училище по живот и журналистика, че накрая любезно и дадоха да се разбере, че така не се прави по програма и преди да я шутират, Захарула сама им би дузпата. Учениците бяха в последния клас, даже подготвиха протест в нейна защита, но тя в последния си час ги спря. Каза им, че тепърва им предстои да се бият срещу Системата и да не си хабят енергията за такива като нея. Момичетата плачеха, момчетата стискаха челюсти, приемаха го някак лично, защото директно си флиртуваха с нея, но тоя не го помнеше.

– Много гадно беше, ама беше права – много по-големи кретени щяха да ни предстоят… – Малкият се усмихна като от рекламна картичка. – Как я караш?

– Орта будала… – отвърна Захарула.

– Всеки ден ли тренираш?

– Аааа, само, когато надебелея… – усмихна се Захарула.

– Ееее, кво ти има, добре си си… – нескопосано Малкият реши, че това е комплимент.

– А ти как я караш, Давид? – завъртя страничен пас Захарула.

– Ами следвам журналистика…

– Стига бе! – развълнувано извика Захарула – Будалкаш ли ме?

– Не, бе! Наистина! Ти ме запали тогава, ама не знам дали ще завърша или ще се откажа, много ми е скучно… А и ти тогава ни казваше, че журналистика от учебник не се учи.

– Верно е, ама е хубаво да завършиш, да си имаш тапия, щото нали знаеш, че сега е модерно сиви-то ти е да пълно с всякакви майни дипломи?

– Абе, хубаво е, ама учим пълни глупости… Аз ти чета сайта и искам… – Малкият се запъна.

– Какво точно искаш? – помогна му Захарула.

– Искам да работя с тебе!

– Сега ли го реши? Като ме видя случайно на тия камъни? Ако си искал, що не ме намери?

– Щях да те потърся, ама -на! Господ ни срещна… – ухили се Малкият с Карибите в очите и бързо изплещи – Аз от тогава си те харесвам много…

– Малък, това, че вашто поколение е супер безпардонно го знам, ама ти флиртуваш ли, бе, пич?

– Ами да, кофти ли е?

Захарула се разсмя от сърце:

– И какво да те правя? Да те осиновя ли? Виж, Малък, главата ми пуши, занимавам се само с идиоти, не ми притуряй сега и ти допълнителен товар на гърба…

– Ама аз наистина искам да работя с теб и да се уча! – ококори Карибите в очите си Давид.

– И на любов ли да те уча? – Захарула му смигна.

Малкият стана от камъните, извиси над нея стругована снага от която Захарула моментално получи клаустрофобен комплекс за малоценност, и хлапашки и се опери:

– Ти била ли си с по-млад мъж от теб?

Туй малкото си го биваше. Захарула винаги бе харесвала арогантни типове, и тя не знаеше защо ги харесваше, още няколко години и тоя щеше да е шампион по завладяване.

– Била съм. Искаш ли да ти разкажа? – смееше се.

Малкият кимна съсредоточено.

– Имаше едно Лъвче много влюбено в мен. И аз го харесвах, ама ме беше шубе да не хлътна. Така или иначе, понеже съм по рисковете, се хвърлих с главата надолу. Беше изумителен в леглото, ама не това, което сега си представяш веднага, защото по моите критерии за да е добър в леглото един мъж, трябва много да е работил върху себе си… Схващаш ли?

– Не съвсем…

– В леглото чукането е последното нещо, което има значение, Малък. Има една друга магия, която мъжът я умее само ако е работил много върху себе си, върху душата си, върху себеосъзнаването си, върху онова, което е извън ебането… Схващаш ли? Впрочем, същото се отнася и за жените.

– И как става? – чистосърдечно се ококори Малкият.

– Знаеш ли кога ще разбереш, че си готов?

– Кога?

– Когато лежиш до една жена и я обладаваш без дори да я докосваш…  Просто движиш пръстите си на  пет сантиметра над тялото и, без да я докосваш, обаче тя изпада в състояние по-върховно и от това, което ти си мислиш, че е върховно, докато се напъваш яростно да я чукаш…

– И к’во стана с тоя? – Малкият облиза пресъхналите си устни.

– Умееше ги тия работи той, ама една нощ, докато беше вече заспал, аз се облякох, тихо затворих след себе си вратата на хотелската стая и това беше. Избягах.

– И той?

– Много се обиди. Крещя по телефона, че съм си тръгнала като курва и той бил унизен като жиголо… Но по-добре обиден, отколкото по-късно разгромен.

– Ти нарочно ли го направи?

– Да. Страх ме беше.

– От него ли?

– От себе си. Че ще го сграбча и няма да го пусна… Айде сега бягай, че ми развали медитацията!

– Ама аз наистина искам да работя с тебе! Дай ми телефона си…

Малкият записа номера на телефона и толкова бързо, колкото можеха да го правят само такива от неговото поколение и хукна гъвкаво като газела по камъните нагоре към алеята.

Захарула го проследи с насмешлив поглед.

Наистина великолепен задник имаше това тигърче.

….

Два месеца по-късно, докато Захарула и Диксъна търсеха всякакви варианти да проникнат в леговището на врага без да ги разконспирират, Захарула предприе най-рискования ход съвсем на сляпо:

– Малък, още ли искаш да работиш с мен?

– Как бе?! На сто процента!

Час по-късно след като Захарула подробно му бе разяснила мисията на терен, Давид малко стреснато я погледна:

– Аз да не съм жиголо, бе?

– Не си. Ама ще свършиш страхотна работа в името на държавата… – разхили се Захарула. – Ще добием такава информация, че ти ще си героят на разследването. Пич, в журналистиката 99 процента се жертваш и понякога, само понякога, ако ти върже зара си 1 процент на далавера… Ама пък е супер забавление и си заслужава. Нали ти е скучно в Университета? Айде, сега те пускаме на терен.

– Баси майката! – изпъшка Малкият – Аз с тебе искам да бъда, а ти ме пускаш на някаква леля…

– Леля, леля, ама пък на кого е съпруга, а?! Стегни се, Малък, я какво Карибско море се е ширнало в очите ти, ако ще се учиш на истинска журналистика, всичко трябва да си…

Веселина Томова