Абсурдистан и здравната система
От много години не ми се беше налагало да ходя по болници и лекари, плащах си здравните осигуровки и несъм мислел какво става с човек, който има необходимост от преглед при лекар и лечение.
Днес 31.01.2011г разбрах какво се случва по себе си – попаднах в страната Абсурдистан.
И така – здравноосигурен съм, но не мога да отида сам в която и да е болница и да ме прегледат, да ми направят изследвания и да ме лекуват. Оказа се, че това зависи от една бюрократична приумица, наречена направление. Направлението трябва да ми го даде личният лекар.
Следващата изненада беше, че тези бележки се дават само от първо до седмо число на месеца и ме предупредиха, че можело и да не стигнат.
Блокирах, не можех да усвоя получената информация, как така плащам здравни осигуровки с години наред, без да съм ползвал здравни услуги, но когато ми се налага, се оказва, че е нужно да се разболея задължително между първо и седмо число на месеца?
Защо ми се отнема правото да боледувам през останалите 23 дни от месеца?
Защо не мога да отида когато ми е необходимо и където поискам да се прегледам и лекувам? Защо животът ми зависи от направление?
За капак на всичко разбрах, че личният ми лекар неможе да даде повече от две направления при различни специалисти, или иначе казано трябва да си избирам, кое да си лекувам – сърцето, очите, язвата, белите дробове и кое да не лекувам.
Безумието е пълно – разбрах, че или трябва да си платя, или пак чрез връзки и рушвети да се боря за заветните направления. Загледах се в личната си карта, най-отгоре има надпис, гледах, взирах се и някак си думите Република България се размиха, избледняха и се появи надписа Република Абсурдистан.
Когато принуждаваш собственият си народ да гладува, и хората са принудени да бракониерстват или да крадът, за да не умрат от глад. Кое е по голямото престъпление? Това което правят гладните или това което вършат спрямо тях управляващите?
Правителствата извършват по голямото престъление – геноцид срещу собственият си народ.
Човешкият дух и борбата срещу глада.
Улиците на градовете са пълни с хора, водят се битки между гладните, бедните и полицията, и военните. След редица от мирни демонстрации срещу глада, срещу високите и непосилни цени, срещу липсата на работа, срещу мизерните доходи и смазваща безработица напрежението ескалира. Стига се до жертви, загиват хора. Не, това не е България – това е Тунис – държава в Северна Африка. След няклко седмици, всичко се повтаря вече в друга държава. Отново мирни пртести срещу глада и мизерията и отново улични битки – и това не е България, това е Египед – друга страна в Северна Африка. Приликите с нашата родина са поразяващи, но само в условията, в които е поставен да живее народът. Вече 20г. Българският народ мизерства, гладува. Безработицата е смазваща, низките доходи са отчайващи, цените на хранителните продукти, тока, водата, парното – непосилно високи. Момичетата и жените са принудени да проститутиират, мъжете са принудени да поемат всякакви рискови начинания. И всичко е заради глада, заради невъзможността да изхранят семействата си, да живеят достойно. Да, приличаме си с тунизийците и египтяните, но само по условията в които сме принудени да оцеляваме. Не и по характер, не и по търпимост. Българският народ е световен шампион по търпение, всякакви опити и експерименти се правят през последните 20 години с нас, а ние си мълчим, всеки се опитва да оживее самостоятелно. Тези по смелите просто са напуснали лабораторията, престанали са да играят ролята на опитни зайчета, на бели мишки. Останалите знаят, че надежда няма. Знаят, че ограбването на държавата ще продължи, но стоят и чакат месията, който ще ги овободи, който ще ги спаси, ще ги „оправи”. На никой в България не му идва на ум, че спасението е в самите нас, че всеки заслужава такава съдба за каквато се е потрудил. Нищо не идва даром, Бог помага на тези които се борят, на тези които реално са се потрудили за по-добър живот за себе си и децата си. На шампионите по търпение защо да им помага? Мълчат си – значи ги устройва, значи не искат промяна. Горките тунизийци и египтяни – те не знаят що е да си търпелив, не знаят какво „щастие” е да си жител на Европейският съюз, водят улични боеве, жертват живота си за да живеят техните деца по-добре. Ние обаче, сме по хитри – все някой ден ще дойде спасителят и ще ни помогне, ще чакаме, щ е бъдем търпеливи, послушни. Защо да губим кората хляб и кофичката кисело мляко на ден? Ами ако останем и без това? Не, нека някой друг да свърши тежката работа вместо нас, ние ще ръкопляскаме, ще го аплодираме докато не го намразим, както си е по стар български обичай.
Ивайло Зартов