Адвокат Бранимир Балачев: Договорките “кажи, пък ще те пуснем” са недопустими!

– Г-н Балачев, нека започнем оттук – какво точно означава мярката за неотклонение. Налага се да разясним това, тъй като напоследък във Варненския окръжен съд, пък и не само там, се гледат повече “мерки”, отколкото дела.

– По всички дела от общ характер с оглед осигуряване на безпрепятствено приключване на делото, както в предварителното му разследване, така и в съдебната му фаза по отношение на обвиняемите се взима мярка за неотклонение. Този въпрос е подробно разгледан в НПК. В последното време, за съжаление обаче, има едно изкривяване в разбирането каква е целта и какъв е характера на мярката за неотклонение. Много е важно всички български граждани да знаят, че целта на мярката за неотклонение не е да раздава правосъдие и не е да наказва. Целта и, както е записано в чл. 57 от НПК, е да се попречи обвиняемият да се укрие от следствие и съд, и с новите добавки от последните години – да не извършва други престъпления. За съжаление, особено в последните една –две години, прозира една тенденция, която се насажда най-вече от представителите на доразследващите органи и на прокуратурата, че чрез мярката за неотклонение се раздава едно предварително правосъдие. Което е в противоречие с основите права на човека, както и с конвенцията за защита на правата на човека, която битува в Европейския съюз, тъй като се нарушава основният принцип, че до произнасяне на присъда и нейното влизане в сила, всеки един гражданин е невинен. В тази връзка съдът трябва да бъде много внимателен, когато взима мерките за неотклонение, особено при най-тежките – задържане под стража, тъй като реално се накърняват човешки права. Стига се дотам, че чрез мярката за неотклонение се налага едно изтърпяване на наказание, което в бъдеще време изобщо не е сигурно дали би се стигнало до такава осъдителна присъда.

– Масова практика е обаче мярката за неотклонение да се използва именно като изтърпяване на наказание без всъщност да си още осъден…

– Под предлог, че трябва да се борим с престъпността, и че трябва да покажем пред Европа колко сме принципни, се нарушават основни принципи от Наказателно –процесуалния кодекс. При недоказаност на вината на определено лице, при съвсем голи предположения съдът, който е поставен между чука и наковалнята и върху, който има изключително тежък, както политически, така и обществен, и медиен натиск, е много склонен да приеме тезата на прокуратурата и на органите на досъдебното производство, че тази мярка за неотклонение не е незаконосъобразна в този момент. В момента взимането на мярката за неотклонение, по моите виждания на човек, който е в тази система повече от 25 години, надвишава границите на допустимостта, при която е възможно да бъдат постигнати целите на мярката за неотклонение, а именно делото да върви безпрепятствено и обвиняемият във всеки един момент да се явява пред полицията и съда. Ако се направи един преглед на голяма част от делата в нашия съдебен окръг, ще се види, че съдът не се занимава с правораздаване, а с вземане или оспорване на мярките за неотклонение. Това отнема много сили и средства, както на прокуратурата, така и на защитата. Мисля, че няма яснота как и по какъв начин трябва да се взимат мерките за неотклонение и определените от сегашния НПК срокове от една и две години като максимален срок са неефективни и създава съмнение, че се разиграват корупционни схеми, или пък под политическо или друго влияние определени лица се държат точно с тази мярка за неотклонение.

– Как би могло да бъде избегнат субективизма при взимането на мярката за неотклонение?

– Според мен мярката не би следвало да надвишава четири месеца. Това е напълно нормален срок за приключване на едно предварително производство. Ако в тези четири месеца това дело не е приключено, мярката се изменя автоматично в гаранция. По този начин ще се стимулират органите на разследването да работят бързо и ефективно, ако ще доказват нещо, да го доказват, а не месеци наред, години дори, каквито случаи има, нищо да не се прави. Просто едни лица лежат в ареста, от време на време ако въобще някой се сети да ги разпита, почти нищо не се събира като доказателства по делото и накрая се хвърля един обвинителен акт, къде доизкусурен, къде недоизкусурен, къде с доказателства, които са годни за ползване, или не, и се хвърля всичко това в съда. Чудя се защо съдът не алармира, защото той е най-потърпевш от цялата тази история. Наскоро един варненските прокурор се обърна и каза – ние не взимаме мярката за неотклонение, не е наша отговорността защо един или друг е лежал в ареста. И тук е изключително важно съдиите да осъзнаят своята отговорна роля и да престанат да бъдат използвани като изкупителна жертва за едно или друго политическо пристрастие, или едно едно или друго обществено мнение, свързано с определено дело. Затова мярката за неотклонение трябва да бъде взимана с яснота и точност, така че да няма корупционни схеми или влияние на този, или онзи, и да бъде свързаана с един много кратък период от време. Щом ти си неосъждан, но вече лежиш в ареста, от два до четири месеца максимум трябва да бъде предела, през който прокуратурата може да приключи работата си по случая. Не си ли го приключил в този срок, значи явно нямаш достатъчно доказателства, щом ти е необходимо година и непрекъснато удължаване на срока на разследването.

– Във Варна вече е постоянна практика влезеш ли в ареста да лежиш там една година…

– Постоянна практика е.

– Тази практика обаче води до една особена порочност – това пролежано време в ареста трябва да бъде “оправдано” по някакъв начин и последващата вече присъда вече не е трудно да се прогнозира, предвид, че ако бъде оневинено лицето ще съди държавата в Страсбург…

– Когато един човек е лежал два или четири месеца в ареста примерно и ако впоследствие го оправдаят, държавата и самата система е по-лесно да приеме, че стават съдебни грешки. Когато обаче един човек лежи повече от година, година и половина, а и докато се завърши делото по трите инстанции минават понякога три, четири и повече години. Аз имам случай с човек, който лежа девет години в ареста и чак на деветата година получи присъда, което го няма никъде по света. Тогава вече съдът е склонен за да няма оправдателна присъда, за да няма последващи дела за нанесени щети и дела в Страсбург, и на половинчати доказателства да приеме, че е налице виновност. Продължителното седене в ареста по настояване на прокуратурата не е от полза нито за обществото, нито за самата съдебна система. Много лесно се насочва вниманието на обществото, че този или онзи трябва да лежат в ареста, а съдът ги пускал, отколкото, че в арестите лежат невинни и с години са с повдигнати обвиненя, с години има хора с парични гаранции. Само в нашия съдебен район имаме в последните години поредица от дела, в които групи от лица лежаха по година, година и половина и после години наред присъдите им не можаха да бъдат да изкарани, и нито един от участниците в тези съдебни процеси имаха някакво удоволетворение, че са си свършили работата обективно.

– Говорим за организираните престъпни групи?

– Да, тези дела станаха масово явление. В тях обаче няма почти никакви доказателства, да не кажа, измислени са в голямата си част. Една камара хора лежаха по една година. Веднага след това им се предлагат споразумения, веднага след това започва да им се обяснява как ще им се даде “лежаното” – ти си лежал една година, ще ти дадем една година, и за съжаление има много такива случаи и хората са съгласни като си казват – така или иначе вече съм го лежал това време, не ми се занимава повече, още три години да ходят по съдилища, това е свързано с нерви и финанси. Наистина е много тревожно това, защото аз не виждам нашата съдебна система да работи реално ефективно и в затвора, и в ареста да попадат хора, които действително са виновни за това и след това да получават справедливи присъди. От едната крайност се отива в другата крайност. От мярката за неотклонение се отива в репресии, натиск, към принуждаване за даване на показания, които впоследствие най-вероятно голяма част от тях ще бъдат отречени от тези свидетели и това не може да се нарече правосъдие.

– Във Варна напоследък гъмжи от подобни “сделки” с обвиняеми и т.нар. “защитени свидетели”. Има и скандални случаи с лица, които имат огледални обвинения, но са с различни мерки за неотклонение – един лежи в ареста, друг се вихри на свобода…

– Не може за един човек, който страда от сериозно заболяване да се приеме, че може да остане в условията на ареста, а за други хора, които по една или друга причина са “съдействали” на органите на досъдебното производство, за тях хремата да е достатъчно основание за да бъдат навън. Това показва, че аршинът, с който се мери не е еднакъв.

– Не е ли абсолютно незаконно по време на предварително производство обвинението да прави подобни сделки и договорки?

– НПК не позволява да се правят такива сделки и договорки. Не може да прави такива договорки органът на разследването и полицията извън доказателствения материал, който има по дознанието. Не виждам на какво основание някои прокурори говорят за т.нар. “добро процесуално поведение”, което се свеждало до това, че някой е говорил за един или друг обвиняем и е говорел определени факти в изгода на прокуратурата, тъй като срещу този, за когото е говорел обикновено няма никакви други доказателства. И така трябва да се оправдае престоя в ареста. Такива договорки са недопустими! Аз съм готов да споря, включително и с изявени прокурори, и нека ми посочат в кой текст от НПК пише, че такива договорки “кажи, пък ще те пуснем” има някъде да съществуват в НПК. Да, има споразумение, но с определени подсъми и обвиняеми след като предварителното производство вече е приключило. При висящ процес, не мога да разбера, какви договорки се правят. Как обещаваме на един да седи вкъщи, как му обещаваме присъда, след като прокуратурата не е органа, който дава присъдата, и тогава какви всъщност са отношенията между прокуратура и съд след като е възможна такава уговорка при положение, че производството е висящо. И изобщо още не се е задал съдът, за да се обещава и присъда! Говорим за грубо нарушение на закона и тук е мястото на Висшия съдебен съвет и Инспектората на Министерството на правоъсдието да дойде и да провери такива дела, които имат обществена гласност и се правят подобен род договорки, нека да дойдат и да се разбере кой и на какво основание прави подобни недопустими договаряния. Защото, ако прокуратурата по една или друга причина е доволна от някого, защото тя е в правомощията си да предлага споразумения, тя обаче може да го направи след като е приключило предварителното производство. Същата прокуратура обаче ще трябва да дава обяснения и защо човек, който е хванат с хероин, примерно за 500 000 лева или за 100 000 лв., как ще му иска година –две наказание. Тогава ще лъсне, че има нещо нередно и това не са целите на наказателния процес. А от друга страна ще искаме за хора, за които доказателсдтвата са от рода, че някой чул, че някой си бил еди къде си, или пък че чул еди какво си, наказания от 10 или 15 години лишаване от свобода.

– Същата каша ли е със специалните –разузнавателни средства, ползвани като доказателства?

– Поради липсата на мощ на нашите доразследващи органи все по-голямо значение се отдава на СРС-тата, независимо, че законът ясно го казва – само на СРС под каквато и разновидност да бъдат те, не може да бъде постановена осъдителна присъда. Личното ми впечатление е, че в голяма част от случаите се допуска подслушване преди всичко като способ за събиране на информация. Фактът, че годишно в България се дават рарешения за подслушвания на над 10 000 души, а във Варна също разрешенията са много, говори ясно. Подслушват се масово всички, което е грубо нарушение на Конституцията и спирачката, която закона дава като че ли не се използва ефективно. А това е именно съда. Съдът не трябва да дава разлрешения без да има категорични данни, че лицето спрямо което ще бъдат използвани СРС-та действително е престъпник. Няма да се учудя и за неплащането на издръжка да се искат СРС-та под каквато и да е форма. Наскоро четох дело, разработка на Шуменската полиция, където в искането за СРС се твърдеше, че един е наркоман, а пък се оказа, че жена му била проститутка, въобще пълен хаос цари в начина на искане , на получаване и на вземане на разрешения. И има още един момент, за който малко хора се сещат. Поголовното подслушване, което бърка тотално в личния живот, цялата тази информация с един протокол от страна на прокуратурата бива унищожавана като така се лишава и заинтересованото лице, и другите подслушвани около него, и най-вече процесът се лишава от доказателства. Защото прокуратурата вади пет разговора, но ние знаем, че днес не сме провели пет, а петдесет разговора и много от тях биха доказали контра-тези на на обвинението, но тази информация е унищожена от прокуратурата като негодна.

– На практика СРС-тата се вадят избирателно от прокуратура и полиция…

– Много колеги поради незнание, рядко пъти се сещат своевременно да правят искания за всички използвани СРС-та в цялостния им ефир. А не прокуратурата да реши, че тези са негодни, а пък тези са годни. Аз обиксновено подавам молба и до председателят на съда, който утвържадава част от сересетата, за да се знае, че ние желаем всички СРС-та да бъдат съхранени. Защото в тях може да има съхранена ценна информация, която да обори тезите на прокуратурата, която и извади само избирателно СРС-та, които са и изгодни. Трябва категорично да се затегне контрола със СРС-та, защото иначе ставаме полицейска държава, което не е в интерес на никой. Прокуратурата трябва да бъде орган на законноста преди всичко. За съжаление в последно време имам усещането, че доминира функцията на пристрастяването към обвинителния уклон, както се казва на наш юридически език, за разлика от това, че всички граждани са с равни права.

Разговаря Веселина Томова