СТЕФАН ДАНАИЛОВ НА 80. ДОБЪР ЧОВЕК ЛИ СЪМ?
Това интервю е излъчено на 30 септември 2012 година.
Стефан се държеше, но личеше, че е дълбоко наранен.
Вървеше „ВИП Брадър“, между участниците бе и синът му Владимир – колкото да наврат в очите на публиката една дълго скривана тайна.
И да си поиграят с нея.
А на една от стените на „Къщата“ бяха чучнали портрет на Стефан – сакън, да не забравим и за момент грешника…
***
Това въведение е напълно достатъчно – но, който има желание, оже да отдели време и за фрагменти от един текст, публикуван на 13 октомври 2012 година.
***
ДОБЪР ЧОВЕК ЛИ СЪМ?
Никога не бях виждал нещо толкова унизително – унизително за всички нас.
Един от най-обичаните ни актьори, несъмнената звезда на всички времена – да се пита публично, дали е добър човек.
И то след като е повече от ясно, че е добър, доблестен и талантлив човек.
Но ние толкова сме оскотели, толкова сме потънали в нечистотиите, които неуморно ни сервират от екрана, че отдавна не правим разлика между добро и зло, между достойно и притворно, наслаждаваме се все по-стръвно на отвратителното и на още по-отвратителното.
Заети сме вече единствено с това, да отгатнем докъде ще стигнем в това спускане в мерзкото.
И това спускане/пропадане вече ни прави щастливи.
Виждал съм всичко в кариерата си – така мислех поне до онази неделя, когато разговарях със Стефан.
Интервюирал съм хиляди хора, повечето от тях умни и почтени, срещал съм немалко знаменити наши съвременници.
Имал съм насреща си и някои празни типове, това е неизбежно. Изслушвал съм всякакви истории, някои от тях пределно драматични, и съм убеден, че съм разбрал немалко неща за човешката природа.
Знам вече със сигурност, например, че Злото сякаш е неизкоренимо, че то може да поникне навсякъде – и че, в края на краищата, няма малко и голямо Зло.
Знам също така, че човек е в състояние да извърши ужасни неща, при това без да има видима причина за това.
Мевлидие и Али от едно селце в Североизточна България спокойно бяха оставили новородените си близначета да измръзнат в студената зимна нощ – и още по-спокойно ги бяха погребали в двора си.
А после, също тъй спокойно, седяха срещу мен в студиото и Али чоплеше из историята им.
Хубав, направо красив мъж, не излъчваше нищо лошо – но така спокойно разказваше за злото, което бяха извършили, че тръпки ме побиваха.
Уж отдавна вече знаех, че човек е състояние да извърши всичко, но това ми се виждаше извън мярката.
Този прост човек ми казваше, че и това е част от предназначението му – да се отърсва от собствените си деца, понеже не е в състояние да се грижи за тях.
Али не беше по-различен от някакъв нашенски политически сопол, който, за да се хареса на временните си покровители, патетично пращаше българчета в Ирак – и още по-патетично посрещаше ковчезите им.
Той обаче беше по-страшен заради убеждението му – макар и неизразено с думи, но то се усещаше, сякаш беше нещо физическо – че да убиваш собствените си деца също е човешко.
След изповедта на Стефан във „Всяка неделя“ си казвам, че ние или поне по-голямата част от нашето общество – или по-скоро средище – сме се превърнали в едно чудовище като Али.
Вече смятаме, че е напълно в реда на скотските правила, които ни налагат разни самозванци, да убиваме собствените си първенци, да се гаврим с тях, и най-вече да се гаврим с Миналото – да го унижаваме и онождаме дори, да го оглозгаме до кост.
Тихо и безшумно, Преходът, като някакъв непобедим Злодей, ни превърна в братя на Али, източи по някакъв начин чувствителността ни и ни превърна в неандерталци.
Идеолозите на това оскотяване бяха мизерни хорица с нисък произход, безкнижни хора, безкултурни – и те като Гьоринг биха повтаряли – ако ги знаеха и ако имаха достатъчно кураж, зловещите думи от пиесата на Ханс Йост: „Щом чуя думата култура, се хващам за кобура“.
Чули или недочули тези думи – обаче галеха кобурите си.
Един направо беше казал, че до 1989 година в България нямало култура – и тъй наречените български интелектуалци го оставиха жив и невредим.
Няма по-страхливо нещо от българския „интелектуалец“, особено от породата на политическите приспособенци: правиха палатков лагер под прозорците на президента Младенов, който си беше един тих и безпомощен пияница; спяха в мръсните си палатки; пишеха възвания срещу комунизма – пак така бездарно, както го бяха правили в негова възхвала.
Но когато Костов ги прати всички на майната им с въпросните думи, те не само не посмяха, те дори не се сетиха да отидат и да налягат пред Министерския съвет, а отгоре на всичко по-късно се точеха като покорна рая на рождения му ден.
И тогава политическата каста окончателно разбра, с каква пасмина си има работа и никога повече не им обърна внимание.
Така постепенно Прехода, изтърбушвайки всичко наред, се добра и до културата и й прегриза гърлото.
И обрече на бавна агония общуването на публиката с духовните ценности.
Още тогава, в началото на 90-те години, пролича, че това, което днес се случва със Стефан, ще бъде неизбежно.
Това беше ясно, но мнозина пак си завряха ушите под възглавниците – най-сигурното място за голяма част от българската интелигенция.
Сега всички уж са възмутени от гаврата със Стефан, а преди това и с Парцалев и Калоянчев, обаче това е едно привидно възмущение, типично българското, в което тънкото ухо винаги ще долови и един стържещ
звук : “Евал съм му майката, нали беше толкова време любимец на Народа, време е да си плати!“
Хубаво, да ги оставим тия настрани – ами обикновеният зрител?
Той пък кога стана толкова безразличен и дебелокож, защо толкова лесно го обработиха идеолозите на Прехода, защо толкова лесно се хвана на машинациите им?
Изповедта на Стефан бе цитирана обширно във всички медии – но единици бяха ония, които се осмелиха директно да го защитят.
Другите уж проляха по някоя сълза заедно с него, повече обаче предпочитаха да се разсейват.
И няма как да е иначе, когато чалгата – жертва на която, всъщност, е Стефан – отдавна е обсебил цялото им внимание. Това е очевидно.
По-вероятно ще направят всенародно движение, за да спасят спуканата силиконова цица на някоя млатка, отколкото да спрат линча над Стефан.
От години се храним с подобни линчове.
Онзи, който каза, че у нас няма култура, сякаш даде паролата Народа да се храни с гавра и линчове.
Драматургията на „ВИП БРАДЪР“ едно към едно следва и копира драматургията на Прехода, който имаше за цел да подмени истинският елит с някакъв нов сбириток, в повечето случаи измислен и несъстоятелен.
Линчът беше един от основните инструменти на Прехода – и заради това е естествено да стане и атрибут в една телевизионна конструкция, и то порядъчно фалшива.
Естествено е – да, но, в същото време, е напълно безчовечно.
Големият въпрос е обаче, дали алитата осъзнават това, поне в някаква степен?
По-скоро не.
…
Кеворк Кеворкян