ПРЕСТЪПЕН МИР

– Изпий една чаша вино! И престани да се тресеш! Трябва да те видят хладнокръвна като змия, не треперлива като заек! И седни, да му еба майката! – Диксъна въртеше глава от единия край на огромната зала до другия, като че ли гледаше тенис мач, докато Захарула не ходеше, а почти притичваше. – Един ми-ли-он, един ми-ли-он пъти съм ти казвал, че ти си Мерцедес С класа с всички екстри, а се държиш като Москвич!

Захарула спря и гърлено се разсмя.

– А бе, Диксън, ти луд ли си, бе? К’ъв Мерцедес, к’ва С класа, даже и Москвич не съм, а направо Трабант…

– Защото се държиш така! Защото ако знаеха тия, дето сега ще дойдат, как се подценяваш, какво ниско самочувствие имаш, вече да са те изяли още по пътя! – Диксъна си играеше с пурата. Още не смееше да я запали. – Сега не е момента, ама ще ти го кажа, щото то бива да си крива нива, ама твойто е извън пътя… Путко, ти даваш ли си сметка, че сега тук идват всичките най-големи играчи, и ти идват на крака, щото ти имат респекта, и то от години. И топката е в твоето поле! А ти хленчиш, кършиш се, изпуши една кутия цигари, прегракна, изпоти се десет пъти и не приличаш на себе си! Тия се съгласиха да дойдат, щото ги е шубе от непредвидимостта ти, но в същото време са респектирани от храбростта ти, а ти се гърчиш…

Захарула седна до него на дивана, подгъна крака, и се сгуши в рамото му:

– Страх ме е, Диксън…

Диксъна се обърна рязко към нея, хвана с шепи лицето и, и изрева:

– Страх те е? Страх те, а? Кой ще ти повярва, ма, Захаруло? Само аз! Щото ти знам душичката! Обаче сега ме чуй! Това, че винаги вътрешно си с ниска самооценка, това, че невзимането ти на сериозно е направо патологично, това, че не ти върви с мъжете, щото все плашипутарници излизат, го знам само аз! Разбра ли ме! Само аз! Това, че си ранимо оголено охлювче, го знам само аз! В професията ти всички, всич-ки!, знаят, че си питбул, така че бъди така добра, изпий една чаша вино на екс и влез в професионален ритъм! Като мине всичко, обещавам, ще ти позволя да ми ревеш цяла нощ на рамото как никой не те обича. Аре, ставай!

Захарула не мръдна.

Диксъна рязко стана и тръгна към вратата.

– Излизам навън. Да ги посрещам. Познавам те! Ще се събереш. Ти си най-силната жена, която съм виждал в живота си.

Захарула се изправи бавно.

– Диксън, как можах да се забъркам в такива лайна, а?

– Щото си боец, затова. А! И да не забравя – аз те обичам, майната им на всичките идиоти с които се забъркваш и не могат да издържат на силата ти, а после ми мокриш ризата и ревеш за тия капути. – тръшна вратата Диксъна.

Когато започнаха да влизат един подир друг, почти по едно време, Захарула стоеше начело на огромната маса. Права. Докато сядаха, тя кимаше сдържано и с нетрепваща ръка любезно ги канеше да се настанят. Само последният, който затвори след себе си вратата видя онова, което пропуснаха останалите – очите на Захарула не бяха очи, а ками. Забиващи се в черепа ти. Диксъна вече знаеше, още преди да е започнала, че ги е победила.

Две седмици преди това, Захарула го бе пришпорила да намери някакво място в планината, където покани всички апапи, дето държаха ъндърграунда в държавата, а заедно с ъндърграунда държаха и едрия, и бял като сняг, бизнес. Бяха спечелили изборите и Захарула започна да изпълнява обещанието си пред Андрей, който вече бе министър председател, че ще му достави на тепсия „престъпен мир“. Никой не и вярваше, освен тя на себе си и Диксъна на нея. Отначало изпадаше в истерия, че никой няма да се отзове на поканата, после когато всички, с малки изключения, потвърдиха, крещеше на Диксъна, че ще я сготвят, а накрая си седна на задника и в главата си проигра всичко. Което трябваше да се случи.

Погледът и набързо премина през всички, отвсякъде димяха пури от които светът и се завиваше, тихо жужаха гласовете им, а в чашите кехлибара на уискито светеше като очите на Диксъна.

– Добре дошли, момчета! – гласът на Захарула бе някак неестествено приповдигнат, тя самата усети колко това е фалшиво, тегли си вътрешно една майна, и си избра един от всичките, в които се впери – един очилатко. Копридрисков. Беше и най-удобен като боксова круша. – Знаете коя съм, с някои се познавам, с някои за първи път се виждаме на живо. Знаете кого представлявам. Само не знаете какво ще поискам от вас.

Мъжете мълчаха. Едни я гледаха арогантно, други насмешливо, трети – с истинско любопитство, а останалите – направо си го местеха от единия крачол в другия.

– А защо господин премиера го няма? Не беше ли редно той да е тук? Каква ни е гаранцията, от тебе нещо да зависи? – всмукна пурата с алчно цинични подпухнали устни Тигъра, който държеше контрабандните канали на почти всичко, за което се сещаше Захарула.

Останалите се разшаваха. Захарула се ядоса, вътрешно вече вреше. Искаше да го разцелува тоя похотлив скапаняк, който и бе поднесъл най-големия подарък на тепсия – гнева, който замени моментално вътрешния и страх. Такъв адреналин я удари, че бързо намери с очи Диксъна и той разбра – „Ей сега на тия им ебах майката!“. Диксъна се усмихна с крайче на устните си. Дааааа, това вече беше неговата Захарула.

– Защото, господин Тигър, аз съм тази, която кара влака! Може и да не ти харесва машинистът, обаче това е положението. Ако не ти харесва нито първа, нито втора класа, можеш да скочиш от влака в движение, лично аз няма да страдам. – Захарула запали цигара. Чашата с вино пред нея бе непокътната.

Мълчанието се режеше с нож. Гледаха я вече настръхнало, но с внимание.

– Някой желаещ още да скача от влака? – присви очи Захарула.

Мълчанието се стелеше на талази. Играеха покер с нея и я чакаха да се набълбука. Пиклата, дето ще им кара влака.

Захарула отпи от виното:

– Знаем всичко за всеки от вас. И уважавания ви бял бизнес, и онзи, който криете от всеки. Тоя път държавата сменя правилата. Редовният ви бизнес – о.к., просперирайте, приоритет на държавата ще е бизнесът да върви нагоре, да бъде свободен и освободен от примките и веригите, които ви стягаха досега шиите. Вместо да сте притиснати в ъгъла да давате огромни подкупи, за да можете да си вършите работата, ще се сменят механизми и процедури, за да бъде улеснен бизнеса, защото той дърпа иконимиката на държавата. Това го имате гарантирано. Сега да поговорим за другото, а?

– Кое другото? – изтърси Копридрисков.

– Другото, уважаеми Копридрисков, е черната пара, по която ти си специалист доколкото съм запозната. Държавата е наясно с всичката ви черна пара от черни дейности, които ръководите. И тука се сменят правилата. Ако искате да просперирате като бизнесмени – никой за нищо няма да ви пречи, но ако продължавате шано, държавата ще приключи един по един с вас. Имате възможност за три варианта. Първи вариант – стискаме си ръцете в „престъпен мир“. Вторият вариант – при отказ – напускате страната и кой където ще да върви. Трети вариант – продължавате да се ебавате с държавата и влизате по арестите. Бързам да ви обадя! Този път не като при Боко и Цветанов. О, не! В МВР и Службите предстои много бърз „грузински вариант“, така че нямате кой знае какви опции с тези две институции, както сте имали досега. „Престъпен мир“ какво ли е, чувам сърцата ви да тупат в един ритъм. „Престъпен мир“ с държавата е това – въртите си бизнеса по правилата на държавата, като така помагате на икономиката и, перото – рушвети и огромни подкупи приключва, като намалявате чувствително разходите, мафиотските бизнеси, които така или иначе няма да спрете да въртите, вие сами разчиствате и така помагате на държавата. Това, с което държавата няма ресурс да се справи, го разчиствате вие, което държавата не може да го изрине, вие го риете.  Единодушно трябва обаче да има стискане на ръцете. И ваше е правото да правите каквото си поискате с някой от вас, който ще иска да е извън споразумението. Държавата не я интересува какво ще правите с него, ваш проблем е, защото с несъгласието си той първо на вас всички ще попречи. Ако не приемете предложението, рискувате фатално да ви последват втория и третия вариант. Ясна ли съм?

Мъжете вече я наблюдаваха този път с респект.

Господин Мазнев се обади тихо:

– Предполагам, че ще имаме възможност да помислим, нали?

– Ооо, разбира се! Сборен пункт другата седмица – тук по същото време. – прелестно този път се усмихна Захарула. – Господа, за мен беше истинско удоволствие да ви видя тук. Сигурна съм, че оттук нататък ще работим като патриоти за държавата.

Час по-късно Захарула се наливаше с вино. Бе останал само един. Диксъна.

Мълчаха. Много дълго мълчаха. Внезапно Диксъна, който наблюдаваше внимателно от няколко минути как неговата Захарула се бе отпуснала на дивана с вперени тъжни очи в стената, без да мига, осъзна, че много, страховито я обича. Ама като сестра. Никога нямаше да му бъде жена. Защото и той се страхуваше, но не от силата и, а от това, че ако я пусне в сърцето си като мъж, ще го подчини.

Веселина Томова